Минава повече от година време от съдбоносната дата 27 февруари 1870 г. на обявяването на екзархията, Смесеният църковен съвет в Цариград постоянно заседава, но за Доростоло-Червенската епархия все още няма определен свещеноначалник. 
В Русе атмосферата се нажежава. Сред водещите среди в града се издигат кандидатурите на двама духовници за бъдещи митрополити - тази на русенския председател на църковната община - протойерей Нил Изворов и като негов контрапункт - този на архимандрита Натанаил от манастира Зограф, носещ светското име Нешо Стоянов Бойкикев (бъдещият Натанаил Охридски). 
През май същата година 
в Цариград, придружена от много спорове и подмолни действия, се гради листата - каталогът на кандидатите за епархийски архиереи
Петър Арнаудов поставя кандидатурата на местния духовник поп Нил, но изгледите за неговото включване в посочената листа още в началото на съставянето Ӝ се оказват отрицателни. Авторитетът на Арнаудов е малък, качествата на русенеца - непознати и той е отхвърлен от водещите членове на Църковния събор. Още повече, че срещу него застават мненията на такива заслужили в църковната борба лица като х.Николи Минчоолу, Гаврил Кръстевич и Марко Балабанов. 
Виждайки, че предложението им не може да мине, русенци още на 26 май 1871 г. изпращат писмо до Църковния народен събор в Цариград с предложение за избиране на Натанаил Стоянов за Доростоло-Червенски митрополит. В него, като се отговаря на желанието на българското население в епархията да бъде избран митрополит с български произход, се посочва, че "Ние в дългите си размишления за: като кое от духовните лица е снабдено с изискануемите качества, показани в особния член на Устава за архиерей, намерихме най-после за такъв, сиреч за Силистренско-Червенски, Негово Високопреподобие отец архимандрит Натанаил Стоянович, който се намира днес в Зографския монастир, и е познат на българската публика за учението, благата душа и достапозволивия му характер. При сичките тези качества... нас ни уверяват, че познавал и правителствения език, което е неизбежно нуждно на тукашния архиерей". 
Междувременно в Цариград, дни преди изпращането на това писмо, окончателният списък на кандидатите за митрополитски наместници е вече готов и 
русенци за последен път се убеждават, че предложението с кандидатурата на Нил Изворов няма да мине и че желанието им няма да бъде удовлетворено
В Цариград натежава становището, че най-подходящата кандидатура за Доростоло-Червенската катедра е тази на архимандрит Григорий. Той е отдавна познат на цариградските нотабили отначало, като монах в Хилендарския манастир и послушник при Неофит Бозвели. Има и нужното високо духовно образование - завършва училището на остров Халки. Като учител в българското училище в Цариград дълго се движи в обществото на водачите на борбата за църковна независимост. Привлича аудиторията със своята скромност, интелигентност, а сговорчивостта и качеството му да отстоява своите становища го прави сериозен кандидат. 
Русенският епархийски съвет и членовете на управата на църковно-народната община са раздвоени. Натанаил е идвал в Русе като таксидиот /пътуващ монах, който събира дарения за обителта, в която служи/ на Зографския манастир и русенци отчасти го познават, но Григорий е абсолютно неизвестен в техните среди. Единственият русенец който е близък с него е Йосиф Дайнелов. Те са приятели още от 1861 г. в Цариград, от времето когато Дайнелов е настоятел на в."Дунавски лебед" и поддържа постоянна връзка с Раковски, а Григорий - ученик в духовното училище пише статии на православна тема, които чрез посредничеството на младия русенец намират място на страниците на същия вестник. По-бегло го познават и пребиваващите в началото на 60-те години в столицата членове на Русенската община Костаки Маринович и Стоил Попов, но в цялост русенското общество няма данни за неговите качества. В протоколираната по време на заседанието от 21 май 1871 г. кандидатска листа, името на Нил Изворов е включено проформа, докато това на Натанаил Хилендарски изобщо отсъства.
 Членовете на общинската и епархийската управа в града се разделят на две "партии"
Едната група поддържа кандидатурата на Натанаил, а другата - на Григорий. За наличие на такива две "партии" сред общинските среди в Русе се говори и в доклада на руския консул Мошнин от 19 юли 1872 г. до неговите началници. Поддържниците на Григорий са малко. Това са Дайнелов и споменатите Костаки Маринович и Стоил Попов. Независимо всичко обаче, те успяват да убедят останалото гражданство в достойнството на качествата на своя кандидат. Помага и времето - цяла година време. До лятото на 1872 г. непродуктивният Цариградски църковен събор не успява да реши окончателно въпроса с новото назначение. Русенци са изнервени. Митрополитите на Търновската и Самоковската епархии са вече избрани, но този на Доростоло-Червенската, необяснимо се бави. Те пишат писмо след писмо с настояване окончателно да бъде определен техният владика и изразяват загрижеността на местното общество от липсата на редовен архипастир. В две поредни свои писма до ръкоположения вече през февруари 1872 г. екзарх Антим, изхождайки от географското разположение на град Русе като център на "пространната Дунавска област" и отчитайки важността за присъствието на такова лице, те отново молят Синода за по-скорошното решение на въпроса.
Постепенно 
русенските нотабили разбират, че за да се получи решение на техния въпрос, те трябва да подкрепят предложената от Цариград
и поддържана от Дайнелов и Маринович кандидатура на архимандрит Григорий. На 27 май 1872 г. най-сетне те изпращат своето писмено съгласие до екзарх Антим  и Синода в Цариград с което официално приемат предложението митрополит на Доростоло-Червенската епархия да бъде Григорий. "...Следователно като виждаме, че от ден на ден нуждата за съществуването на архиерея ни в съсредоточието на пространната ни Дунавска област става по-голяма и необходима и като земем предвид положението в гражданско отношение на нашата епархия... дозволети ни... да Ви кажем и представим... правото да се удостоим на такова лице, което да бъде одобрено от Ваше Блаженство и от Синода... ние с общо одобрение и съгласие представяме положително за такъв, сиреч за Русенский архиерей, ученика на Ваше Блаженство, Н.П. отец архимандрит Григорий Хилендарского, който се намира в Екзархията".
Зад това предложение се подписва целият епархиален съвет начело с протойерей Нил Изворов, иконом Петър Арнаудов, х.Атанас х. Петкович, Тодор Марков и Йосиф Дайнелов, както и още много други представители на русенското общество - общо 35 русенци. 
От този момент нататък въпросът за определяне на русенския владика се придвижва учудващо бързо към своето крайно решение. Екзарх Антим изпраща на 30 май 1872 г. от Цариград писмо отговор до Русенската община, с което отбелязва, че е препоръчително и задължително спазването на църковния устав третиращ избора на митрополити, като за кандидатурите им прилага поименния каталог с имената на кандидатите. Посочва и че въпросният избор трябва да стане съвместно със Силистренската епархия и то на смесен народен събор на който да присъстват представители от всички по-големи населени места. На тази база 
Русенската община изпраща писма до българските общини в Тулча, Силистра и Разград
на които препраща въпросния каталог и посочва датата 11 юни 1872 г., (допълнително отложено за 18 юни с. г. по технически причини) когато избраните от всяка епархия представители ще се съберат в Русе, за да проведат необходимия избор. Резултатите от избора са отразени в писмото на Русенската църковна община от 15 юли 1872 г до екзарха в Цариград, с което четирите общини официално декларират избраната кандидатура на Григорий Хилендарски за Доростоло-Червенски митрополит. Сега вече става ясно, а и трудно би могло да се оспори твърдението, че причината за едногодишното забавяне на избора на този владика, произлиза от продължителното нежелание на русенци да приемат цариградския кандидат. Синода даже избързва с обявяването на избора. Григорий е избран на 1 юли 1872 г., докато окончателното писмо на епархията потвърждаваща неговата кандидатура е съставено чак на 15 същия месец, когато той вече е ръкоположен.    
Така с предложението на Светия синод и подкрепата на смесените епархиални съвети Григорий Хилендарски е вече глава на Доростоло-Червенската епархия. При избора, новият владика сам ще изповяда: "...Богоспасяемата ваша Епархия... избрала по вишегласие нашата смиреност и Светия Български Синод като взел  предвид вашите желания изразени в отправените до него прошения, пристъпи към канонический избор и на първий текущего юлия, с рукоположението ми провъзгласи ни Митрополит Доростоло-Червенски". 
Изборът на новия владика отваря нов етап в развитието на русенското общество. Датата е 5 септември 1872 г. когато той за пръв път застава пред русенци в църквата „Св. Троица“ и 
започва неговата дълга борба за духовната му и политическа защита
Скоро преобладаващата част от населението на епархията съществено усеща плодовете на неговия труд в тази насока. Митрополит Григорий пристига в Русе в момент, когато там вече отдавна са изградени, организирани и действат българските народни институции - църковната община и смесения епархийски съвет. Той заварва редица авторитетни светски лица като редовни членове на епархийския съвет. Този съвет е избран и функционира още от времето на бившия диоцез на епархията, обхващащ само Русенската, Разградската и Тутраканската кааза. С негова помощ той прави първите стъпки на своето управление.
Проблемите са разностранни, много често изключително трудни за разрешаване. Съобразно условията в които се намира българското общество, те изискват огромен такт и търпение за преодоляване на верския, административен и политически егоцентризъм на турската власт. Липсата на демонстративно самочувствие, уважението към всички, които са дали своята дан за постигане направеното до неговото идване, му спечелват симпатиите на местното население.
"Неизброими са имената на тези неуморими поборници, както и неописуеми трудовете, които са положиха за достижението на Светата ни цел. И кой е онзи, който с едно ограничено и ниско родолюбие, би дръзнал да смали едного, за да възвиси неправедно другиго? Всичките доброжелатели на народът имат право в признателните му чувства", пише той в първото си писмено обръщение към новите си енориаши.
Що се отнася до себе си, малко по-късно в писмото си до бъдещия екзарх Йосиф, той скромно изповядва "...Колкото... се отнася до моето лично положение, 
би предпочел да пострадая аз нежели някои от християните ми
и с упование и надежда на правдата вярвам, че като отърва тях, ще отърва и себе си. Нека се успокоят приятелите ми, защото без борба няма живот".
Някой може да изрази своя упрек по отношение на посочените два цитата, че са поставени неправилно и не отговарят на предмета на настоящото представяне, но те са включени напълно съзнателно, защото най-пълно отразяват кредото на онези знайни и незнайни възрожденци, които без някаква материална или личностна облага са отстоявали и са се борили за утвърждаването на българската идея. 

Иван МАРКОВ