Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Стефка МАРИНОВА
На 8 септември 1884 година в Русе на гости на своя брат - българския княз Александър I Батенберг, пристига княгиня Мария-Каролина фон Батенберг. Придружена е от съпруга си граф Густав-Ернст Ербах-Шьонберг и от барон Ридезел, хофмаршал на княз Александър, а по-късно към тях в България се присъединява и Франц-Йозеф - един от братята на княза.
Мария-Каролина фон Батенберг е родена през 1852 г. и е единствената дъщеря между петте деца в семейството на Лудвиг I херцог на Хесен-Дермщат и графиня Юлия фон Хауке, удостоена с титлата принцеса фон Батенберг. Мария-Каролина има четирима братя - Александър, Франц-Йосиф, Лудвиг и Хенрих.
Българският княз предпочита да започне да представя страната, с управлението на която по волята на Великите сили той е натоварен, от Русе, а оттук да заведе сестра си във Варна и София.
Преживяванията и дълбоките си впечатления от България княгиня Мария фон Батенберг описва подробно и завладяващо в писмата, които пише до своите близки в Германия. Необичайно точни и пълни са впечатленията й от посетените места. Тя се любува на природата и селищата, на хората с приветливите им нрави, на демонстрираната от тях огромна любов към своя княз. 
„...Колко дълбоко е пуснал корени Сандро в любовта на неговия народ. 
Никога няма да забравя сияещите лица, които навсякъде, където и да погледнеш, бяха обърнати към него
и на тях се четеше обожание, стигащо до благоговение“.
По-късно върху основа на писмата, тя оформя книга, отпечатана през 1916 година в тираж от 200 екземпляра. Печалбата от продадените броеве княгинята дарява в полза на българските войници, ветерани от Балканската война. 
Срещата с Александър, наричан мило от нея Сандро, става в румънския град Турну Северин. Тук, преминавайки през строени в шпалир матроси, те се качват на яхтата „Александър“ и се спускат по течението на реката. От борда на яхтата могат да се насладят на прекрасните гледки, които се откриват към българския бряг. Красота и поезия ги вдъхновяват при пътуването им по поречието на Дунав.
За нас особено любопитни са впечатленията й от Русе.
Рано сутринта на 8 септември княжеската яхта спира на русенския бряг. Колко неочаквано приятна е изненадата на Мария фон Батенберг, когато пред тях се открива изненадващо красивата гледка на русенския бряг - „тържествено украсен мостик, постлан с червен килим, пъстра тълпа от хора - български военни, и в дъното накичена със знамена гара...“.
Всъщност това е първият пряк допир на княгинята с новата родина на брат й, с нейните жители, с традициите, които те демонстрират в срещите си с нея. Близостта в общуването, тъй непринудена, която се е създала между княза и поданиците му, й изглежда необичайна и е израз на взаимност в добрите чувства помежду им. 
На борда на яхтата се качват кметът на града и митрополит Григорий
представен като „един от най-влиятелните мъже в страната и предан приятел на Сандро“. На пристана ги чакат войскови части, строени в изряден шпалир. Посрещнати са от представителното русенско общество - „цивилните управници и духовниците, между които се намираха един арменски владика, турски мюфтия с дълго расо и червен тюрбан и един равин“. 
Тук са и русенски дами, „елегантно облечени и гримирани по европейски“. 
Деца поднасят цветя, „които бяха напръскани с парфюм, по ориенталска традиция“ (тази констатация тя ще направи още веднъж след среща със софийските дами).
Посрещачите са „пъстра смесица от българи, гърци и турци“, тълпа която „се буташе глава до глава и изригваше в безкрайно „ура“.
 Това са първите впечатления на княгиня фон Батенберг при досега й с българското общество. Те се запечатват дълбоко в съзнанието й, а тя ще има възможност да се убеди в искреността на тези отношения и в многото последващи срещи с жителите на различни български селища.
След Русе гостите се отправят към Варна
На 1 октомври князът и сестра му отново са в дунавския град. Остават тук седем дни. Време напълно достатъчно, за да може тя безпристрастно и с пълното убеждение на страничен наблюдател да заяви: 
„улиците на Русчук правеха отчасти впечатление на цивилизовани и настилката беше много по-добра от тази във Варна“
По това време градът все още е най-голям в Княжеството и впечатлява със своята многоликост - „има 24 000 жители, много джамии, няколко църкви и доста хубави обществени постройки“. 
Много пълно и детайлно е представен дворецът, „който с едната си фасада гледа към улицата, а с другата - към една красива градина направо към кея на Дунав. Сградата е средно голяма, хубава, с големи прозорци, салони и плосък покрив. Вътрешността й е много приветлива и светло обзаведена с английски комфорт. На нивото на земята, с врати към градината се намират два много добре подредени салона и голяма трапезария. Към горните апартаменти води хубава бяла стълба, покрита с пътека, а малка трапезария разделя апартаментите на господаря и господарката“. Салонът „с вкус обзаведен с привлекателна мебел от крепон, паркет, килими от Измир и висока красива камина, в която гори весел огън“.
Критичното око на аристократката преценява и констатира: 
„Рядко съм виждала по-хубав и удобен дом от този и Сандро живее в него с желание“
Посещението на високопоставената гостенка е събитие за града. Александър Батенберг се приема от хората като символ на българската независимост и те изразяват обичта си към него открито и непосредствено. Местата, които Мария фон Батенберг посещава, я очароват, хората я трогват с вниманието на сърдечни домакини и тя се потапя в атмосферата на българското общество, където се срещат традицията на старото и навлизането на новото, като прави много образно и точно описание на видяното. На хората тя отделя специално внимание. Те спечелват личната й симпатия - „навсякъде ни поздравяваха учтиви хора“. 
Върху бита на местното население отчасти може да се добие представа от споделените впечатления на княгинята от посещенията и подробните описания, които прави с точното око на непредубеден наблюдател. В ранния преди обед на 3 октомври те са в лозовата резиденция на митрополит Григорий край Дунава. 
„В един елегантно обзаведен павилион ни сервираха най-вкусното грозде, трябваше също да се спуснем в мазето, за да разгледаме бъчвите и гроздовите преси“.
В магазините и на пазара се предлагат „специални изделия от Русчук - всевъзможни съдове със сребърна интарзия“, „купихме килими, сребърни филигранни изделия, тенджери, плетива и тям подобни. Плетивата лежаха на пазара направо на земята...“.
Събитията, организирани в нейна чест, винаги са съпътствани с музикални изпълнения - свири гвардейският оркестър. 
На българска земя тя има възможност да се докосне до православната християнска традиция, а 
запленена от службата в русенския храм „Света Троица“ 
да възкликне: „Песнопението на ортодоксалната църква е най-прочувствената музика, която може да се чуе някъде“.
При посещениято си в България Мария фон Батенберг за пръв път вижда джамия. Минавайки с яхтата „Александър“ край Видин, който за нея е „един почти затворен и беден град с укрепления“ тя констатира, че „за първи път в живота си видях джамия и минаре“. Прякото й впечатление от чуждата за нея религия се допълва и от службата в мюсюлмански храм, на който им е разрешено да присъстват. Любопитството й е задоволено: „Вечерта, когато слънцето залязваше, най-сетне постигнах желанието си да чуя как ходжата зове вярващите на молитва. Турчинът се появи на върха на високото тънко минаре, което стърчеше в почервенялото небе и започна да опява с протяжни, носови тонове към четирите посоки на света. Вярващите се събираха малко по малко в джамията и любезният молла позволи и на нас да влезем вътре. Помещението беше огромно и пусто, в което нямаше какво да се види, освен един голям килим и други по-малки върху каменен под, а от тавана висяха на синджири и шнурове безброй лампи и лампички. Проповедникът произнасяше молитвата обърнат на изток, а през това време вярващите се кланяха приклекнали като докосваха с чело пода и повдигаха ръце нагоре“.
По различен начин изглежда 
службата в християнския храм, където са се стекли жителите на града и църквата е препълнена
а духовенството се представя с цялото си великолепие, достойно за присъствието на княза и гостите му.
„Накрая митрополитът дойде при нас и ни поднесе да целунем разкошния кръст, обсипан със смарагди. Блъсканицата вътре и пред църквата беше толкова голяма, че не можехме да си пробием път“.
И за да е пълна картината на многоликия град в един от дните в двореца пристига епископът на римокатолическата църква от Никопол „в пълно богослужебно облекло“.
На 4 октомври гостите посещават Девическото училище в града. На входа му са посрещнати от учителките и настоятелството, кмета, родители и близки на ученичките - едно пъстро множество. Сградата, стълбището, коридорите са украсени с много цветя в чест на гостите. Във всеки клас „по две облечени в бяло момиченца ни приветстваха на български и френски, поднесоха ми букети, при което аз дадох на всяка една от тези ученички по един спомен. Бях купила в града редица красиви вещи като вази, плюшени албуми, кошнички и тям подобни, което предизвика голям възторг...“.
След седемдневния престой в града, преминавайки през Лом, Берковица и прохода Петрохан князът и сестра му пристигат в българската столица.