Когато на 8 (20-ти по нов стил) февруари 1878 г. руските войски влизат в Русе, българите от доскорошната столица на Дунавския вилает по един твърде своеобразен начин показват, че скъсват окончателно с петвековния период, през който градът е османско владение. В този ден те захвърлят фесовете и само за броени часове от магазина на Васил Радев се изкупуват всички калпаци и европейски шапки.
Много скоро тази идилична символика, която разграничава две исторически епохи, придобива други, съвсем конкретни измерения. Широки улици бързо заменят кривите сокаци, магазини и казина изникват на мястото на чаршийските дюкяни и кафенета, все повече и повече стават новите „европейски къщи“. Променят се облеклото, вкусовете, оценките, манталитетът, възможностите.
Старият вилаетски Русчук необратимо се превръща в Русе -
най-големият, най-европейският и най-значимият град в Българското княжество.
Изминалото време откроява пред днешния наблюдател тези процеси на всеобщо обновление особено релефно. В резултат от това с времето все по-малко стават тези, които могат да възстановят точни и подробни картини от предосвобожденския град. За съжаление тези думи на утвърдените русенски историци Стоян Йорданов и Теодора Бакърджиева с пълна сила се отнасят и за спомена на русенци от първите години след Освобождението, когато е особено силно присъствието на руския окупационен корпус и когато руски представители стоят на челни позиции в стопанската, изпълнителната и юридическата власт в младото Княжество България
На малцина русенци е познат фактът, че 
първият губернатор на Русчукската губерния генерал Василий Григориевич Золотарьов
след кратко пребиваване в канцеларията на Императорския комисар княз Дондуков-Корсаков в Пловдив и Търново се завръща в Русе в качествата си на надзорник над държавните дела и имущества. Най-вече над ония, които Русия предава „безвъзмездно“ на България. Той е страна, ищец, в един знаков съдебен процес, когато на 8 октомври 1879 г. пред съдията на Русенския окръжен съд „Петър В. Оджаков и членът от правителството: Тр. [Трифон] Г. Гаази, почетный членъ X. [хаджи] Илiя Марковъ, при секретаря Ст. Марковичъ, и чиновника по казiонныте дела, В. Золотовичь. Разгледа делото на жителите отъ варошъ и дишь варуша [външният варуш], обвыняемы за кражби на каманiе отъ местната крепостъ по 240 чл. отъ кодекса [отоманският наказателен кодекс]“.
Какви са обстоятелствата по делото, обясненията на подсъдимите и решението на съда дава с големи подробности публикацията във вестника на самия съдия Оджаков „Древная и Новая Българiя“, 1879,  г. I, бр. № 03, 10 декември 1879, с. 22, които предавам почти дословно по-долу:
„Руссенскiя полицеймейстеръ отъ 20 марта 1879 год. препроводилъ въ Руссенcкiй Окръженъ Съдъ два списъка, които му быле представены отъ мухтарыте изъ дишъ варушь и варуша, въ които са поименовяны онези изъ местныте жители, 
у които въ дворовете си нямарили камаци и плочи отъ крепостта
Полицеймейстера привлича на углавни ответственностъ следующыте линца: Димитра Петрова, Никола Иванова, Христо Цонева, Георги Сакаджи, Кръстя Кожохаря, Керчу ближный на горнiй [на Кръстю Кожухаря], Бончу Абаджи, Стояна Илiева бакалъ, Дяда Петра Калугерина, Слави Димитрова Чизмарова, Тодора Славева, Гецу Иванова, дядя Ивана. Солдатыте (отсъства поименен списък?); Даскалъ Юрдана, Петръ Н. Винарова, Георги П. Герова, Апостола Рибарова, Митю Вълчова, Димитра Ковачи, Димитра Хаджиолу, Стана Иванова, Манга, Геца Димова, Мицка Мицова, Кръстя Попова, Марина Тодорова, Никола Спасо Гавазова, Георги [..не се чете] Иванчя Събюва, Тома Стоянова, Павли Иванова, Тодорица Лешкова, Кръстинка, Попъ Иванъ Коева, Симеона Станева, Венета Кунчева, Димитра Иванова, Iордана Богданова, Никола X. Георгева, Iордана Панева, Нену Грозева, Стоян С. Чокоева, Алекси Абаджи, Михала Паска, Христю Ангела, Кожухаря и Пенчя Дюлгерова“.
Любопитен списък, в който ще се открият много познати имена от по-новата русенска история
И тук обаче виждаме как самите руснаци от окупационния корпус съдействат за разграбването на камънаците от крепостната стена и митиризът при пълното безразличие на общинските власти.
„Следъ обясненiята на обвиняемите, които казаха, че понеже отъ една страна, споредъ Берлинскiя трактатъ, крепоста треба да ся събори, а отъ друга страна никой не пазяше крепоста, нинкой незапрещаваше никому да кърти явно денемъ камацы отъ дуварыте на крепосте и на конецъ, защото и самите местни правителственны и градскы власти не обявихы на няселенiето да престане да ся ползува съ камацыте изъ крепоста, то те не считали за престъпно да купуватъ явно отъ pускыте солдаты камаците, които и имъ ги носяли въ дворовете. 
Другы заявиха и доказаха че офицерите и солдатите, които живели въ къщята имъ, приносвали за свое потреби камацы, както за ясли за конете, и за тротуаръ въ дворовете и т. д. и когато си отишле войските, камаците останали въ къщята имъ, безъ да са гы купували. 
Изъ обвиняемыте ся явиха по-вечето жены
които заявиха, че мъжете имъ не са виноваты въ купуванiе камацы, те - женыте - които, като гледали, че другы купуватъ камацы, и те ся pешили да купуватъ по подраженiе. И защото никой не възбранявалъ да ся купуватъ и продаватъ каманыте. 
Изъ обвиняемыте некой си беденъ Сакаджiя (разносвач на вода) продавал и явно и открито камацы съ кола, безъ да му каже нещо нито отъ мухтарите некой, нинто жандармът, нито поиицейскы, нито градскы чинновници: Mестните власти се гледали равнодушно вьрху това и не се препятствовали никому“.
Още по-любопитна е „соломоновската“ присъда, с която държавните претенции са удовлетворени само частично.
„1.) Въ время следъ войната крепостта е была оставена безъ караули и стражи, именно тогава, когато крепоста [не е трябвала за защита на града и страната]. Въ такова время, ако се е оставила крепоста без стражи военни, това обстоятелство показва, че 
крепостта няма вече онова стратегическо значенiе и важностъ
което е имала тя въ прежното время, и, следователно, была е оставена на произволъ всекиму.
2.) Като туку [такава] крепоста е изгубила своето значенiе, нейныя матерiалъ, ако че трябаше да стане чiя нибудъ собственность, т.е. правителственна или градска, той обаче былъ оставенъ безъ надзоръ и охраненiе.
3.) Подобно за немарено имущество и безъ охранение отъ страна на местныте власти, давало е възможность на жителите да ся ползуватъ безпрепятственно съ безступанскыя матерiялъ на крепоста.
4.) Отъ деня на оставянiето крепоста безъ стража и до деня, когато ся е издало запрещенiето да ся не къртятъ, продаватъ и купуватъ камацыте крепоста е представлявала единъ видъ безступанско, захвърлено имущество, съ което всекiй е можялъ да ся ползува по желанiето си.
5.) Че не ся доказа, щото местните власти да сж обявили на жителите да не къртятъ камацы оть крепоста, става явно, че обвиняемыте не ся знаили, че купуватъ и прибиратъ крадено и стонпанско имущество вопреки 230 т. Отоман. Кодексъ.
6.) Въ заключенiето си г. съветникъ по казенните дела са отказа оть обвиненiето защото е бездоказателно, а ся ограничи само да ся вьрн?тъ камаците на правителството.
7.) Че всяко имущество, макаръ и безступанско да е было, когато ся е присвоило, намерило и кунпило, тряба да ся вьрне на оногова, който испосле ся окаже и докаже че му принадлежало нему по праву, закону, наследству, даренiе и т.д...“.
Остава неясно доколко русенците връщат камъните и плочите
доколко плащат стойността, определена от Золотович. Силно се съмнявам, че е имало такива последствия. Защото само след година-две, но вече пред Върховния касационен съд, чийто член е известният русенец Иванчо хаджи Пенчович, руският представител, член на Военното ведомство поручик Тализин, иска касиране на решение на Русенския апелативен съд от 13 октомври 1879 г. (все по-това време, както и в предишния случай) за недостатъчно заплащане стойността на „раздържавените“, т.е. разграбени изоставени руски дървени бараки след войната. Подробности за него дава оповестеното решение в „Държавен вестник“, 1881, г. III, 14 март 1881 (събота), бр. щ 16, с. 126. Колкото и на някого да се стори скучно, препредавам го отново почти дословно, тъй като отново характеризира добре ситуацията - немоперната алчност, изразена в 
искане на огромно обезщетение при това на фона на безхаберието на оторизираните власти
за опазване на имуществата.
„...Върховний Касационен Съдъ, по Гражданското отделение, въ следующий съставъ: Гаврийлъ А. Маравеновъ, членове Иванчо Пенчовичъ и Николай Михаиловски, при секретарьтъ Димитрий К. Поповъ и въ присъствието на испълняющий длъжностьта на прокурора Антона Т. Теохарова, слуша въ едно открито съдебно заседание, доложено от члена Николай Михаиловски гражданско дело № 221 по описътъ на Българското военно Министерство, с Русенский Градский Съветъ за 20,000 фр.[франка] отъ усвоение на седемъ бараки... Поручик Тализинъ съ прошение отъ 29 септември 1879 до Русенский окръжен съд, иска от Русенский градский съветъ 20,000 фр. отъ седемъ бараки, оставени следъ отхожданието на Руските войски въ полза на Българското Военно Министерство, и които Русенскийтъ градски съветъ съборил и материала имъ усвоилъ... По апелативната жалба на Руссенский градски съветъ, Руссенскийтъ апелативенъ съдъ, като разгледалъ същото дело и зелъ въ съображение, че искътъ 20,000 Фр. е преувеличенъ, защото оценнката небила станала съгласно съ чл. чл. 206 и 212 отъ Bp. Съд. Правила; че оценката, която градскийтъ инжинеръ чрезъ показанията си далъ за трите разрушени бараки не надминавала три хил. фр. отменилъ решението на Руссенскийтъ окръженъ съдъ и съ pешение отъ 2 юлий 1880 г. постановилъ: Да заплати Руссенскийтъ градски съветъ 7000 фр. за 7-те бараки на Българското Военно Министерство и сeдебнитe разноски 444 фр. ...
Опредeлява:
Кассационната жалба на Българското Boeннo Министерство отъ 16 юлий 1880 г., срeщу рeшението на Руссенский апелативенъ съдъ отъ 2 юлий 1880 г. № 138, съ силата на чл. 11 отъ учреждението на Вьрховний съдъ и членъ 5 отъ съдоустройството, да се остави безъ последствие...“.
Официозът на възстановената българска държавност документира десетки укази, призовки, присъди, които за чест на младата българска съдебна система, отстоява на безмерните руски претенции.
Ето как е описана ситуацията още през 1879 г. от бъдещия министър-председател Константин Стоилов: „Ако на нас непрекъснато ни се напомнят разходите по нашето Освобождение, искайки в замяна вечна покорност, това не е братство. Нека изчислят и представят сметката. Може и с лихвите. Ние ще се разплатим и ще затворим въпроса“.
Уви, нито сметката е приключена, нито въпросът е „затворен“... И това продължава не без помощта на българи - уж родолюбци!