В русенската, а и в националната специализирана, мемоарна и най-често белетристична литература трайно фигурира едно име, на правоведа и писателя Петър Василев Оджаков. На неговата издателска и публицистична дейност посвети едно от може би най-добрите си проучвания доц.Елена Георгиева, с която неотдавна се простихме. 
Оджаков е забележителна възрожденска личност, на която се отрежда значимо място в обществения, книжовния и културен живот на България. Името му се вписва в галерията на първите български възрожденски представители, чието дело им отрежда правото да се наричат народни интелигенти.
„Един горещ родолюбец, един скиталец-общественик, един ревностен изследовател на народното обичайно право, един несполучил в живота несретник юрист“. Ето в няколко думи характеристиката за Петър Василев Оджаков направена от страниците на сп. „Юридически преглед“ от първите години на XX век от друг виден български юрист Стефан Савов Бобчев (народен представител с прекъсвания от 1894 до 1923 г. и изтъкнат  член на Народната партия).
„Изучвачът на живота и деятелността на Оджаков трябва да се взре в неговите трудове, като изостави настрана неговата закачливост, свадливост и предизвикателна вестникарщина
за да види колко Оджаков е бил прав, като се сърди на българския законнодател, дето е толкоз пренебрежителен към колективната правна съвест на народа“.
Всички изследователи на неговия живот и дело му определят едно от първите места в списъка на правните деятели в новосъздадената българска държава, като основоположник на обичайното право, като член на Българското книжовно дружество, като издател и редактор на първите български юридически списания след Освобождението. Учен, сътворил свой собствен свят, населен с патриотични идеи, приятели, врагове, с радостта от общуването и реализация на тези идеи.
Петър В. Оджаков 
остава човек на своята епоха, но наред с това я изпреварва 
в някои отношения, а като често срещано явление в българското общество остава неразбран и най-често обругаван.
Той не се примирява със средата, в която живее. По думите на С.С.Бобчев: „..средата не се мири с него и животът не го щади. Тези трагични противоречия, може би, не биха сломили един силно дисциплиниран ум, един характер, един голям талант. Но Оджаков, види се, не може да запазва равновесие в борбата с действителния живот. От тук честите жизнени урви и завои, които преживява; от тук все повече и повече голямото му отстраняване от централните места към периферията на живота... Но така или инак, а Оджаков не намерва едно умиряване, успокояване и удовлетворение в живота. Тука не е дума за материалното му състояние, което не беше бедствено. Много пъти той си казваше: „Виждам, че „язик мой, враг мой“, но не мога да търпя неправди...“.
Гордост за всяка нация е присъствието в нейния научен потенциал на личности като Петър Василев Оджаков, които дават своя принос в утвърждаването на младата българска държава след възстановяването на българската държавност. И не по-малка трябва да е гордостта ни, че именно Петър Оджаков като гражданин на Русе през 1879 г. започва да издава 
първото българско юридическо списание „Древняя и новая България“, а през май 1881 г. излиза първият и единствен брой на „Дневник писателя“
И трябва да се гордеем и бъдем признателни за това, че благодарение на такива упорни труженици на духовното поле, като Никола Даков, тези издания днес са съхранени в старопечатния фонд на Регионалната библиотека „Л. Каравелов“.
Животът му протича бурно, не по-различно от живота на българските възрожденци. Роден е в Лясковец през 1834 г., а жизнения му път приключва в Русе на 31 юли 1906 г. Израства като единствен син в семейството на селяни земеделци, „безкнижни родители“, както сам разказва своя живот в посвещението към книгата „Наука за песнотворството и стихотворството“ (Одеса, 1891). „Безкнижовността“ на родителите обаче не им попречва да изпратят своя син първоначално да учи в Лясковското училище, а по-късно „да търси наука“ в училищата в Арбанаси, Горна Оряховица, Галац, Търново, Габрово и др.
През 1855 г. П.Оджаков постъпва в Класическата гимназия в Белград като сръбски стипендиант. От там започва събирателската и редакторската дейност на младия Оджаков. 
Срещата с Г.С.Раковски в Нови сад 
има важно значение за живота на бъдещия български книжовник и революционер. Участва в редактирането и издаването на особено важните и ценни за българската история книги на Г.С.Раковски „Българска дневница“ и „Горски пътник“ (1857). Отново под влияние на Раковски, П.Оджаков започва да събира и изпраща български народни песни, материали по българския фолклор, за да се изяви по-късно като пръв и най-ревностен български събирач и научен изследовател на българските правни обичаи. Но преди това взема участие във въстанието на Капитан дядо Никола (Никола Филиповски) през 1856 г. Революционер, но по призвание книжовник, след въстанието продължава своето обучение в Карловацката гимназия и търси съдействието на Раковски, за да продължи обучението си в Русия или Атина, но безуспешно.
Педагогическа и обществена дейност П.Оджаков развива по българските земи и в Русия: в Южнославянския пансион на Т.Минков в Николаев като студент и специализант, в Комрат, в Бесарабия, като главен учител. От 1858 г. работи като учител, главен учител в Плевен, Трявна, Лясковец. За участие в борбите на учители и еснафи срещу местните чорбаджии и владици Доротий и Паисий, и като ръководител на училищното настоятелство и на обществените работи в Плевен е 
арестуван нееднократно и изпращан във Видинския затвор
между 1859 и 1864 г. През този период започва неговата публицистична дейност, сътрудничи на редица възрожденски вестници - българските: „България“ (1860 - 1863), „Българска пчела“ (1863), „Съветник“ (1864), „Време и Турция“ (1866), „Право“ (1870-1872), „Македония“ (1871), „Секидневен новинар“ (1877); руски: „Мир“, „Одеский вестник“; на списанията: „Български книжици“ (1859), „Читалище“ (1871), „Славянско братство“ (1877). Темите и областите, в които проявява своята обществена ангажираност, са многобройни и разнообразни: образователно - просветителски, обществено-политически, историко-правни, нравствено-религиозни, държавното устройство и местното самоуправление и др. За съжаление отсъства, но дано да е за кратко, една обобщаваща библиография на неговите произведения от доосвобожденския период.
През 1866 г. постъпва в Новоросийския университет в Одеса като руски стипендиант, където през 1871 г. завършва право. По време на своето юридическо образование изучава обичайно право, финанси, политическа икономия, история на славяните и др. В Одеса П.Оджаков се формира като сериозен изследовател на българските и славянските обичаи. От 1872 до 1877 г. се посвещава на съдебната практика в Кишиневския окръжен съд и набира опит, който ще му послужи след завръщане в България.
През 1877 г. като руски поданик пристига в България
в качеството си на военен кореспондент и преводач към главнокомандващия княз Николай Николаевич и към императорския комисар за България княз Вл.Черкаски. Петър Оджаков изпълнява отговорната задача - освобождаване и репатриране на заточените българи, работи като чиновник за особени поръчения към канцеларията на руския Императорски комисар за Княжество България.  
Интересни подробности за житейския му път, за историята на рода и фамилията на Петър Оджаков от преди и след Руско-турската война 1877-1878 г. даде в няколко публикации Иван Марков на страниците на вестник „Утро“ и в „Алманах за историята Русе“. Поради това тук няма да се спирам подробно на генеалогичните въпроси, свързани с рода на Оджаков, а ще се постарая да акцентирам най-вече на следата, която оставя в историята на град Русе.
В града ни той получава признание за своята ерудиция и професионална подготовка - председател на Русенския окръжен съд (1880- 1882), член на Русенския апелативен съд, член на Поборническото опълченско дружество в града, от тук е 
избран за народен представител във Великото народно събрание и за член на депутацията за посрещанне във Варна на първия български княз Александър Батенберг
Живее в Русе и при избора си за действителен член на юридическото общество при Новоросийския университет в Одеса (1880), дописен член (1881) и редовен член (1884) на Българското книжовно дружество, и когато получава уважението от участниците на конгреса на българските правници (1905) като най-стария български правник. От Русе сътрудничи на сп. „Юридически преглед“, „Юридическо списание“ и др., след като преустановява издаването на своите юридически периодични списания. За значението на списанието му „Древняя и Новая България. Книжовник историко-научный, съдебно-правовы и политико-общественны“, като пионер на юридическата ни периодика, отново са показателни думите на С.С.Бобчев: „...Той е Фотинов за юридическата ни периодическа книжнина“.
Но в Русе П.Оджаков изживява и някои от най-големите неприятности и обиди в своя отдаден на народа живот.
Списанието „Древняя и Новая България“ представлява интерес от няколко страни: Като първи опит за юридическо периодическо издание, като свидетелство за книжовната, публицистична, издателска и преди всичко юридическа, философска и педагогическа подготовка на П.Оджаков. Още в първия си брой от 10 ноември 1879 г., на с. 6 в рубриката си той просвещава българското и най-вече русенското общество за съвременните правила в съдебното устройство.
Отстояващ отявлени русофилски позиции в този период
П.Оджаков преживява кризата и вътрешната борба на юриста, борещ се за утвърждаване на законовия ред, право и държавност от позициите на „старите“, на „консерваторите“, срещу либералното „нихилистично“ поведение на мнозинството от довчерашните борци за национално освобождение. На десетки места в записките си за преврата от 1881 г. „нихилистът“, „лъжливото овчарче“ Захари Стоянов, с вече придобит вестникарски опит, сее огън и жупел върху главата на законника Оджаков: „...ако това оръжие е успяло да състави обществено мнение, което удря дамга всекиму според неговите дела, то ние имаме най-голяма нужда от ослепителните лучи на гласността, у нас особено тряба да бъде отбележено с ясни и определителни думи качествата и стремленията на секи виден член на обществото, който се бърка в народообществени работи. А защо това изключение за нас, мисля, че не е нужно да разправям надълго и широко, защото секи, мозъкът на който не е бил посещаван от кукувици, от калугерско благоразумие и византийско лицемерие, ще да се усети. Достатъчно е да ви обадя, че ние сме още деца пеленачета. Ние мислиме и разсъждаваме, ние сме с понятията и идеите, които са вълнували и занимавали народите по други земи преди много стотини години. А да се връщаме и захващаме от А и Б, да тръгнеме из стъпка в стъпка на тие народи - това е идиотизъм, който би възмутил и самого г. Петра Василича Оджакова, кавалер на много ордени и губернински секретар...“.
Довчерашният безкнижен бунтар се възмущава, иронизира и обругава верноподаническите чувства
на П.Оджаков, който дори и в затруднителните си моменти продължава да служи на каузата на отечеството си и на законността: „...Г. Петър Василич Оджаков например, за когото не може да се каже, че е човек с груба природа, ние виждаме, че и той се вълнува от тие чувства. Когато го отчислиха него от длъжността прокурор при Касацията, той се плаче на господаря и казва: „... От длъжност прокурор аз съм вече отчислен; но от служба при Ваше Височество, не съм още“ - говори правоведът. Вие ще да си помислите, че Петър Василич е бил непременно на служба у Н. Височество в двореца, т.е. изпълнявал някоя домашна обязаност. Не бебрате (не бъбрете, не приказвайте - б.а.). Службата на г. Оджаков е нравствена. Той в душата си служи, гдето и да бъде, макар и че не го познава лицето, комуто служи. Той се чувства вътрешно, че служи някому, че тоя някой му е като ангел хранител, без когото неговата душа никога не може да бъде спокойна...“. 
Има наистина основание бъдещия журналист да недоволства. Тъкмо Оджаков го изхвърля от топлото местенце на съдебен секретар, където Захарий е устроен от верните си другари. 
Заслужава си специално да се разгледа съдебната практика, която реализира в Русе юристът П. Оджаков. Десетки са делата и издадените от него присъди в юрисдикцията на Русенския окръжен съд, чийто председател е той. Поне от достъпните ми, с които се запознах, проличава една абсолютна безпристрастност, признаваща единствено върховенството на закона. Показателни и съизмерими с днешната ни действителност са десетки такива примери.