Двама братя русчуклии, поели по различен житейски път, са част от многолюдното семейство на поборника Петър Стоянов Царев (1835-1899), за когото  русенското издателство "Лени Ан" публикува през 2007 година книга на историка Росен Кожухаров. Множеството снимки, писма и пощенски картички, съхранени през годините, ми помогнаха да разкажа за тях.
На 5 ноември 1880 г. в Русе се ражда моят дядо Иван Петров Царев. Първоначално учи във Варушкото училище, а после завършва Мъжката гимназия "Княз Борис Първи". През 1901-1902 г. отбива военната си служба в 5-ти Дунавски полк в града. В годините 1904-05 придобива две свидетелства - за писар и секретар-бирник. На последната длъжност се установява да живее в русенското село Голямо Враново, където на 11 юли 1911 г. се жени за Тодорица Стефанова от видния жеравненски род Патамански. През годините им се раждат четири деца, все момчета - Борис, Кирил, Райчо (баща ми) и Владимир.
Негова е заслугата за издигане на войнишкия паметник в селото през 1939 г. (виж в-к "Утро", бр.109, 16.05.2017). Бидейки председател на комитета по построяването се свързва с известния и талантлив разградски скулптор Велислав Възелов, който реализира проекта. 
Дейно участва в построяването на селската църква и дълги години води документацията на местното джамийско настоятелство 
Името му фигурира и в Общокултурния алманах на Русенска област. В политически аспект членува в Националлибералната партия (НЛП) до нейното разтуряне след преврата от 1934 г. Занимава се с търговия, имайки кръчма с малка бакалия. Собственик е на 200 дка ниви в землищата на Голямо Враново, Бръшлен и Цар Самуил (тогава Кютюклии). След преврата от 9 септември 1944 г. земите му са отнети. Продължава да живее в селото до кончината си на 28 август 1966 г., където е и погребан.
По-малкият брат Илия Петров Царев е роден на 2 декември 1882 г. също в Русе. (виж в-к "Утро", бр.219, 21.09.2017). Завършва, като Иван, споменатите две русенски училища. Съдбата му отрежда да се посвети на военна кариера, издигайки се до генерал-майор. Той не е широко познат като други български висши военни и то не защото няма заслуги пред отечеството, а може би защото, верен на офицерската си чест, 
никога не е парадирал с постиженията и заслугите си, а скромно и упорито е работил за България
до последния си дъх. Но вече не на бойното поле, а на полето на мемоаристиката и генеалогията.
Съхранените документи говорят, че бъдещият генерал завършва офицерската школа в Княжево през 1915 година. Участва в трите войни в началото на ХХ век - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна (Европейската). Благодарение на доблестната си служба е удостоен с редица военни отличия. Автор е на две книги, посветени на живота и делото на цар Борис III. Второто допълнено издание на "Двадесет години царуване на НВ Борис III - цар на българите (1918-1938)" е библиографска рядкост. 
Книгите са обявени за фашистка литература и са включени в списъка за изземване
съставен от БКП през есента на 1944 г. Двете издания фигурират под номера 393 и 394 в "черния" списък, съдържащ 701 заглавия.
Второто издание съдържа 12 глави с обем от 336 страници, изпъстрени с богат снимков материал. Цитирани са изключително ценни исторически документи, което придава уникалност на този труд. Снимките са от придворния фотограф М.Курц, а също и от известния Бончо Карастоянов, "Фотоцентрал" на Борис Натов, фото "Репе" и др.
Авторът е подписал книгата като о.з. генерал Илия Стоянов Царев, а не с бащиното Петров. Това се дължи на сложния проблем с българските имена през годините, който нямам за цел да разяснявам сега. Логично възниква въпросът как този царски генерал, написал две книги за монарха, не попада в жестоките лапи на т.нар. Народен съд. Отговор получих при едно от многобройните ми гостувания при моя чичо Борис Иванов Царев (1913-1985). Неговият разказ разбули тази мистерия - дядо Илия спасява от смъртна присъда един от най-влиятелните комунистически функционери Митко Григоров, като съдейства за замяната й с доживотна. След 9 септември 1944 г. Григоров връща жеста с нареждането: 
"Генерал Царев да не бъде безпокоен!"
Така генералът продължава да живее в скромната си квартира в столицата на ул."Цар Иван Асен II" в съседство с къщата на писателя Ран Босилек. Тук пише за поборническия живот на баща си Петър, а също и свои спомени. Не е бил женен и няма наследници. Завършва земните си дни в София през 1962 година и е положен в Централните софийски гробища.
Мой човешки дълг бе да извадя двама достойни българи от лоното на забвението, защото го заслужават. Може за някои да звучи трафаретно, но нека никой не забравя, че родовата памет е най-голямото богатство, което притежаваме. Тя трябва да се съхранява и възкресява.

Иван ЦАРЕВ