Много светове, събрани на едно място - това е Истанбул с близо 20-те си милиона жители, с преплитането на епохи, религии, раси, култури. Виждаше се още от птичи поглед през прозорчето на самолета. Град, много голям град, мегаполис, както пише в пътeводителите. И да не пише, е достатъчно ясно, че огромната територия е център на вселенска шарения, нрави и обноски. 
Ето ни с българската група на летище „Кемал Ататюрк“, което ни посреща броени дни преди президентските и парламентарни избори в Турция на 24 юни. И както може да се предположи, на витрината в първата книжарница стоят книги за човека, опитал се да извае светски облик на своята страна. Доколко е успял към днешна дата? Първите впечатления подсказват, че 
времето след него не поддържа така убедително идеите му
И все пак е рано за изводи, защото редом до книгите за републиканеца и убеден демократ Кемал Ататюрк се мъдри роман на... Дан Браун.
Турските таксиметрови шофьори са особена порода. И  като българските, и не съвсем. Първият ни иска 30 долара до хотела, вторият склонява от раз на 60 лири - около 24 лева. Цената ни се струва добра. Мятаме куфарите, а онзи веднага дава пълна газ, сякаш ще преследва първото място във Формула 1. Пред него се разстила прекрасен гладък път в няколко широки ленти. Колата буквално хвърчи, а човекът не му мисли много - прелита без угризения от крайна дясна до лява лента и не му пука, че минава на сантиметър от другите автомобили. Апаратът, естествено, не е пуснат - на дисплея се мъдрят едни 99 лири от предишно пътуване.
След малко повече от половин час сме пред хотела. За това време и при такава скорост нашенски таксиджия щеше да дере кожи. Турският му колега взема кротко своите 60 лири, даже помага при смъкването на куфарите. А пред очите ни все още са онези ленти и стотиците байраци по пътя - турски национални знамена и образът на Реджеп Таийп Ердоган. Нали се задават избори.
Всъщност,
Ердоган е навсякъде
Следва ни дори на афиши върху пана до сградата на Истанбулския университет. Образът му пътува и върху нарочни камионетки, които обикалят града в предизборна агитация. От тях звучат бодри ритми и ценни съвети кой е правилният човек. И конкурентите му залагат на такива возила, но те са доста по-малко и някак само за фон.
Да стъпиш в Истанбул в разгара на Рамазана е любопитна работа. От безбройните минарета ехтят протяжните гласове на имамите. Или по-точно тонколоните изстрелват молитви към Аллах. Напевите се носят в няколко сеанса през деня, но да те събудят в 3.30 през нощта не е особено приятно. Особено когато си уморен и си се опитал да опознаеш през деня една обширна, а всъщност незначителна само част от този уникален град.
Да пребродиш Истанбул няма достатъчно време, пък и местните търговци не те оставят на мира. Предлагат ти от пиле мляко - от лъскави бижута до тениски за 8 лири /малко повече от 3 лева/. Сладкишите пък са истински рог на изобилието - баклави и кюнефета, всевъзможни локуми с всякакви плънки. Ей това е маркова история. Само дето Хасан те убеждава, че баклавата при него е най-добра и най-евтина, а след 50 метра можеш да намериш при Мехмед още по-хубава. И на половин цена.
И почти всички - от хлапето, което помага на баща си в магазина, до побелели вече хорица, поназнайват сериозно английски и руски
Английският е задължителен за върволицата от пътешественици - говори го цял свят, а без руския не може - тук се стичат хиляди сънародници на Путин, огромно перо в туризма и в бизнеса на Турция въобще. Навсякъде, даже и в най-маломерните дюкянчета са разлепени надписи на руски - „Скидка“ и „Оптом и в розницу“ /“Отстъпка“ и „Търговия на едро и дребно“/. Даже рекламираната от нисшите сервитьори по улиците жива музика по ресторантите звучи на руски. Тук ще чуеш имитация на Алла Пугачова, там - на Филип Киркоров.
Преди година и нещо трябва да е било различно, когато Путин и Ердоган се хванаха за гушите заради сваления руски самолет в Сирия. Само че после турският президент отлетя на специална среща с „побратима“ си, та духовете се успокоиха и стопанинът на Кремъл даде „свободно“ за новата руска вълна от туристи и търговци. 
Конкуренцията е убийствена. Вървиш и отвсякъде търчат с менюта в ръце - при нас е най-хубаво, кухнята ни е страхотна! Пак на английски и пак на руски. И питат групата ни на няколко пъти - 
Румениън? Но, фром Бългерия. А-а, комшу!, светват сервитьорите
И докато се усетиш, вече са ти тикнали под носа пластмасова чашка с кисели краставички. Все едно си приел офертата им. Или ти наливат моментално студена минерална вода, защото, нали, комшу, имаме си уважението. Е, как да не седнеш!
Браво! Първо, щото повечето сервитьори не са в първа младост и да им се чуди човек как не подвиват крак. И, второ, идете на български ресторант и чакайте такова внимание. Да де, друг път. Най-малко да ти се сопнат у нас: „Къжети!“. Или още по-директно: „К`во ше искаш!“. Сякаш си натрапник и не ти щат парите. Да оставим настрани, че нашенските продавачки се подпират по вратите в прозявки или пушене на цигари. За тях клиентелата не е важна. А турските търговци умеят да ти вземат душата с памук.
Кухнята си я бива. Виж, до университета с вечния образ на Ердоган няма бира. Забранено е. Затова пък любезният сервитьор обяснява с широка усмивка: 
„Най-добрата турска бира е айранът!“
Така е, няма спор. От машината пред ресторанта се излива студен айран с обилна пяна във фина чаша от кована мед. 
Забравете за касов бон. Сервитьорът идва, носи на нещо като салфетка разкривено нарисувани с молив 144 лири! А отдолу е подчертано с все същия прекрасен ръкопис: „В сметката не влиза такса за обслужване“. Демек, да си знаете за бакшиша!
Но бакшишът се взема по фин начин. Казват ти току на финала, че такива прекрасни клиенти няма да срещнат скоро и питат какво искаме като бонус от заведението - диня, пъпеш или нещо друго. Диня, казваме. И резените идват, дори част от семките са почистени внимателно. После се носи и сметката - динята вече не е чак толкова сладка... 
Затова пък веселбата си струва. На открито във всеки ресторант има оркестър. Дрънкат си хората и ако видят, че някоя компания се е поотпуснала, се вдигат мигом на крак и свирят на ухо.
Свирят и танцуват даже, докато не получат свещения бакшиш
Да отидеш в Истанбул и да не минеш през Капалъ чарши? Непростимо! Е, времената на свободното влизане вече са отминали. На входовете те причакват охранители. Минаваш под арка за проверка през специални детектори. По други големи търговски обекти даже има и мъже с автомати в ръце. Сигурността преди всичко, защото този свят се обърка от безумци.
Да ви разказвам за чаршито? Накратко - можеш да си купиш всичко без автомобил, кораб или самолет. Но и това не е сигурно - кой знае на какво са способни търговците в името на печалбата. Цените - от солени до „народни“. 
Да прескочим до Босфора, а оттам и към азиатската част на Истанбул. Корабчетата вървят едно след друго. Качваме се в горната част на палубата. Гледката е ослепителна. Луксозни къщи откъм бреговете, спокойно и чисто море. Красота! Само че и тук няма пълно щастие, защото скоро цъфва фотограф. Гласи апарата и не пита дали искаш да те снима. Щрака, връща се след минута, предлага ти кадрото на хартия. Избирай! Избираш, няма накъде.
Турците са го измислили как се печели от всеки турист. Влизаш например в огромния аквариум, където можеш да видиш всякакви морски обитатели. Зад дебелите стъклени стени плуват дори акули. Грандиозна гледка е със специалната светлина, която прелива от бяло през зелено и розово до виолетово. Фантастика!
След обиколката обаче повече от час, откъде мислите, че е изходът? Само през магазина за сувенири
Друго място няма. А там едно момиче бързо щрака с фотоапарата. Не че искате. Момичето обаче е готово със снимките. В няколко варианта са, ако се съди по фона зад хората в кадър. Босфорът, морето, минаретата, Златният рог. Избирай! Повечето избират. 
Синята джамия е в ремонт, но по-важното е, че почеркът на Ердоган си личи отново. И тук с охрана, няма лошо. Само че до двора се допускат само „прилично“ облечени жени. Сиреч, забулени. Една дама например е с възкъса рокля и голи рамене. 
Намусеният полицай я съсича с безмилостно помахване на ръка и краткото: „Аутсайд!“
Зданието е грандиозно достижение на архитектурното изкуство. Особено внушителна е с красивите си куполи, и великолепните си шест минарета, обвити в тайнствена легенда. Синята Джамия е издигната по поръчка на султан Ахмед I. Легендата разказва, че наредил на прочутия архитект за онова време Мехмед ага да започне строеж на една от най-величествените джамии, строени някога. Според преданието владетелят пожелал минаретата да бъдат направени от злато. На турски злато е алтън. Архитектът обаче го разбрал погрешно, чувайки алтъ, което означава 6. Така били построени 6 минарета, вместо общоприетите 4. След като осъзнал недоразумението, архитектът се притеснил, че ще бъде обесен за неспазването на султанската повеля. Владетелят обаче харесал джамията толкова много, че опростил „греха“ на Мехмед ага.
И сякаш, за да потвърди шаренията на истанбулския живот, точно до поредния Център на исляма 
едно сериозно закачулено момиче се натиска в една пряка с момче, обуто в къси панталони и шарена тениска. Любов!
Църквата „Свети Стефан“ е задължителна част от обиколката ни. Желязната църква, ремонтирана наскоро с пари основно от общинския бюджет на Истанбул. Даже Ердоган присъства на тържеството за новото отваряне на вратите й. Изградена навремето с дарове и по волята на Стефан Богориди, българин на султанска служба, църквата до сърцето на Златния рог свети с великолепните си икони и олтар. Хубаво е в този малък остров на българщината с тихите християнски песнопения под купола.    
И да не забравя, че срещнахме български изселници. И те държат магазини. Ахмед е от Кубрат, учил е в Спортното училище на Разград. Бивш борец. Той и фамилията му въртят търговия с обувки. 
Прекрасни хора, които говорят изключително чист български език
Казват, че така разговарят вкъщи. Жената на Ахмед тича да ни черпи с бонбони. И ни казва да наминем пак. Друг мъж от Кърджали продава кожени облекла. Ще ви чакам на кафенце, казвай той. Трети държи малко магазинче и предлага тютюн за наргилета. Щом разбира, че сме българи, веднага сваля цената. Казвам му как е политическата и икономическата хава у нас. И тук е така, разтваря ръце той. И ни изпраща с уговорката да го посетим пак.
По обратния път към летището се развяват пак стотиците турски флагове и портретите на Ердоган. Очите му те пронизват буквално от всеки ъгъл. Нали се задават нещо като избори. А когато самолетът се вдига над Истанбул, пред нас е огромно море от свят, в който са събрани накуп безкрайно много други светове.