Здравейте, имам син, който е на 7 години. Проблемът е, че от известно време има нещо като тик с вдишване и хълцане. Определено го прави умишлено, но не иска да спре или не може, не знам. Исках да го заведа на консултация, но той категорично отказва, затова прибягнах до този вид на общуване с Вас. Мисля, че има и други тикове - още от бебе си чопли кожичките на ръцете, но това го правя и аз от малка, затова не обърнах сериозно внимание досега. Преди няколко години също се появи нещо - присвиване на очите, но премина, може и да е било от нуждата от очила. Свързвам този тик с детската градина - той много сериозно гледа на ученето и отношението на децата към него. Ще съм ви благодарна да ме насочите нещо. Дени, 29 г.

Драга Дени, описаните проявления при детето явно Ви тревожат. Може би изпитвате напрежение между две предположения, от които обикновено човек с едното се успокоява - "Това ще отзвучи като предишното", а с другото си връща безпокойството - "Дали детето има проблем, заради който нова склонност заема мястото на изчезналата?".
В израстването на дете
може да се появяват и изчезват цял спектър от различни прояви
Миналия век те са систематизирани и служат като скрининг за това дали при детето има завишена степен на невротичност или, ако отбелязаните от родителя оплаквания са няколко, положението е нормално и не представлява повод за безпокойство. Вие говорите за тикове, но описаното действие чоплене на кожичките на ръцете и леко изразеното нарушение, свързано с дихателната система (вдишване с хълцане), което Ви се е сторило, че има психична причина, не се отнасят към критериите за специализираното определение "тикове". Те може да произтичат от повишен стрес към нещо, което се случва или което предстои, на Вас ви се струва, че е "умишлено". 
Колко умишлено, осъзнато, с план и цел би могло да го прави детето?
То може да става неосъзнато, но може по-рано да е изпълнило роля да привлече вниманието на мама към себе си и тази роля да продължи, след като мама реагира на нея. 
Сред спектъра на тези наблюдаеми прояви при децата са някои тикове (движения с очи, глава, раменете), невротични склонности - все още не прераснали в невротични навици (гризане на нокти и др.), форми на безпокойства, проблеми в общуването, напикаване и мн.др. В даден период те може да издават ситуативно напрежение (наблюдаваме в какви ситуации), препятствие в развитието (не непременно негативно, а като съпътстващи усилието) или напрежение в общуването с определени хора - родител, друг член на семейството, някой от външното обкръжение. Те са и
признаци как протича адаптацията
спрямо собственото физическо развитие и израстване, спрямо средата си - вкъщи, в детската градина, в училище.
Казвате: "Още от бебе си чопли кожичките на ръцете, но това го правя и аз от малка, затова не обърнах сериозно внимание досега". Подобно твърдение успокоява родителя, че това е безобидна склонност, щом при него не е довело до утежнения, и родов белег - "по нещо конкретно прилича на мен". Много често пред специалиста (психолог, педагог, лекар) се случва майката да коментира: "Не се спира на едно място, но и баща му е бил такъв като малък". Добре. Имаме сведение за възможна физиологична (наследствена) предпоставеност за типа нервна система с обща външна проява. Преценяваме това създава ли проблеми за детето в момента? А дали не би създало в перспектива, ако се превърне в навик? Дали няма да му пречи в общуването по-нататък в живота му, в професията му? Фиксирането в неравностите на кожата дали не би могло да се разсее?
Фокусирането на вниманието би могло да се пренесе върху нещо градивно 
към дейност с тези свои ръце (игри, графични занимания, моделиране), в която хем ги използва за продуктивните действия, хем се увлича творчески и изпитва удовлетворение, вместо да прибягва към автоагресивно чоплене.
В хода на развитието си детето опипва, чопли, вкусва достъпни части от тялото, изучава го, "намества се" в себе си, опознавайки се. Също то може да копира такива действие от грижещи се възрастни или от друго дете (идентифицира се с него, пробва да съпреживее същото - несъзнателно разширява опита си) и това може да е временно, докато се появи друг интерес, докато натрупа опит, нужен в дадената възраст. Ако опитът предостатъчно е "тъпкал на едно място", психиката (поради готовността в мозъка) показва емоционално или телесно напрежение -
сигнал за нужда или за очакване на ново умение
Тук е ролята на родителите (педагозите са посветени в тази перспектива и го правят в работата си) да подават стимули за ново умение, усвояването на което ще формира още качества и способности за успешно действие в обкръжението си и в живота. Ако детето не се справи веднага с новото, няма проблем, но поне го е видяло. Може да продължи със старото, в което е опитно. Но ще забелязва, че другите боравят с "новото" - родителите, батко, кака, госпожата в градината, някои деца. Изпробваме пак със спокоен показ и покана с положителен тон или пък ще забележим, че то тайничко е опитало само и бърза да се похвали, че вече може да се справи.
Такива прояви съпътстват развитието под
въздействие в даден момент на един или повече фактори
от предразположеност, наследствена или придобита в утробата (често първото дете е по-неспокойно, телесно и емоционално по-чувствително), при боледуване в ранна възраст; от средата, в която расте - по подражание, от напрежение как го възприемат другите; може да съпътстват научаването ("той много сериозно гледа на ученето и отношението на децата към него" - значи, може да отразяват старанието); от несъзнавани мотиви за активност към по-големи стремежи или за "отлив" от действия и пасивност заради някакви бариери. При едно дете отражението върху психиката му на някой от тези фактори (или смесено) би могло да невротизира, а друго дете, при което някой от факторите е неблагоприятен, може да не показва завишен брой прояви за невротичност. Значи съумява да се адаптира и укрепва своята стресова устойчивост въпреки затруднението. Типът нервна система може да е наследен, да наподобява този на родител, но
детето не е точно "копие" на някой от създателите си
Важна е и динамиката на връзката на детето с родителите, особено с майката. Спрямо разказаното в писмото не може да гадаем за тези обстоятелства. Те се установяват при консултиране, а понякога при по-продължителни контакти с психолог, педиатър, педагог при преки наблюдения от специалиста върху връзката на детето с родителя. При наличие на по-цялостна картина на развитието от раждането до този момент се уточнява дали в определени аспекти то е като при повечето деца, дали е налична по-голяма чувствителност към отделни влияния. Така може да се стигне до
открития каква роля изпълняват тези прояви 
дали са симптоми на бариери към нещо, дали могат да останат трайни, ако не бъдат преодолени, дали са временни, а ако бъдат преодолени, в какви ситуации е възможно детето (като пораснал човек) отново да прибегне към тях. Ако са симптоми, те може би запълват или компенсират нещо в психичния живот - потребност, стрес, или пък са действие да избегне нещо, да го понесе по-лесно, да изпревари определен дискомфорт. Дали са симптоми на базисен проблем, може да се разбере по пътя на изследването на ситуацията на конкретното дете.
Казахте: "Преди няколко години също се появи нещо - присвиване на очите, но премина, може и да е било от нуждата от очила". Не стана ясно дали сте направили преглед при очен лекар и дали с поставяне на очила това е изчезнало. Защото, доколкото имам представа, ако присвиването на очи стане навик за детето, постепенно може да доведе до късогледство, така че 
такава склонност е добре да се разсее
дори и да е съпътствала първоначално старанието му в учебните ситуации.
Казвате, че детето отказва консултация. На родителя може да му е трудно да обясни, но той е големият, който решава важните въпроси и нуждата от определени мерки. Детето няма необходимия житейски опит, за да взема такива решения за себе си. Не е необходимо майката да уговаря детето си за консултация (освен ако не е за лекар и то се страхува примерно от инжекции). Като имаме предвид зависимостта на развитието от връзката с родителите и семейната среда, винаги настоявам по такива проблеми на първа консултация да дойде само родител (може и двамата родители) без детето. Има множество въпроси, за които не е необходимо то да присъства, нито да ги чува - те са предмет на разговор между големи хора. В такава консултация по естествен начин идват извод и решение дали има причини психологът да прави нещо с детето - диагностика и точно каква, занимания, в които то да разтоварва напрежение, за да се планират такива и в семейната среда. Тогава психологът обсъжда с родителя как да бъде поканено детето за такава среща. В други случаи консултирането може да продължи само с родителите - за общуването с детето, храненето, играта и
взаимодействия, промяната при които води до преодоляване на състояния и прояви при детето
Понякога се оказва, че родителите несъзнавано задържат развитието на детето, като поддържат ежедневието му в опита на старите му възможности - спят с детето в едно легло, хранят го, говорят му с умалителни думи и изрази, обличат го и му обуват чорапите и обувките "за по-бързо". Когато то може и прави това само, би имало самочувствие, че се грижи за себе си. Иначе родителите небрежно лишават детето от действия едновременно с двете му ръце - да закопчае копчета, да уцели краищата на ципа и да си го вдигне, да облича, съблича и сгъва пижамата, тениската, горните дрехи, да подрежда масата за хранене както в детската градина - салфетките, приборите, а след измиването им да ги сортира, да подрежда играчките си. Изпълнявайки достъпни битови действия, както и творческите - да моделира, рисува, да реже, да сгъва и лепи и да изработва играчки от подръчни материали, то се чувства продуктивно. При плодотворна активност проумява нуждата ръцете да не са възпалени от чопленето.
Разсейването от фиксирането в невротичните прояви
и преодоляването им става естествено чрез разширяването на опитността на децата (с ръцете, със спортни игри, в разходки с фокусиране на вниманието върху градската среда или природни обекти, при слушане на приказки и друга литература за деца). Всичко това снема напрежението, а новият опит води до самочувствие за можене. Е, като видима проява на старанието му може да се появи ново присвиване на очите, прехапване на устна или махане с ръце от нетърпение, но с новото можене, те ще отшумят, а
възрастният със собственото си търпеливо поведение при показ на действие 
ще е пример, че прецизната работа се извършва в спокойно състояние, с интерес и с пълно внимание върху това, което прави.
Поискахте, Дени, да Ви насоча. Ако с прочетеното вече имате яснота какво липсва в опита на детето в настоящата му възраст, действайте. Ако не сте сигурна и бихте искали да се консултирате, бъдете смела. Ще се наложи да се обърнете и към себе си, но това ще е още повече опит и после сигурност и за Вас. Това е стъпка към помощта за детето - майката да се насочи към самопознание и така всеки родител може да преодолее излишното защитно основание - "И аз съм го правил като малък, правя го и сега".