Емил е на 29 години, има същата усмивка като сестра си Надя. И като нея е дребен и слаб. Израснал е в дома на баща си, но също не познава майка си - бил на годинка и половина, когато родителите му се развеждат. Виждал я е веднъж - когато бил на 14 г., но не я познал. Разказва за патилата си, но в началото не е словоохотлив и понякога Джошуа му помага.

Към мен баща ми и мащехата се държаха малко по-добре, но сестрите ми бяха подложени на тормоз. На едната кутрето беше счупено, другата я връзваха. Те понякога искаха аз да ги бия, а не мащехата. Вдигал съм ръка, но нямах вяра на себе си. 
Необразовани сме, баща ми е учил до 8 клас, аз до трети, но вината си беше моя. Просехме в центъра, защото никъде не ни вземаха на работа. Търсил съм, но като ме видят, че съм от ромски произход, не ме вземат.
Работехме с баща ми и мащехата в едно стопанство в близко село. Ходехме в Щръклево да товарим на ремаркета бали сено, люцерна. Но след като стопанинът почина, се наложи да събираме железа, да ровим по контейнерите.
Тогава направих първия си опит за самоубийство.
Не се приемах такъв, какъвто съм - заради просията, заради произхода, заради ходенето по контейнерите
заради целия живот, който карам. На 19 години погълнах голямо количество хапчета със съзнанието, че всичко вече ще свърши, че когато легна, няма да се събудя. Но повърнах.
Втория път вече беше поради огорчение от баща ми. Беше зима, тъкмо се бяхме върнали от сечене на дърва, не бях нещо в настроение и баща ми започна да ме "храни" с неприлични думи. Реших да се хвърля от Дъговия мост, дори си бях избрал място - един малък участък с дървета, като падна там, никой няма да ме намери. И разплакан, разстроен, тръгнах бос, дори не бях си взел обувките. Вървя - мисля, вървя - мисля, един човек спря и ми каза: "Дай ми 2 лева и ще те закарам където искаш". Той не знаеше, че искам да се самоубия. Наведох се над самия парапет, бях готов да скоча и не зная защо се спрях. Изведнъж цялото ми огорчение от баща ми се изпари. Върнах се, той дори не разбра, че съм излизал.
Когато баща ми и мащехата заминаха в Гърция да просят и да събират железа, защото им казаха, че там е по-скъпо, аз останах сам. Беше студено, прозорецът в къщата беше счупен, нямах пари. Мина месец и отидох при чичо си, а той почна да говори против баща ми - виж какво направи, остави те, не ти праща пари. В изблик на гняв се съгласявах с него.
Тръгнахме за Гърция, там щях да прося за себе си
Около месец по-късно отношенията с чичо ми се влошиха и реших да се върна в България. Нямах пари, не знаех езика, но тръгнах пеша и само се молех Господ да ми помогне да вървя по пътя за България, да не се загубя. И не зная как, но през цялото време съм бил на пътя, по който трябва да вървя. Същия ден един човек ме качи в колата си, без да му махам да спре. Обясних, колкото мога, че търся пътя за България. Той не го знаеше и започна да звъни на приятели. Валеше дъжд, аз бях само по тениска и човекът свали якето си и ми го даде, даде ми и малко пари. Остави ме някъде по пътя и същата нощ пренощувах под един храст.
Събудих се рано сутринта и едва не бях разкъсан от зло куче. Пак тръгнах пеша, видях малък квартал и отидох да питам за пътя за България. Един човек ме закара до малък мост, където полицай ми поиска личната карта и заедно отидохме в близкия участък. Провериха ме дали съм криминално проявен и като видяха, че не съм, спряха един тир и с него минах границата при Кулата.
Роден край! България! Вдигам ръка, никой не спира
Вървях около 15-16 км пеша, стигнах някакво малко селце. Оттам един багерист ме закара до близка бензиностанция. Там имаше момчета от моя произход. Питаха ме закъде съм, казах им, че отивам за София, после ще взема влак или автобус за Русе. Но те бяха от Плевен и ме взеха със себе си, без да ми поискат и стотинка. Така се върнах от Солун за 2 дена и 3 часа.
В Русе срещнах познат, който започна да ми говори за християнски център "Живот на победа". Бях любопитен, отидох, видях, че не са някаква секта, а хора, които помагат. Заради вярата ми след време баща ми ме изгони. Така се свързах с фондация "Възстанови живот" и тръгна промяната в живота ми. Настаниха ме в едно семейство, после в друго. Учеха ме да чета и да пиша. Намериха ми работа. 
С помощта на фондацията се срещнах и с бъдещата си съпруга. Преди да ме изгони,
баща ми искаше да ме ожени по ромската традиция, като купи момичето
но аз отказах. От фондацията предложиха да ме запознаят с едно момиче, отидохме в църквата в малко градче на около 200 км от Русе. Имаше много момичета, но когато ни се срещнаха погледите с Елена*, аз вече знаех, че е Тя. Септември Елена се записа да учи в Русе за начална учителка. Майка й беше против, било далеч, а и аз открито им заявих, че не искам да спазвам циганската традиция и да плащам за булка.
В деня, в който Елена тръгна за Русе, след нея тръгват с две коли 6 човека - майка й и вуйчовците й. Но тя се обадила във фондацията и я посъветвали да слезе на "Метро", откъдето я прибрали в защитеното жилище. Ако беше слязла на автогарата, роднините й вече щяха да я чакат там и да я върнат обратно. Аз бях на работа, те ми звънят да питат къде е Елена, но наистина не знаех. Вечерта се срещнахме на паркинга до гарата. С цялата си наивност се качих в една от колите да ги упътя, а те ме отвлякоха. Изключиха ми телефона. При едно спиране се опитах да избягам, но
двама от вуйчовците ме настигнаха, стиснаха ме за ръката, удариха ме в лицето, после в гърдите
От фондацията като разбират, че ме няма, че телефонът ми е изключен, се досещат, че може да съм отвлечен от роднините на Елена, и отиват в полицията. Там отначало се усъмнили в историята, но все пак се свързаха с майката. Тя не повярва, че се обажда полицай, и започна да крещи. Но когато я заплашиха, че ще бъдат съдени за отвличане, се уплашиха. Извикаха човек, който няма нищо общо със случая, дадохме му 100 лева - аз 60, един от вуйчовците 40, и той ме докара до Русе.
Вече съм друг човек. Четири години работя, живея на квартира. Подадох си документите да завърша средно образование. Напролет ни предстои сватба с Елена. Тя ще се прехвърли задочно, за да може да работи и учи.

Надя: Откакто взех решение за своя живот, аз съм друг човек - свободен

26-годишната Надя е дребно, слабо момиче. Разказва живота си, дори и ужасните истории от своето детство, понякога с усмивка. Често поглежда към Даниела, търси съвет и подкрепа, а тя я насърчава да говори свободно за преживяното. Оставена още като бебе за отглеждане в дом, Надя преживява шок, когато баща й я завежда в дома си, където за първи път вижда братята и сестрите си.

Бях на 12 години, когато баща ми ме взе от дом "Райна Гатева" и ме заведе вкъщи. С мащехата ми не работеха, събираха желязо, ровеха по контейнерите. Гладувахме, мизерувахме, голи и боси, защото хвърлиха дрехите ни в печката, нямахме ток. Караха ни с по-малката ми сестра да просим и ни биеха до кръв, ако не изкараме пари, понякога мащехата идваше с нас. Веднъж избягахме със сестра ми, но ни намериха в приюта за времено настаняване и - пак бой. Друг път ме заключиха с катинар за леглото в една стая и 2-3 дена не ми даваха храна, само вода. После отново ме караха да прося, пак ме биха. Нямаше ден, в който баща ми и мащехата да не са се напивали и да не са ни тормозили, нямаше почивка. Когато ни хванаха със сестра ми да пушим, бяха ми пъхнали главата под един стол, върху летвата отдолу, и ме пребиха с колан. Припаднала съм, свестявали са ме с кисело мляко.
Един ден бях на косъм от смъртта
Баща ми беше отишъл да сече дърва, вкъщи останахме само аз и сестра ми. Реших да й помогна да измие една тенджера, защото беше много черна отвън. Мащехата като видя, че съм й помогнала, взе една дебела цепеница и ми спука главата. Заплаши ме да не казвам на баща ми и ме накара да сляза в мазата, докато ми спре кръвта. Беше ми сложила тютюн на раната.
 След този случай отново избягах и от "Закрила на детето" от приюта за временно настаняване ме изпратиха в дома в Стърмен. Там често минаваше една жена, Улрике, която ни събираше за християнски лагери. Ходехме заедно с възпитателите от дома. Там се запознах с пастори от Червен бряг - един от тях ме попита дали искам да отида в Червен бряг, да завърша училище. Вече бях на 18 години и на 1 август ме взеха от дома в Стърмен. В Червен бряг живях в различни семейства - по месец-два, завърших професионална гимназия по хранителни технологии със специалност "Хляб, хлебни и сладкарски изделия".
4 години бях там и няма да забравя какво са направили за мен
Върнах се в Русе благодарение на един познат,  който също беше в дома в Стърмен, а тук беше настанен в дом на фондация, която подпомага деца, навършили 18 години. Приеха ме и мен. 
С брат ми много години не се бяхме срещали. Един ден го видях на центъра да раздава брошурки. Познахме се и той започна да ми говори за християнски център "Живот на победа", да ме кани там. Когато отидох, разбрах, че това е моето място. Така се запознах и с фондация "Възстанови живот", оттам ме настаниха в защитено жилище. 
За съжаление повечето момичета, като са излезли от домовете, просто са станали... Имах една позната, постъпихме в Стърмен с нея. Тя навърши 18 г. и понеже няма никаква връзка с баща си и майка си, в момента е в един град, където е стриптийзьорка, с консумация. Братовчедка ми, която беше тормозена от чичо ми, е със същата професия в София. Голямата ми сестра като навърши 18 години, омъжиха я, после мъжът й се самоуби. Тя ходеше по чужбина да проси, след това се събра с един мъж, роди две деца близнаци, остави му ги и отиде в чужбина при друг мъж. Вярвам и съм сигурна, че този живот, който тя живее, аз няма да го живея. Няма да направя това, което тя прави. Защото не е хубаво за една жена, за едно семейство, да ходиш от мъж на мъж.
Тя прави същото, което е направила нашата майка - ражда и изоставя децата си
Аз майка си никога не съм я виждала. Изобщо никого не познавах от семейството си. Бях на 3 години, когато ме дадоха в Дом "Надежда". Малката си сестра не познавах, когато я оставиха и нея. Помня, тъкмо бях учила по математика и ме извикаха да ме запознаят със сестра ми. Тя беше мръсна, по-тъмна от мен, не си приличаме. Нямам го това чувство, че той ми е баща, че тя ми е сестра. Нямам чувството, че това е моето семейство, по-скоро имах чувството, че съм била осиновена.
Два пъти съм правила опит да се самоубия. Първият път беше в дома в Стърмен. С едно момиче избягахме в гората, защото децата ни обиждаха. Имаше стръмен наклон и аз се търкулнах надолу. Търкалях се като кълбо, не зная как намерих за какво да се хвана. Но нито се ударих, нито бях наранена.
Втория път наистина исках да се самоубия. Имах приятел, с когото се разделихме. Изпаднах в депресия, постоянно си спомнях как съм живяла, какво съм преживяла, мислех си:
Аз не струвам, хората не ме харесват
Търсех изход, сериозно се бях скарала и със семейството, в което живеех тогава, бяха ме обидили и наранили. Нагълтах се с хапчета и легнах да спя. Но на сутринта - жива и здрава станах. Има и други случаи, когато съм искала да се нараня. В "Райна Гатева" бях яла стъкла, защото се скарах с едни момичета. Заведоха ме в болницата, прочистиха ми стомаха.
Откакто взех решение за своя живот, без да очаквам помощ от собствените ми родители, чувствам се свободна, няма го този страх постояно да мълча, постоянно да се страхувам. Аз съм друг човек, свободен човек.
Вече живея в самостоятелна квартира, плащам си наема, малко е трудничко, но с божията помощ се справям. Работя в производството на голяма фирма. Колегите не знаят за моето положение.
Аз не позволявам на никого да ме тъпче, да ме обижда, достатъчно съм била тъпкана и унижавана. Човек трябва да се променя към добро. Макар че при мене се иска време, но за да се промениш, трябва желание. Отървах се, ходя на работа, прибирам се вкъщи, вече зная какво е да се прибереш в истински дом
Не мога все още да говоря пред хората, защото съм сигурна и убедена в себе си, че има такива, които ще се възползват, ще започнат да те нараняват, да те използват по някакъв начин. Все още не се чувствам готова да говоря за живота си пред хора.
- Но го правиш...
Надя се усмихва.