Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected].
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

Преди 5 месеца ме връхлетяха натрапливи мисли. Мъчих се, но не мога да си ги избия. Едно момиче се хвърли от блок и се впуснах в размисли какво го е накарало, а един ден ми идва как една е посегнала на детето си и - „Ами, ако и аз направя нещо на детето си?“. И започна моят кошмар - как мога и аз да се хвърля или друго, с което се слага край на живота. Не знам как, тъй като винаги съм била много силна личност и съм вярвала във всичко добро. Преди това в живота ми имаше някои препятствия - детето ми се поразболя (настинка), но нали съм много притеснителна, доста нерви изхабих, 2-3 месеца безпаричие, натоварих се с четене за изпит, на майка ми й откриха рак на матката, но преди това аз вече бях рухнала. Взаимоотношенията със съпруга ми са прекрасни, разбира ме за всичко, подкрепя ме в трудни моменти. Ходих на психиатърка в моя град. Изписа ми лекарство - не го понесох, разтреперих се. Отказах се, но уви състоянието ми се влошаваше и след 1-2 месеца пак отидох. Даде ми друго, но гаденето, замайването, натрапливите мисли и лошото настроение не изчезваха. След месец ми го увеличи, но се влоших още повече, не можех да стоя на крака от замайване. Спря ми го и ми предложи трето лекарство, но вечерта щях да умра. Препоръча да го продължа, за да свикнел организмът ми, но ме беше страх да не се получи същото. Даде ми четвърто, но не съм го пила, защото ми писна. Сега взимам от 1 месец билка за успокоение, но нямам ефект и мисля да започна друга. Изпитвам страх, когато остана вкъщи с детето или сама да не посегна на мен или на него, което е най-милото и ценно същество на този свят за мен. Не желая това, но не мога да се отърва - натрапва ми се. Изгубила съм интерес към всичко, което ми е доставяло удоволствие преди. Ако успея да се справя, мисля, че всичко ще се оправи. И ще бъда както си бях преди. Психиатърката каза, че е депресия. Пита ме какво ми липсва в живота, какво не ми достига. Обяснявам, че всичко си имам - прекрасно дете, прекрасен съпруг, от 1 месец съм на работа - но и това не ми помогна да се отърва от тези мисли. Всичко ми е наред, но аз не съм наред. Вчера ходих на личната лекарка и тя ме пита същото. Споделих, че въпреки, че цял ден съм напрегната и се чудя как да се отърва от тая гад, почти всяка вечер сънувам „розови сънища“ - с приятел отпреди 8 години, с когото не сме стигали до полови контакти. Аз обичам съпруга си и детето си и тези сънища не ги смятам за сериозни. Хубаво ми е, като се събудя, защото пък през целия ден се чувствам ужасно и това ми дава малко стимул, малко радост. Успокоявам се, че поне вечер мога да спя без страх. Личната лекарка ми каза, че това е нещото, което ме е довело до депресията. Ние живеем от 4 години при моите родители и половите ни контакти са доста ограничени - 2-3 пъти на месец. Изпитвам притеснения, че всичко се чува и ми е неудобно. Дали това е причината за натрапливите ми мисли? Моля ви предложете ми алтернативи, за да се справя! Как, ако започнем да правим редовен секс, ще се махнат натрапливостите, които всеки ден застрашават живота ми? След около 2 месеца може би ще се изместим в ново жилище и там може нещата да се оправят, ако, разбира се, и вие потвърдите, че това е причината за моята депресия. Моля ви помогнете ми, ще откача от тоя ад. Четох книга за силата на мисълта, но не искам повече да я отворя от страх, че няма да мога да се справя с това, което пише в нея. Повтарям си, че всичко ще се оправи, че ще съм си същата, че утрешният ден ще бъде по-хубав от днешния, но никакъв успех. Изпитвам голямо желание да мога да гушкам детето си както преди - освободена от тези мисли. Когато го гушкам, си го стискам от обич и си мисля, че така с нещо ще го нараня. Ще се оправя ли? В моя град няма психолози. Наистина вярвам във Вас!          Кали, 27 г.

Драга Кали, съжалявам, че си изгубила радостта, разбирам трудната преодолимост на това състояние и вярвам, че страхът ти е реален. В писмото изразяваш стремеж отчаяно да намериш средство, което да изтрие натрапливите мисли, да се почувстваш както преди, да не те угнетяват страхът и изтощението. Увещаваш ме със свръхочаквания да те избавя.
Съкратих наполовина писмото ти - всичко, което се преповтаря, имената на лекарствата, дозировките и конкретните диагнози, за да избегнем самовнушение и самолечение у други читатели.
Да подредим хронологията, за да видим как стигна до натрапливите мисли, които твоята психиатърка е преценила, че са следствие на депресия. „Не знам как, тъй като винаги съм била много силна личност и съм вярвала във всичко добро“.
Може би по-рано не си имала изпитания,
в които се измерва силата на личността, а и вярването във всичко добро залага капани за уязвимост - трудности в справяне с недобрите аспекти на живота или пък изкривена, нереална представа, с която се стремим да виждаме само хубостите наоколо. А животът е разнообразен като климата - времето не е само слънчево, небето не е само яркосиньо и ако няма и облаци, и дъжд, има опасност да изгорим.
Стигнала си до някои близки по време препятствия - „детето ми се поразболя (настинка), но нали съм много притеснителна, доста нерви изхабих, 2-3 месеца безпаричие, натоварих се с четене за изпит, на майка ми й откриха рак на матката, но преди това аз вече бях рухнала“. Определяш се може би по стар навик като „притеснителна“, което може да ти е препятствие пред смелото справяне със затруднения. Иначе за една силна личност какви премеждия биха били настинка на детето, четенето за по-труден изпит, безработица до 3 месеца, ако другите възрастни в семейството получават доходи? А дали не си била вече потънала в депресията преди тези препятствия? Казваш, че вече си била рухнала, когато идва и вестта за заболяването на майка ти.
Реален повод за по-голям страх
Човек може да го свърже символично или да го пренебрегне, но, незачетен, той може да се загнезди в душата, докато не получи внимание. Възможно е отключваща за тези мисли да е идеята за смъртта - като Страх за живота, тъждествен на Страх от смъртта. Ако човек разбира нейния смисъл като част от живота, той ще го приеме и прегърне и с радостите, и с несгодите, ще го изпълва с личен смисъл и няма да остава „място“ за натрапливости.
В оригиналното писмо поясняваш, че двата инцидента, предизвикали твоите разсъждения и натрапливите ти мисли, са дело на жени с едно и също психично разстройство. При него има периоди със загуба на връзка с реалността, явяват се представи, които човек не е в състояние да определи като натрапливи и да се отнася критично към тях като теб. Ако се лекува, може да постигне нормален начин на живот, но може би при тези два случая близките не са забелязали симптомите, за да предприемат мерки на време и да се предотврати настъпилият риск. Обяснявам това, за да те успокоя донякъде за безопасността за живота ти - случаят при теб е различен.
Лекарите са ти дали лекарства, но и възможност да споделиш, предложили са
тема за вглеждане в себе си, за да си осветлиш наосъзнавана причина
Сигурно си се надявала, че някое хапче ще отмени мислите ти и ще ти върне старите мисли и чувства. Лекарствата имат функции да възстановят нервната проводимост и телесната сила, която намалява от подобно продължително изтощение, да подобрят храненето и енергезирането на мозъка и от това да се просветли възприятието за реалността. Ако е настъпило изтощение, е необходимо човекът да се съвземе и физически, за да бъде възприемчив към психологически методи. В писмото ти имаше объркани фрази и множество повторения - признаци за затормозяване на мисленето и за намалена критичност към изписаното и към това как ще го разбере четящият.
Казваш, че не би посегнала на себе си и на детето, но и че животът ви е застрашен.
Натрапливите мисли са защита на психиката, служат като “предпазители”
пред по-големи сътресения, заместват липсващо „парче“ от психическата цялост. Затова и двете лекарки са те питали какво ти липсва. До това осъзнаване често е трудно да се стигне директно. Нали самият симптом се изгражда, за да маскира причинителя. Страдащият няма готовност да се срещне с него „лице в лице“. Предпочита го като неосъзнато бреме, иначе осъзнаването му би му създало смут, неудобства, усилия да се изправи пред него смело, да го разбере, за да спре да му бъде нужен.
Заспиваш без страх, със сигурност, че „розовите сънища“ на събуждане ще ти доставят удоволствие (безопасно, с приятел от миналото, с когото не би имала контакт) и ще подобрят настроението ти поне за старта на деня. Би могла да вземеш повече от този повтарящ се сън в една истинска среща със себе си при психолог. Казваш, че в твоя град няма такива. Във всеки град има. Погледни в интернет. Остава да се довериш не само на специалиста, но и на себе си и с любопитство да откриеш кое е това, което ти се появява с костюма и маските на Натрапник.
Сексът е жизнеутвърждаваща свързаност
С любимия човек той е още една форма на интимно общуване и слятост, прибавя към хормоните на здравето за нервния баланс. Пишеш, че сте ограничени поради съжителството с родителите ти. Дали според теб те си дават сметка на какво „добросъвестно“ подлагаш интимното общуване? А ако и детето ти, като порасне, съблюдава с години подобни ограничения заради теб и съпруга ти? Личи твоята неувереност в развръзката пред вас: „След около 2 месеца може би ще се изместим в ново жилище и там може нещата да се оправят, ако, разбира се, и вие потвърдите, че това е причината за моята депресия“. Може би, ако аз потвърдя! От 5 месеца си в ада на натрапливите мисли, поради какво все още не си опитала това средство, макар и в дома на родителите ти? Разбира се, интимното общуване не бива да е „техническо средство“, нарочно „лекарство“, защото тогава ще изгуби същинското си значение. Ако и то не помогне както лекарствата, билките, новата работа, повтарянето на позитивните твърдения? Може би ти се иска като на малко дете аз, далечната, да те уверя, да ти внуша, че това непременно ще помогне - така както някога мама те е уверявала, че е нужно да преглътнеш един горчив лечебен сироп. 
Е, Кали,
добре дошла в Света на големите, на прага на който се сбогуваме с детството!
Ще продължим да го носим в себе си със сладкия спомен за захарен розов памук, но безметежието днес принадлежи не на теб, а на детето ти. Чувството за загуба на детството е също тъй силно и скръбно. То иска да си го оплачем заедно с това, че нашите мисли и чувства няма да са същите както някога, и да го приберем грижливо в шкафа с детския албум и с някоя красива наша рокличка за спомен. Само така, отърсена, голяма, ще можеш да вдигнеш чаша вино за наздраве с прекрасния ти съпруг и ще легнеш до него с любов и с увереност, че макар и през панелите да се чува, вас никой няма да ви чуе. Тогава вече няма да има значение дали сте в дома на родителите ти или в новото жилище след около 2 месеца, може би.