Една от емблемите на русенските природни забележителности вече остана само във фотоархивите. Преди няколко дни половината от високата 12 метра и половина скала в местността Стълпище край село Мечка се е отчупила и е рухнала на земята, натрошена на грамадни каменни късове. На метри от нея е останала невредима по-малката скала от образуванието, наречено Дикилиташ - Побит камък. 
От селото сварили руините преди седмица, когато кметът и хора от Мечка отишли да видят какво е положението в Стълпище след проливните дъждове. Бяхме тръгнали към един мост, който водата е започнала да събаря, но това, което беше останало от прочутия Дикилиташ, направо ни остави без думи, казва кметът Ивелин Илиев. Това не беше просто една чудна забележителност, край която всяко лято се правят празниците на Мечка, а донеотдавна и големите празници на община Иваново, разказва Илиев. Преди известно време специалисти от Българската академия на науките дошли да изследват най-новата защитена местност край селото, където растат 500 уникални стръка от защитеното вълнистоцветно сграбиче, и учените допуснали, че е 
било възможно необикновената скала да бъде вписана в списъка на обектите под закрилата на ЮНЕСКО
И тогава община Иваново можеше да има два такива обекти на ЮНЕСКО, клати глава със съжаление кметът Илиев. 
Когато той известил РИОСВ, оттам пристигнали специалисти, които установили това, което мечкенци вече видели. И казали, че според тях няма нужда от премахване на останалата част от грамадния камък. Пак тогава дошли и от Държавно ловно стопанство "Дунав", които според Ивелин Илиев тогава научили, че удивителният природен феномен бил тяхна собственост. И от двете институции изразили мнение, че не могат нищо да направят - не можели да направят каквото и да било за неговото опазване и преди това. 
Аз не съм напълно сигурен, че човешка намеса е можела да спаси скалата, но все ми се струва, че някаква грижа нямаше да е излишна, допуска кметът. Въпреки че Дикилиташ не бил под опеката на селската управа, 
от Мечка ходели от време на време да премахват тревите
които избуявали в скалните цепнатини. Направили и декоративна оградка от дървени пръчки. Сега тя е потрошена в единия си край, вероятно по време на стоварването на скалните отломки.  
Ивелин Илиев допуска, че именно жилавите треволяци, пускайки коренища в процепите, заедно с влиянието на влагата от дъждовете и снеговете през зимата, са разцепвали неотвратимо чутовния камък и в крайна сметка са довели до срутването на половината от него. 
По-страшното е да не вземе да се срути и останалата част - все пак, това са си поне 20-ина тона, а височината си е същата - 12 метра и половина, това ако тръгне да пада, само можем да се молим наоколо да няма хора, казва кметът на Мечка. Тук често идват туристи да видят тази забележителност. Ами че то не е шега работа - това е камък на 65 милиона години, от мезозойската ера е, дето се вика, 
този камък помни още динозаврите
казва Илиев. А колко легенди има за това място, припомня той. 
Една от тези легенди е за националния герой Крали Марко. Преданието твърди, че страховитият юнак /какво е правил по тези места - това историята скромно премълчава/ повдигнал голямата скала на малкия си пръст. Според друга народна мълва, предавана от уста на уста, по време на турското робство Крали Марко решил да обиколи земите български, да види как живеят неговите братя под игото. Под ръка носел грамаден камък, а с другата ръка свирел на кавал, пък сестра му, която вървяла с него, носела малкия камък в престилката си и предяла. Като стигнали до брега на Дунава, двамата решили да си починат, тогава 
Крали Марко пуснал своя камък, а сестра му изтръскала от престилката си малкия
който послужил на харамията като възглавница, докато си дремвал край реката. Тези предания дали другото име на скалата, което и днес е известно - Кралимарковски камък.
Наред с приказните тълкования има и далеч по-прозаични, но значително по-правдоподобни обяснения на интересното скално формирование. Според тях преди милиони години местността тук е била висока и хълмиста, а впоследствие постепенно започнала да пропада, като водите на реката отмивали почвата. Скалата обаче устояла и останала - и постепенно се извисявала все повече и повече. 
Преди векове, когато тези места били включени в територията на Римската империя и наблизо минавал един от важните римски пътища, 
скалното образувание било използвано за наблюдателница
През I век от нашата ера на 3 километра западно от днешното село е бил построен римският граничен кастел Урсус /Мечка/, известен по-късно като крепостта Тримамиум. Останки от тази крепост все още са запазени западно от местността Стълпище, бивша махала на липованци. 
Съществуват също предположения, че двата "побити" камъка са останки от древен каменен мост, който е бил прехвърлен над река Дунав, макар да няма доказателства за подобни мащабни инженерни съоръжения от далечното минало. 
Снимка на необичайния природен обект и резултати от археологично проучване на района пръв публикува Карел Шкорпил още през 1905 година. Чешкият археолог, който е и създател на българската археологическа наука и през 1918 г. става академик на БАН, прави картографска скица на местността, на която нанася днешната река Ореше, но с турското й име - Кададжик, само че Шкорпил нанася двете скали южно от Ореше, а те всъщност са разположени северно от рекичката. 
А през 1932 година историкът и географ Васил Маринов, основател на археологическата сбирка в Мъжката гимназия в Русе, впоследствие прераснала в русенския исторически музей, открива недалеч от Дикилиташ 
скален релеф на конник до река Ореше
Своето откритие той публикува във вестник "Зора" от 1932 г. При експедиция с ученици в местността Пулгаря в района на Ореше Маринов и момчетата разгледали "добре запазените 4-5 римски гробници". По-нататък той съобщава също и за "римски гробници, издълбани в канарите до самото с.Дикилиташ; преди 30 години те били отворени от селяните, които намерили вътре кости, гривни и други украси, монети и пр.". Днес тези гробници не са запазени. 
А ето как Васил Маринов описва релефа с конника: 
"Напуснахме гробниците и се отправихме по сухата долина "Ореше" нагоре, за да видим някакъв си мадарски конник, за който ми съобщи един мой ученик, че заедно с останалите си другарчета от селото и с учителя си са идвали да го рисуват.
След не повече от 500-600 крачки ход с голямо любопитство се спираме под една отвесна скала и бързаме да разпознаем "Мадарския конник". Действително, пред нас на едно от ъгълчетата на скалата, на височина 3 м от земята, в трапезоидна рамка, широка долу около 1 м, а горе 80 см и висока 50 см, изпъква следната релефна сцена: галопиращ конник вдясно, с развяваща се мантия и облечен в къс хитон. Конят е сравнително добре запазен и живо представен с гъста и буйна опашка. 
Под коня малка хрътка с увиснали уши - догонва бягаща пред нея сърна
Пред коня има дърво, по ствола на което се вие змия. 
Дикилиташкият конник, въпреки че на пръв поглед се схожда с Мадарския, при по-внимателно сравнение всеки ще долови, че той няма абсолютно нищо общо с него. Дикилиташкият конник е един паметник на тракийския конник - херой, единствен в България, изваян върху отвесна скала".
През 60-те години скалата с издълбания върху нея конник е била взривена, обяснява днес кметът на Мечка Ивелин Илиев. За съжаление, това е поредният исторически паметник, който е бил безвъзвратно изгубен - както вероятно ще бъде изгубена за поколенията и последната половинка от Кралимарковия камък. А с разрушаването - спонтанно от времето или от глупостта и безродността на някои управници, повярвали си, че са "фактори", си отива частица от родовата памет, частица от онова, което зарежда хората с мъдростта на миналото и което очертава рамките на смисъла и на бъдещето. Но това е вече тема, която навлиза в други води.