Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Мартин ИВАНОВ
Един сандък с документи, наскоро изнесен на улицата и - както се твърди - разпродаден на парче плюс десетина папки в Държавния архив. Това като че ли само е останало от Йордан Джумалиев век след смъртта му. Дори частичното възстановяване на неговата бурна биография приличаше на документална археология, в която парченца история изскачаха от най-неочаквани места. Безценна помощ в това ми начинание оказаха Виктор Стоянов от сайта „Стара София“, доц. Пенчо Пенчев от УНСС, директорът на пловдивската библиотека Димитър Минев, Дарина Билярска от ГУ на архивите, както и русенците Иван Марков и Красимир Кънчев. С тяхно съдействие поне отчасти можем да възкресим спомена за този 
интересен българин - учител, революционер, чиновник, а след това за още три десетилетия - бизнесмен
Йордан С.Джумалиев е роден през 1858 г. в Русе. За семейството и ранните му години не се знае почти нищо, но може да предположим, че е учил в местното училище. Известно е, че през 60-те и 70-те години на XIX век по-големият му брат Тодор учителства в Русчук и няколко силистренски села. Явно неговия пример тръгва да следва и младият Йордан (Юрдан, съгласно следосвобожденския правопис). Едва 16-годишен, го откриваме сред учителите в Русенското училище, където работи от 1874 до 1876 г. Член е на небезизвестното читалище „Зора“, а много вероятно и на местния революционен комитет. 
През кръстопътните за българите 1875-1876 г. оцелелите за Йордан сведения също поемат в две посоки. Според Свидетелство №102, издадено през 1901 г. от Русенското поборническо-опълченско дружество, Джумалиев е „вземал живо участие в Русе-червеноводското въстание“, т.е. в революционните действия в Русенско по време на Старозагорското въстание от 1875 г. Младият даскал помага в подготовката на Червеноводската чета „с пари и оръжие“. След погрома на въстанието Джумалиев прекарва известно време в емиграция, но явно през 1877 г. се завръща в родния си град, защото според Свидетелство № 102 той е
„заточен в Цариград“ между септември 1877 и март 1878, а „животът му се намирал в голяма опасност“
Семейното предание пък разказва, че едва 19-годишен младежът се отправя пеша от Русе за Свищов, където през нощта преплува Дунава, за да предупреди руските части за разположението на турските сили в района. Пак според фамилния спомен лично император Александър II се заинтересувал от младежа, подарил му златен часовник и го направил свой адютант. След войната го изпратил да учи в Пощенското училище в Санкт Петербург и дори му оставил „солидна сума“ в своето завещание.
Както понякога се случва, може би и този път истината е някъде по средата. Трудно е да си представим, че Джумалиев ще да се е върнал в родния град точно преди началото на войната. Няма и никакви документални потвърждения, че е бил „заточен в Цариград“. Същевременно в архива му има безспорни свидетелства, че през 1877-1878 г. е служил като преводач в руската главна квартира и щаба на XII армейски корпус съсредоточен срещу четириъгълника Русе-Шумен-Силистра-Варна. Комбинацията между императорския вариант обяснява отчасти началния капитал на Й. Джумалиев, докато 
революционният пасва на последвалото му умение да прави бизнес на ръба между позволеното и недопустимото
През 1878 г. Джумалиев е вече началник на канцеларията при руското губернаторство в Русе. След изтеглянето на руските части той остава да работи в местната администрация и през януари 1880 г. е въведен в букурещката масонска ложа „Хелиполис“, заведен там лично от първия български масон Иван Ведър. Джумалиев е един от тримата младежи - наред с прокурора Тома Кърджиев (революционер, а по-късно водач на русофилския бунт от 1887, след който е разстрелян) и поручик Върбан Винаров (бъдещ флигел-адютант на Фердинанд и генерал-майор от кавалерията), „получили светлина“ в Румъния. Три седмици след пътуването до Букурещ четиримата участват в създадената от Иван Ведър първа българска ложа „Балканска зора“ №134.
В средата на 80-те години на XIX век Йордан Джумалиев е вече в София, където се захваща с предприемачество. Възможно е стартовият му капитал да е от „солидната сума“, завещана от Александър II след смъртта му през 1881 г. 
По-вероятно обаче ненавършилият все още 30 години русенец да се възползва от „неограничените възможности“, които новата столица предлага
От средно голям ориенталски град само за няколко години София започва да добива европейски облик. За малко над десетилетие населението му нараства два и половина пъти. Всичко това открива огромни възможности за предприемчиви бизнесмени с добри връзки, капитал и склонност да правят бизнес на ръба. Джумалиев е явно един от тях и, ако съдим по партньорите му през 90-те години на XIX век, той се е сближил с някой от най-видните представители на тази „порода“ строители на следосвобожденска България - братя Иванови, Никола Странски, Юсеф Маджар, ген.Рачо Петров, Иван Грозев.
За тези първи години от столичния период на Джумалиев са оцелели откъслечни данни. През 1885 г. участва в Сръбско-българската война и оставя бележник, в който описва сраженията. Година по-късно го виждаме като зам.-председател на дружеството, което строи първата жп линия в новоосвободеното Княжество, свързващо страната ни с Европа (Цариброд-София-Вакарел). Позицията е ключова и говори за отличните контакти на русенеца по масонска, революционна и руска линия. Именно от тези „втори мрежи“ ще да се е възползвал той, за да се впусне в серия успешни имотни сделки. В края на 80-те и началото на 90-те години той купува евтино терени в центъра на София, а след това ги продава - застроени или не - на значително по-висока цена. 
Интересно 
свидетелство за начина, по който Джумалиев трупа капитали и влияние е случаят с доходното здание на църквата „Св.св.Кирил и Методий“ 
(до Женския пазар). След събаряне на храма „Св.Богородица Пречиста“ при регулиране на бул.“Мария Луиза“ през 1889 г. жителите на квартала зад халите остават без молитвен дом. През 1897 г. настоятелството за строеж на нов храм се сдобива с два парцела от общо 282 кв. м на ъгъла между улиците „Триадица“ и „Мария Луиза“. Там то решава да построи доходно здание, с приходите от което да издигне нова църква, посветена на светите братя Кирил и Методий. Търгът през 1898 г. е спечелен от Йордан Джумалиев. Условията не са напълно известни, но явно освен да вдигне зданието концесионерът се задължава да го управлява известно време, като го отдава под наем, а постъпленията от него да предава на енорийското настоятелство.
С впечатляваща бързина, още през същата година, Джумалиев приключва градежа и намира наематели. Оценката на доходното здание, която прави БНБ по това време, е за малко над 51 хил. зл. лв. (ок. 325 хил. днешни лв.). Явно в нарушение на договора си обаче, предприемачът отказва да предаде сградата на настоятелството и през 1900 г. то завежда дело срещу Джумалиев. По същото време (април 1900 г.) русенецът успява да заложи зданието при Народната банка срещу кредит от 50 000 лв. 
Как това е станало в момент, в който правото му върху имота е оспорвано по съдебен ред, можем само да гадаем
Известно е обаче, че Джумалиев се радва на прекрасни отношения с ръководството на БНБ. На два пъти в края на XIX век той е избиран за член на сконтовия комитет при софийския й клон - ключова позиция, която дава възможност да се определя какъв кредит да се отпусне на фирмите в района. Освен това е сред главните фигури във влиятелния Съюз на индустриалците и на Софийската търговско-индустриална камара.
Адвокатът на тъжителите от настоятелството - Александър Малинов - взема делото присърце и към 1904 г. вече е видно, че Джумалиев ще загуби процеса. Затова той прави изненадващ ход. Договаря се с настоятелството, председател на което вече е иконом поп Георги Забунов, делови партньор на Джумалиев още от 1893 г. при неуспешния им опит да поемат строежа на жп линията София-Роман. Тристранното споразумение предвижда концесионерът да цедира (прехвърли) на БНБ зданието на ул.“Триадица“, срещу кредит от 150 000 лв. (близо 1 млн. днешни). Сто хиляди от тях получава Джумалиев, а остатъка - настоятелството, с които то най-сетне успява да построи храма „Св.св.Кирил и Методий“. В резултат на операцията предприемачът излиза на печалба от близо 50 хил. зл. лв. (над 300 хил. днешни).
Освен този имот Джумалиев притежава и модерния хотел „Метропол“ на ъгъла на „Пиротска“ и „Мария Луиза“ с 38 стаи и цена на легло от 1,60 до 5 лв. (10 до 31 лв. днешни). Около 1910 г. хотелът е петият по големина в столицата, макар и не от най-изисканите. Съдружник на русенеца е видният софийски банкер Юсеф Маджар, за който от протоколите на БНБ е видно, че през 1912 г. притежава имоти за над 1,5 млн. зл. лв. (близо 9,5 млн. днешни). През 1900 г., когато Й. Джумалиев вече изпитва сериозни финансови затруднения, той 
измисля (и реализира) с любезното съдействие на централната банка впечатляваща операция
Ипотекира хотела, оценен за 154 хил. (1 млн. днешни) и против правилата на самата БНБ получава от нея за това 200 000 лв., с които да погаси свои протестирани и дадени на съд полици. 
Както е видно от документацията на централната банка, в началото на ХХ век Й. Джумалиев притежава и други „много добри имоти, както по местоположението им, така и по доходност“. Сред тях без съмнение е и собственият дом на предприемача, намиращ се на елегантната улица „Славянска“, оцелял до днес под №18.
През 1897 г. предприемачът се впуска в най-рисковото си начинание. В съдружие с небезизвестните братя Иванови - банкери, предприемачи, търговци, сочени сред организаторите на убийството на Стамболов, Джумалиев купува парната мелница на австриеца Лудвиг Партел в Подуене. Тя има относително модерна техника (локомобил), но явно не е управлявана добре. За да се справи с конкуренцията, Джумалиев трябва да обнови из основи фабриката си, находяща се на ул. „Черковна“19. За един период от 5-6 г. той инвестира в нея (извън придобивната цена) близо 300 хил. лв. (ок. 1,9 млн. днешни). След още 5 г., в 1909 г., оценката на фабриката е вече за близо 1 млн. зл. лв. (5,7 млн. днешни лв.). От Австро-Унгария е доставена нова мелнична инсталация за ок.45 000 лв., мелницата е снабдена с електричество, при нея е изграден жп клон. Построен е и специален „депозит за брашна“ на „Пиротска“ №100. Огромните инвестиции дават резултат. В периода 1905-1907 г. реализираната чиста печалба варира между 50 и 120 хил. лв. годишно или спрямо основния капитал рентабилността е между 6 и 14 %. 
Неоценима помощ оказват и двата спечелени търга за доставка на хляб за столичния гарнизон и за русенската градска община - общо за около 300 хил. (близо 2 млн. днешни)
Верен на авантюристичния си дух през 1897 в съдружие с небезизвестния генерал Рачо Петров Джумалиев се впуска в ново, още по-капиталоемко предприятие. С един успешен (Цариброд-Вакарел) и един неуспешен (София-Роман) жп проект зад гърба си русенецът предприема строежа и на линията Радомир-Кюстендил-турската граница. Първоначално нещата потръгват, а дружеството успява да се справи със собствени сили, без да търси дежурния кредит на БНБ. Рецесията от 1898 г. принуждава обаче правителството да прекрати проекта, което изправя съдружието Петров-Джумалиев пред фалит. Доставчиците на жп материали си искат парите, а някои от тях са много влиятелни. Братя Иванови подават съдебен иск и успяват да осъдят дружеството за 208 000 зл. лв. (1,3 млн. днешни). Това сигурно е причината за рязко влошилите се отношения в ръководството на Подуенската мелница, в която пък Джумалиев и Иванови са съдружници. В резултат 2 г. по-късно софийските банкери Иванови напускат предприятието на „Черковна“ № 19.
Жестоката стопанска криза от 1898-1902 г. явно изважда извън релси добре смазаната до момента бизнес-схема. Едновременното ангажиране с две твърде капиталоемки предприятия накланя везната в обратна посока. Джумалиев започва да трупа дългове към БНБ, а сигурно и към други кредитори (братя Иванови и пр.). През 1899 г. те са 78 хил., през 1903 - 270 000, а в 1909 - 780 хил. зл. лв. (респ. 0,5, 1,7 и 4,9 млн. днешни лв.). За погасяването им първоначално русенецът прилага описаните вече схеми с доходното здание и хотел „Метропол“. Напускането на съдружниците от братя Иванови през 1903 г. е нов, тежък удар за Джумалиев. 
Без допълнителен кредитор дълговете нарастват главоломно
Неуточнен към момента ефект за увеличената му задлъжнялост играе и фалитът на неговия приятел и дългогодишен партньор Никола Странски. Не без основание, изследователят на родната корупция доц.П.Пенчев нарича Н.Странски „известен аферист“ и най-големия „герой на корупционната схема“. Той завлича БНБ с близо 1 млн. зл. лв., а ключов гарант по заемите му е именно Джумалиев.
Достигайки астрономически размери, дълговете на русенския предприемач вече стават проблем повече за кредитора, отколкото за длъжника. БНБ се оказва в плен на тази поредна схема на Й.Джумалиев. В годините след 1903 централната банка е принудена да прави нови и нови отстъпки все с надежда „по този начин да се избегнат неминуемите несъстоятелности на многобройните фирми, на които той [Джумалиев] е поръчител и които са му поръчители пред банката“.
Така ипотеките му няколко пъти са продължавани без погашения, имотите му са преоценявани за по-висока сума, с което дългът му ефективно е намаляван, отпускани са му нови заеми. Все с презумпцията, че „още не е време да не се правят отстъпки Джумалиев“. За крути мерки така и не идва време до смъртта му през 1914 г., ако изключим решението от 1910 г. БНБ „да нареди контрола“ в мелницата. На практика обаче управлението остава у русенеца.
От запазените свидетелства не личи Джумалиев да се е притеснявал особено от своите „разбъркани финанси“. Насред кредитните си несполуки, през 1907 г., той вдига сватба с дъщерята на видния свищовски медик д-р Димитър Павлович, по това време софийски окръжен лекар. 
Неговата съпруга Цвета е 20 г. по-млада и му носи „прилична зестра“
Верен на навиците си да живее на ръба и наясно с плененото положение на БНБ спрямо него, сякаш напук на неуредените си заеми, Джумалиев продължава щедро да налива средства в мелницата като за десетилетие увеличава капитала й почти 10 пъти. В допълнение Джумалиев тръгва да строи най-скъпата жп линия у нас. Презбалканската железница от Търново през Трявна и Борущица гълта нови 85 000 лв. (над 500 хил. днешни), без да подобри сериозно възможностите му да се издължи към кредиторите. В крайна сметка след неговата смърт съпругата му и двете му невръстни деца на 2 и 4 г. трябва да оправят забърканите финанси на Джумалиев. Ако се доверим на семейното предание, Цвета Джумалиева успява да избегне фалита, не без помощта на военната инфлация, стопила значителна част от дълговете. През 1917 г. тя продава Подуенската мелница на Генерална банка. Скоро след това мелницата изгаря, сякаш за да изпелели окончателно спомена за Йордан Джумалиев. До днес.