Елка Костадинова е русенката, позвънила на тел. 112, за да извика Спешна помощ за жената, която преди дни падна на „Александровска“ и си счупи крака, а инцидентът стана известен в публичното пространство с това, че 8-годишното й внуче не е било взето с нея в линейката. За това първи сигнализира в медиите бащата на детето Йордан Иванов, като обвини екипа на Спешна помощ в безотговорно отношение към сина му. С разследването на случая се заеха Регионалната здравна инспекция, Министерството на здравеопазването, както и Районната прокуратура в Русе. Елка Костадинова е пряк участник в събитията и сама поиска да разкаже какво се е случило всъщност, тъй като е възмутена от тиражирането на неистини. Предаваме разказа й с незначителни съкращения.

Аз съм човекът, който се обади на 112 и ще присъствам на всички процедури отсега нататък, така ме посъветва адвокатът ми.
Нещата станаха така. Аз съм в аптеката да си купя лекарство за мазане. Претърпях пътно-транспортно произшествие и се лекувам, защото получих микроинфаркт от този инцидент. Времето беше след 12,30 ч. Разделяме се с една приятелка, излизам от аптеката „Авицена“ и гледам събран народ около дама, която лежи успоредно на тротоара. Охка и вика силно. Хората се мъчат да я вдигнат, но не могат. Тя не е много едра, но не е и дребна, тежка ми изглеждаше. Имаше мъже насреща й и предполагам, че се е притеснила от това. До нея имаше една чанта, разтворена. Питам я: Тази чанта ваша ли е? Да. Казвам й: Аз ще ви сложа тази чанта под главата, за да можете да се отпуснете, ще застана, за да не ви блести слънцето. кажете сега какво има. Искам да стана, казва. Добре, ще си подпъхна ръката да ви хвана за кръста, ще се опитам много леко да ви вдигна. Ама много ме боли, казва дамата. Аз ще се опитам много леко да ви вдигна и вие ми кажете, ако ви заболи и най-малко.
Бутам я и тя изпищя.
Междувременно дойде една дама, която застана откъм лявата й страна, представи се за медицинско лице и те започнаха да си говорят. Аз съм набрала 112, обявила съм за какво става въпрос, те ме свързват със Спешна помощ, приеха информацията - да ще дойдем, и толкова.
Жената пак започна да вика. Имаше детенце там, това е внукът ми, казва тя. Дойдоха от пицарията, дадоха столче, ние да я вдигнем, ако има нещо изкълчено. От аптеката дойдоха мъж и жена, мъжът каза, че е медицински служител в болницата, също се опита да я вдигне. Казах да не я бутаме, защото не знаем какво й има. Тя почна пак да вика: Вдигнете ме, вдигнете ме. Междувременно 3-4 жени се занимават с детето, което е седнало на пейките около дървото до пицарията. То никога не е стояло нито на земята, нито е било само и изолирано.
В този момент тя започва да недоволства, да вика. Бяха минали 3-4 минути. Аз се притесних да не би това падане да е придизвикано от високо кръвно, да има сърдечна криза. Тя само ми каза, че има коксартроза на десния крак. От коксартроза пак може нещо да стане, но няма как да ти се завие свят или да паднеш. Не съм присъствала на самото падане, не зная как е станало и не мога да коментирам. Аз си нося в чантата винаги пулсомер, защото имам сърдечно заболяване. Попитах медицинското лице имат ли апарат за кръвно да видим в момента състоянието какво е на жената. Видяхме какъв й е пулсът - 94, ускорен, но не е индикатор за инсулт или инфаркт и това ме успокои. Но ме притесни 
да не би да има нещо на гръбнака при падането.
Вследствие на което при следващия й напън да се надига и да вика й казвам: Г-жо, минали са 4 минути, изчакайте, стойте спокойно.
Детенцето дойде при мен. В този момент виждам, че се задава Спешна помощ. Дойде линейката, излезе екипът, видяха я, сложиха носилката, опитаха се да я вдигнат, но тя пищи, което индикира за нещо по-сериозно. И тогава водачът на линейката извади съоръжение, което не зная как се нарича - пластмасова приставка, на която я приплъзнаха от земята, нямаше болки, не охкаше, качиха я на линейката и тръгват да я карат.
Междувремено аз водя разговор с детето, питам го къде живее. И посочвам, че детето е с нея, но аз държа за ръка момченцето, което ми каза, че е на 9 години. И то ми казва адреса, улицата я помня. Питам го имаш ли дядо, то казва дядо ми не може да говори. Казвам: Е, тогава ще отидем при мама, ти бъди спокоен. Детето се разплака, когато отиде на пейката и седна, подадоха му вода. И на нея вода се подаде.
Още преди да пристигне линейката, й казвам:
Дайте ми телефон, на който да се обадим, ето ми телефона искате ли вие да се обадите.
Тя мълчи. Разбрах, че се казва Корнелия Стефанова. Г-жа Стефанова по никакъв начин не реагира на желанието ми да се обадя на когото и да било или да кажа каквото и да било. Междувременно тя подаде ключове на детето и понеже то ги държи така, му казах дай да ги сложа в чантата да не ги изгубим. Тя си забрави и чантата, аз й я дадох в линейката. 
Седнахме с детето на една пейка под едно дърво. Детето успокоено, нищо му нямаше, абсолютно никакъв шок. Защото аз знам какъв шок изживях месец и половина преди това, внуците ми бяха зад гърба ми и в какво състояние бяха. А то и няма за какво да е в шок детето. Детето ми каза къде работи мама и аз му викам сега като отидем при мама, ще я помоля да ти купи телефонче, за да има на кого да се обадите. Детенцето ми казва: Ама аз имам телефонче. Защо не е при тебе? Ами защото го оставих да се зарежда. 
Отиваме с такси при майката в Общинска банка на „Александровска“, няма я, в обедна почивка е. Казах за какво става въпрос, те ми предложиха да седна. Колежка се обади на майката, тя щяла да дойде след 15 минути. Аз съм вече емоционално натоварена, часът е след 1, трябва да пия лекарства. Ама вижте какво, казвам, много ми е това време да стоя и да чакам, дайте да я наберем отново. Набраха я, защо не ми дадоха пряко да я набера, не мога да кажа. 
Те не са й казали, че е станало нещо, повикали я по спешност.
Когато ми я дадоха, първо я попитах: вие шофирате ли в момент? Не. Тогава приемете информацията спокойно, че майка ви е паднала на улицата, аз съм довела сина ви и всичко е нормално, трябва просто да дойдете и да ви кажа подробности, които биха ви интересували около случая. Затова ви моля да дойдете възможно по-бързо, защото аз не мога да чакам много.
След 5-6 минути дойде майката. Разправям й, после я питам искате ли нещо да ме питате. Вдигна рамене. Детето прегърна майка си, но не беше в никакъв емоционален стрес. Аз имам внуци и знам какво представлява един емоционален стрес, майка съм на 4 деца, значи като съм отгледала и възпитала 4 деца, много нещо ми е минало през главата. На всичкото отгоре съм и по-голяма от дамата, г-жа Корнелия Стефанова, за да имам някакъв житейски опит, и социален, и граждански. Работата ми е точно в тази сфера.
    Прибирам се вкъщи. Работех на компютъра и не съм гледала новините по бТВ, приятелката ми, с която се разделихме в аптеката, се обади. На следващия ден пием кафе с нея и аз й разправям за това, което се е случило. И виждам интервю за изоставеното дете. Много се възмутих от това, което каза бащата, който е в София, това ми го каза детето. Значи за да ми каже тези неща, то не е било в шок, това което се преекспонира после - детето било в шок, било цялото зачервено. А тя не ме ли вижда мене аз колко бях зачервена?
Детенцето си беше с червени бузки, може пред нея да се е разплакало.
Какво ми направи впечатление в изказването на бащата - разстоянието от инцидента до работата на майката е 1 км, но аз не съм вървяла с детето пеш, а съм се придвижила на 2 или 3 км с такси, за да заведа детето при майката. На следващия ден всичко последвало в пресата ме взриви, включително последното изказване на майката, че бащата е подал до прокуратура, РЗОК, Защита на детето, че започва разследване и т.н. Никой не ме е потърсил - звънят на 112, те ми имат телефона.
Майката казала, че детето й останало на тротоара, плачейки, изоставено, самичко. Трябвало да се изчака полицията да дойде до 3-4 минути. Но баба му беше напълно адекватна, съгласи се с моето предложение да заведа детето.
Не обвинявам по никакъв начин служителите на Спешна помощ, защото всеки човек, който присъстваше, би останал с впечатление, че аз като държа детето за ръка и другата дама, с която разговаряхме, сме някакви близки на жената.
От каква позиция ние да викаме полиция, тя не е блъсната, 
ако е имало инцидент, ако някой я е нападнал, никой нищо не спомена, включително и самата дама, включително и детето.
За мен по всякакъв начин се гледаше да се внуши на хората, че Спешна помощ няма отношение към децата, бъдещето на нашето общество. Дамата е казала, че тя не е била с приятелки. Да, аз не съм й приятелка, нито другата дама, но създавахме това впечатление. Тя казва, че чула глас непознат. Ами как е непознат, като аз непрекъснато й говорих и тя вижда, че държа детето за ръка. Медицинският екип обясни, че имат 3 застраховани места, те чуха, че аз съм взела детето и тя каза добре. Как да искат да викат полиция. Плюс това аз се обърнах към останалите и попитах иска ли някой да дойде с мен да заведем детето, ще поема разходите за такси, може хората да нямат пари. Хората отказаха. Моето присъствие на мястото на инцидента беше не повече от 10 минути с обгрижването, подаването на сигнала, на 4 минута от сигнала Спешна помощ дойде. Това е реалната истина, без каквито и да било преувеличения.