Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

Има аромати, които времето никога, при никакви обстоятелства не може да изтрие. Те не се подчиняват на забравата, нито на годините, които се трупат върху раменете ни. Достатъчно е в ранната, хладна септемврийска утрин да поемете дълбоко въздух на улицата. Достатъчно е от някой двор да долети острият, натежал дъх на зрели есенни ябълки, на влажна росна трева, на димяща печена чушка, за да се разпадне цялата илюзия за изминалото време. За една единствена секунда паметта на сетивата ви връща десетилетия назад. В онези септемврийски дни, в които слънцето галеше с мека златиста топлина, а целият свят изглеждаше огромен, безбрежен, леко плашещ, но и омагьосващо красив.
За всеки един от нас, независимо на колко години сме днес, каква професия упражняваме, какъв социален статус имаме и колко тежки житейски битки сме водили, 15 септември никога не е бил просто дата в календара. Той не е обикновен делничен ден, а дълбока символика.
15 септември е състояние на душата. Той е дълбок, жив, неизличим отпечатък, запечатан дълбоко в невробиологията и в емоционалната ни памет.
Свещенодействието в навечерието на празника 
Спомняте ли си какво се случваше в дните и часовете преди първия учебен ден? Това не беше просто пазаруване - това беше истинско домашно свещенодействие. В къщите цареше онова особено, трепетно, тържествено безпокойство, което изпълваше всяка стая. Празничните дрехи се преглеждаха по десетки пъти, перяха се внимателно и се гладеха с гореща ютия през влажна бяла кърпа, за да няма нито една гънка. Бялата якичка се пришиваше бавно, бод по бод, конец по конец. И в тези простички шевове майките и бабите ни вплитаха толкова много тиха обич, невидими благословии и съкровени молитви за светъл житейски път, колкото никой днешен луксозен костюм не може да побере.
Обувките стояха до входната врата, лъснати до съвършен блясък. А чантата? Тя се отваряше и затваряше безброй пъти. Металните закопчалки щракаха отчетливо в вечерната тишина. Проверявахме пак и пак: вътре ли са моливите, подострени ли са с онази малка острилка, на мястото си ли е меката бяла гумичка, линийката.
А тетрадките? Тетрадката не беше просто хартия. Тя беше светиня. Онзи съвършено гладък, миришещ на печатарско мастило чист лист с тесни и широки редове, или с малки сини квадратчета. Погалвахме кориците с благоговение и си давахме детско обещание: „В тази тетрадка ще пиша само с най-красивия си почерк. Няма да има зачерквания. Няма да има нито едно мастилено петно. Всичко ще бъде съвършено“.
Магията на септемврийската сутрин 
А самата сутрин на 15 септември? Тя носеше една особена тържественост, която се усещаше още с отварянето на очите. Закуската се преглъщаше трудно, защото гърлото беше свито от вълнение.
Букетите... Те не бяха купени в лъскави целофани и аранжирани по шаблон от модерни цветарски магазини. Те бяха живи. Огромни, пищни далии, напети и стройни гладиоли и онова задължително, наситено зелено стръкче здравец, привързано грижливо с червен конец или тънка панделка. Стискахме тези тежки букети с двете си малки ръчички, притискахме ги плътно до гърдите си, сякаш носехме най-голямото съкровище на земята, за да го поднесем на своята първа учителка.
И онзи празничен училищен двор. Глъчката, която ехтеше отдалеч, смехът на съучениците, музиката от високоговорителите, която караше сърцето да бие лудо. 
Ако се върнете в спомените си точно сега, сигурно ще видите и погледа на родителите си в онзи двор. Погледнете ги мислено: мама, татко, баба... Как стискаха топлата ни, леко изпотена детска ръчичка. Как ни наместваха якичката за последен път. И как, когато дойдеше мигът да пуснат ръката ни, в очите им блесваше онази съкровена, горда и малко тъжна сълза. Защото те осъзнаваха това, което ние тогава не разбирахме - че прагът на училището е прагът, от който детството започва бавно да отстъпва място на големия свят.
Психологията на малкия човек пред големия свят 
Като психолог обаче знам и другата, скрита страна на този празничен ден. Зад нагласените дрехи, панделките и широките усмивки за първата снимка в семейния албум почти винаги се криеше и едно силно свито детско стомахче. Онзи тих, всепоглъщащ вътрешен страх, който всяко дете носи в себе си: „Ще се справя ли? Достатъчно умно и способно ли съм? Ще ме харесат ли другите деца или ще остана само? Ами ако сбъркам? Какво ще стане, ако изляза пред голямата черна дъска и не знам верния отговор?“.
Повечето от нас израснаха с дълбоко вкорененото убеждение, че трябва да бъдат отличници на всяка цена. Бяхме възпитавани в дълг, покорство и строга дисциплина. Научихме се да седим с мирно прибрани ръце на чина, да не повишаваме глас, да потискаме сълзите си, за да не изглеждаме слаби, и да правим всичко възможно, за да не разочароваме възрастните.
Постепенно този модел се превърна в психологически капан. Години наред след това - вече като възрастни жени и мъже - много от нас продължиха да пишат страниците на живота си със същото онова сковаващо напрежение. С илюзията, че нямаме право на грешка. Че ако се подхлъзнем, ще бъдем отхвърлени. Че всяка пролята сълза или слабост е равносилна на провал. И че любовта, уважението и признанието не ни се полагат по рождение, а трябва да бъдат изстрадани и заслужени с безупречно поведение и непосилен труд. Но голямото училище на живота има съвсем други закони.
Уроците извън читанките и тетрадките 
С годините животът ни поднесе изпити, за които нито един училищен учебник не ни беше подготвил. Никой в час не ни беше научил как се оцелява след тежка раздяла. Никой не ни беше написал формула как се преживява предателство от най-близкия човек, как се понася загубата на любими родители или как се събират парчетата на разбитото сърце след развод.
Видяхме как най-чистите ни и старателно начертани планове понякога се разпадат за миг. Разбрахме с болка, че мастилото в живота неизбежно се разлива. Че върху белите листи се появяват грозни драсканици, петна и сълзи. Че понякога страниците се мачкат, късат се, а понякога се налага да намерим сили да хлопнем тежката корица на старата книга и да започнем съвсем нова глава от нулата.
И точно в тези моменти на криза се ражда истинската психологическа зрялост. Тогава разбираме най-великия урок на съществуването: че истинската сила на човека никога не се е състояла в това да бъде перфектен и никога да не пада. Силата се крие в способността след всяко падане да си поемеш дъх, да изтупаш олющените си колене, да превържеш раните си и отново да прекрачиш напред с чисто и прощаващо сърце.
Писмо до детето, което някога бяхме 
В навечерието на този 15 септември най-лечебният, най-дълбокият и свят подарък, който можем да направим на своята изморена нервна система, е да спрем бясното препускане на ежедневието. Да спрем за пет минути и да се обърнем назад. Към онова малко момиченце или момченце, което някога стоеше в празничния двор с огромната кожена чанта на гърба.
Спрете. Затворете за миг очи и го извикайте в съзнанието си. Вижте го живо пред себе си - с бялата изгладена якичка, с напетите цветя в ръцете, с леко изплашените, но пълни с надежда детски очи.
Погледнете го с цялата топлота, прошка, мъдрост и безгранична обич, които сте натрупали през годините. Протегнете ръка, прегърнете го силно и му прошепнете на ухото:
„Чуй ме, малко мое Аз. Не се страхувай толкова. Няма нужда да бъдеш съвършен, за да заслужаваш обич. Не е нужно да угаждаш на целия свят. Пътят пред теб няма да бъде лек - ще има дни на студ, ще правиш грешки, ще се луташ в тъмното, ще губиш посоката. Но ти носиш в гърдите си толкова много светлина, доброта и непоколебима сила, че ще преминеш през абсолютно всяка буря. Виж ме днес - аз съм тук. Аз оцелях. Ние успяхме. Извървяхме този път заедно. И днес аз безкрайно се гордея с теб“.
Училищният звънец на нашата зрялост 
Когато следващите дни видите по улиците развълнуваните първокласници, облечени празнично, водени за ръка от разплаканите си майки и баби, не бързайте да отминете с обичайната забързана крачка. Не гледайте механично в екрана на телефона си.
Спрете се. Поемете си дълбоко въздух. Усетете онзи вечен, прохладен септемврийски вятър, който разпръсква праха на отминалите години и оставя след себе си само чиста, свята благодарност.
Благодарност към нашите майки, бащи, баби и дядовци, които вече може би не са сред живите, но някога дадоха всичко от себе си, за да ни изпратят в света с обич, с молитва и с парче топла питка. Благодарност към първите учители, които хванаха неумелата ни детска ръка и с безкрайно търпение ни учиха да изписваме първите криви букви.
И най-вече - благодарност към собствената ни душа. Че въпреки всички житейски рани, въпреки предателствата, уроци и изпитанията успя да съхрани в себе си онази чиста искра. Онова детско любопитство към света, онази способност да се вълнува и онази смелост отново и отново да започва начисто.
Училището на живота никога не свършва с последния звънец. Но днес, от върха на нашата натрупана житейска мъдрост, ние вече сами пишем своите оценки в бележника на съдбата. И най-важната оценка никога не е била дали сме безгрешни. Най-важната оценка е дали сме успели да останем човечни, дали сме се научили да прощаваме и дали най-накрая намерихме смелостта да прегърнем себе си с любов.
Честит 15 септември на онова смело, чисто и сияйно първокласниче, което продължава да живее, да диша и да свети дълбоко във всеки един от нас!

Диана БАЛКАНДЖИЕВА