Нова доброволка има русенската организация на Българския червен кръст. От два дни една чаровна жена посещава децата, настанени в центъра на улица "Битоля". Това е Даринка Брауер, която от няколко месеца се е завърнала в родния Русе от Германия, където живее през последните 24 години.
"Върнах се, защото мама се разболя и трябва да съм постоянно близо до нея. Но пък има и часове, които мога да отделя за себе си - как тогава да стоя ей така, със скръстени ръце, без да правя нищо смислено и полезно?!  Последните три години в Германия работех в Немския червен кръст и с деца, и с възрастни, така че имам и опит, а и това наистина ми доставя радост и удовлетворение. Чувствам се полезна - и това ме прави щастлива. Затова отидох в БЧК", разказа Даринка Брауер в редакцията на "Утро".
Със сигурност тя изглежда малко странно - с нейния позитивизъм и с оптимистичните си нагласи, на фона на тоталния нихилизъм и песимизъм, които владеят по-голямата част от българите, в това число и русенци. 
"Градът ни е прекрасен, сега, като си идвам задълго, виждам колко е променен, колко по-хубав е станал. Само не мога да се примиря с това, че 
всеки си хвърля хартийките където свари
Не може така!", възмущава се русенката. 
Тя успява да открие поводи за възхита дори в най-дребни неща и в детайли, които може би доста хора просто подминават. Така стана и запознанството на "Утро" с Даринка Брауер - преди около месец като минавала покрай площада в центъра, тя видяла двама младежи да майсторят грамаден снежен човек, за да зарадват минувачите и децата. Даринка не само спряла при тях да ги поздрави за идеята, но купила от близкия магазин какаови бисквити за копчета на Снежко. А после дойде в редакцията, за да разкаже за вдъхновените момчета и тяхната скулптура.
Когато видя нещо хубаво, сърце не ми дава да го подмина, признава Даринка. И си дава сметка, че в голяма степен на това са я научили и отношенията с хората в Германия. Нейният разказ сякаш заличава разпространената представа за германците като хладна и затворена нация. Вероятно защото русенката е срещала много повече сърдечност, подкрепа и всеотдайност. Дали пък това не е било, защото тя самата излъчва същото? 
Даринка Трифонова завършва в Русе Техникума по облекло. Отива там заради рисуването, но разбира, че 
шиенето е една от нейните големи любови
След дипломирането започва работа в завод "Арда" - и от 30-те момичета в класа само тя става шивачка. Още 17-годишна започнала да шие и да поправя дрехи на приятелки и съседки. "Шиех всичко - панталони, рокли, блузи и удоволствието беше огромно. И макар че преди мечтаех да стана певица или учителка - много обичам да организирам разни неща - се отдадох на шивашката страст да творя красиви дрехи", разказва русенката. 
Артистичното у нея обаче остава живо. На партита и колективни вечеринки колежките все нея карали да изнася слова, да поздравява, да пее. Малко по-късно от "Арда" я изпратили на конкурс в София за 6-месечна квалификация. Явили се 30 шивачки от цяла България, само 10 успели да вземем изпитите по рисуване, кройка, цветови решения. По-късно в Германия Дари научила, че такива изпити при тях държат дизайнерите на облекла. 
1995 година се оказва съдбовна за младата жена
В Русе тя среща Фолкер Брауер, който е в състава на патрулиращите военни по Дунава от Комитета по отбрана на ЗЕС. И любовта отвежда русенското момиче в немския град Куксхафен. Там Даринка си отваря ателие. 
"Знаех десетина думи на немски. Но скоро след като пристигнах, видях, че в най-големия моден магазин си търсят шивачка за поправки. Отидох при тях и им казах: "Аз съм най-добрата!". Жената насреща се засмя. Но скоро се увери, че не преувеличавам. А не след дълго една съседка ми каза, че се освобождава помещение, в което мога да си направя собствено ателие. И явно наистина съм се справяла добре с поръчките в магазина, защото клиентките започнаха да идват при мен в ателието. Пък аз, освен че правех корекции на дрехите, им давах идеи как да се преправи пола или рокля, за да се носи още дълго. Всички бяха толкова мили и дружелюбни - започнаха да ме поправят, когато грешно произнасям немските думи. Аз пък си записвах как е правилно и окачвах листите по стените на ателието. Така хем работех, хем учех немски", разказва Даринка. 
Сред клиентите на 
ателие "Dari's Nahstube" - "Шивалнята на Дари"
имало адвокати, учители, лекари, директори на училища. Кметицата на Куксхафен Ерика Фишер също била нейна клиентка. В местен вестник Фишер посочва именно русенката като пример за това как може и трябва да се поддържа малък бизнес. И макар че голяма част от клиентите ми бяха от местния хайлайф, заможни хора с високи позиции, всички те ме възприемаха като равна и се радвах на уважението им, казва Даринка. Те не делят хората по ценз или произход, а ценят уменията и душевността - това ме правеше щастлива, добавя тя. 
А скоро към професионалните ангажименти русенката прибавила и други. Записала се да играе любителски волейбол в местен клуб. Но не играла дълго - притеснявала се от травми на ръцете. "А ръцете ми трябват - без тях съм за никъде", обяснява тя. Но пък разгърнала дарбите си да общува и да привлича последователи, като се включила в събития, съпътстващи волейболните турнири. Изработила плакат за детския волейболен отбор, безплатно поправяла костюмите на мажоретките. Била и една от най-активните в благотворителните разпродажби на домашно приготвени торти и сладкиши, като сама правела кафе и го продавала  по време на състезанията по плажен волейбол. Все ми се чудеха как успявам да продам толкова неща и да събера много пари в касичката за отбора, смее се Даринка. Заразителната й усмивка привличала все повече дарители, а накрая момичетата от тима й подарили картина, на гърба на която написали свои послания, обединени в
"Благодарим ти, Дари!"
Такива включвания в различни обществени каузи са ми помагали да преодолявам и трудностите, защото нали се сещате, че не всичко е било сто процента безоблачно, казва русенката. Но тя не си позволява да унива и да изпада в мрачни настроения. Човек винаги може да намери с какво смислено да се захване, за да се усети потребен, обяснява тя. И след раздялата с мъжа си тя не помръква. Това са човешки неща - животът е пъстър и в него има и от радостта, и от тъгата, знае добре Даринка. Затова повечето от нейните приятели дори не усещат кога тя самата преживява нещо драматично. Винаги е душа на компанията и вдига градуса на настроението - и в групата за гимнастика, и на излет с велосипеди...
Сред клиентите й бил и мъж, който отговарял за всички училища в окръга. Един ден Даринка го попитала дали не може тя да учи деца да шият. Вече от 14 години имала ателието и опитът й подсказвал, че има какво да предаде на младежите. Скоро й се обадил директорът на най-реномираната гимназия в Куксхафен и я поканил в традиционния базар на професиите за ученици, които предстои да избират средно училище. Даринка първо се притеснила, но после дала съгласие. Така русенката получила място в огромната зала, където лекари, митничари, пилоти, шеф готвачи, екскурзоводи разказвали на тийнейджърите какво представляват техните професии. Русенката седнала там в 18 ч и до 22 ч пред нея не спирала да се извива опашка от момичета и момчета, които искали да разберат повече за работата на моделиер-дизайнера. 
Едва в десет вечерта намерила време да пие вода
При нея дошла журналистка и я попитала: "Кажете ми как го направихте?". А скоро след това други журналисти направили интервю с българката и я обявили за Човек на седмицата. 
Талантът на Даринка да общува с деца бил оценен и тя получила предложение да преподава шев и кройка в училище, където учат социално слаби деца от проблемни семейства. "За две години един ден седмично затварях ателието и отивах в училището. Децата ми даваха своята любов, споделяха с мен, разказваха ми съдбите си. Но ми беше много натоварено. След това започнах да преподавам шев и кройка в Националния колеж по приложни изкуства в града. През 2016 г. затворих окончателно ателието и мислех да напусна и колежа, но директорът настоя да идвам да преподавам когато мога. Дори и в момента върви последният ми курс - през май месец трябва да отида, за да проведа изпита", казва Даринка Брауер. 
Когато затваря ателието и приключва работа в гимназията, получава грамота от колегите, в която пише: "С нейното напускане ще се отвори голяма празнина в местните шивашки услуги. Тя 
много ще ни липсва като преподавател, като шивач и като добър приятел
с когото можеш винаги да побъбриш". Но тъй като окончателното завръщане в България на Даринка се отлага за още известно време, тя предприема още едно предизвикателство: преминава курс към Немския Червен кръст като шуласистентка - училищен асистент. Една приятелка ми беше казала: "Толкова обичаш децата, а ни трябват шуласистентки. Идвай!". Така русенката всеки ден от сутрин до обед прекарва с определено дете в училище, седи до него, помага му в час, мотивира го да чете, да пише, да учи. Работи с деца, които идват от семейства, но и с деца, които са настанени в социални жилища. Заплатата е 1000 евро на месец, получава се и през ваканциите. "Имаше един особено агресивен Адриан - трудно дете, докато намеря подход към него, съм плакала от безсилие. Накрая се стигна дотам, че той искаше да го осиновя", разказва Даринка.
Пак по това време става доброволен консултант на детски телефон на доверието. През 2017 и 2018 г. два пъти седмично по 2 часа Даринка вдига телефона на детски позвънявания и съумява да утешава, разведрява, да откъсне тийнейджърите от мрачни мисли, да даде съвет. "Помня, едно 14-годишно момиче ридаеше по телефона, защото... било влюбено! Ама това е чудесно, трябва да се радваш, а не да хлипаш - казах й аз. И накрая усетих как детето от другата страна на кабела засия", раказва Даринка. Чувството, когато успявам да издърпам едно дете от драмата и да го накарам да се усмихне, не може да се сравни с нищо друго, убедена е тя.  
Трябва винаги да се търси положителното, да се намира позитивното, доброто, красивото - сигурна е Даринка Брауер. Тя се надява и в Русе да намери къде да приложи всичко онова, което знае, умее и което прави най-добре. Много обичам моя град и понеже съм категорична, че като дадеш добро, и на теб ти се връща добро, искам да открия къде мога и аз да дам най-доброто, на което съм способна, казва русенката.