Всеки месец на бюрото ми се появява миниатюрно листче, на което е написано съобщение за поредната сбирка на русенското Филхармонично общество „Добрин Петков“. Веднъж в месеца в уютния централен салон на Клуба на дейците на културата се събират възрастни или не съвсем русенци, които очакват тези няколко часа със сдържан трепет. Това са техните мигове за съкровено общуване с великолепни образци на класическата музика, но също и с един от големите познавачи не само на музикалните образци, но и на историята на музикалния живот в Русе. Това е сладкодумният Силви Стамболиев, неизтощим в желанието си да събира себеподобни - ценители на красотата и хармонията - и да ги радва с бляскавите си словесни етюди за личности и събития. Той е автор и на кратичкото съобщение, което и аз получавам всеки месец.  
Неговият живот е свързан с музиката - дългогодишен инструменталист в Русенската филхармония, свирил под палката на много светила от България и чужбина, концертирал с турнетата на русенските филхармоници в много европейски държави. 
На два пъти е бил директор на знаковия фестивал „Мартенски музикални дни“
Един от периодите в професионалната му реализация е минал като ръководител на бележития Дом Витгенщайн във Виена. Автор е на книги - едни издадени и други все още засега в ръкопис - които проследяват русенската диря в музикалната история на България. 
А кога и как той се докосва за първи път до музиката, на която посвещава живота си? 
Бях вече 15-годишен, когато ми подариха първата цигулка, разказва Силви Стамболиев, който е роден на 4 септември 1931 г. в Русе. „Имаше един акордеонист, Марио Костов се казваше, беше много известен музикант, та той един ден пристига у дома с една цигулка и ми я подарява. Решил да почне да свири на цигулка, но не му се получило, затова избрал да я подари не на кого да е, а на мен. И така, аз, който наистина исках да се науча да свиря, взех подаръка и отидох при преподавателката по музика госпожица Софка Иванова. Тя беше първата ми учителка. Много добра учителка беше - защото, да си кажа честно, самата цигулка беше доста калпава, тя още се подмята някъде на тавана у дома. Но 
госпожица Софка Иванова беше голяма работа
Тя беше племенница на Стоян Михайловски. И ми е разказвала, че той винаги е бил страхотно изтупан - живеел е на улица „Белчева“, сега улица „Константин Димчев“, до Мъжката гимназия, където той е преподавал френски език, но винаги е викал файтон и така е отивал до гимназията - с файтон. А госпожица Иванова беше завършила в София, тя имаше слабост към виолата. И през 1948 г., когато се създаде Русенската филхармония, я назначиха за водач на виолите. И тъй като тя настояваше да свиря и на двата инструмента, аз ходех на урок при нея и с виола, и с цигулка“, разказва Силви Стамболиев. 
Младежът имал голям мерак, свирел по няколко часа на ден, без някой да го задължава. А първата му изява била в дует, като той изпълнявал партията на виолата. Тогава бил ученик в Мъжката гимназия. Догодина моят випуск правим 70 години от завършването, вмята русенецът. И не пропуска да отбележи, че гимназията му предоставя шанса да бъде 
ученик на друга голяма личност - художника Никола Пиндиков
който преподава рисуване в елитното русенско училище. 
Дипломира се с отличен успех. И поема към Музикалната академия. Но тогава във всички висши учебни заведения цедката е много сериозна, за разлика от сега. „Първата година не ме приеха, но втората година успях. Там съдбата продължи да ме събира с изключителни личности - невероятни музиканти се бяха събрали в моя курс: Райна Кабаиванска, Васил Арнаудов, Георги Робев, който беше известен хоров диригент, Сашо Владигеров, Димитър Христов, Петър Петров-Парчето... Имах много малка стипендия - за двайсетина дни стигаше, а останалите десет какво да правя? Парчето беше в същата ситуация. Ходехме с него да се храним в т.нар. Икономичен стол - там храната беше лоша като качество и малко като количество. И така от втората студентска година започнах да си търся работа. Започнах да преподавам в две музикални школи, а след това три години свирих в естрадния оркестър на Софийския градски народен съвет. Оттам са и незаличимите ми спомени за Йожи - големия композитор Йосиф Цанков. Много обичаше да пише танга, при това не само музиката, но и текстове. Ето, например, на „Ела с мен в Хавай“ и „Облаци бездомни“ текстовете са негови. 
Йожи беше стопроцентов бохем
Няма случай в кафене или в ресторант да остави да плати някой друг, освен него“, продължава да се връща в отминалите години Силви Стамболиев. 
Като завърших - с една достойна диплома! - веднага отидох да се обадя на Добрин Петков, който беше ръководител на Русенската филхармония, без да знам, че той вече е напуснал Русе, разказва музикантът. „Добрин Петков беше невероятен, няма да забравя как той и русенският оркестър направо смаяха софийската публика с Първата симфония на Брамс“, отплесва се леко русенецът. Но бързо се връща към „червената линия“ на разговора. „Мечтаех да свиря в оркестъра в Русе - и през 1955 г. се върнах, явих се на изпит и бях назначен в групата на първите цигулки в Симфоничния оркестър. Русенската филхармония направи първия запис на „Малка нощна музика“, беше през 1962 г. Бяха наистина славни времена. 
Когато изключиха Емил Табаков от Музикалното заради 120 неизвинени отсъствия, Илия Темков веднага го назначи 
в оркестъра. Някой обаче го изтропал, че е назначил непълнолетен и пристигна комисия на проверка. Тогава Табаков - непълнолетният, написа балета „Сашка“ по драматичната поема на Веселин Андреев. Помня Емил как свиреше цигулкови концерти на контрабас...  
И до 1970 година свирих с оркестъра. А след това станах директор на Филхармонията. Правехме много турнета, дирижираше Камен Големинов, обичайно солист беше Божидар Ноев. А аз си носех задължително фрака и цигулката - ако се разболее някой, веднага да заема неговото място в оркестъра. Последния път в Сиракуза свирихме две опери. Италианският диригент остана страшно доволен от нас и в знак на благодарност подари на всеки от оркестъра по една дамаджана кианти. Когато обаче трябваше да се качим на кораба, напускайки Сиракуза, не ни разрешиха да вземем виното на борда. Много беше обидно - 
изляха това прекрасно кианти в морето
продължава разказа си Силви Стамболиев.  
От 1974 година той става директор на „Мартенски музикални дни“. Тогава всяка година довеждахме по 4 чуждестранни оркестъра. Имахме обществен съвет към фестивала, председател беше композиторът Любомир Пипков. Когато стана на 70 години, го уволниха. Каза ми с горчивина: „Силви, аз съм пенсиониран!“. Той от това си и отиде. На неговото място председател стана Александър Райчев. Изключително талантлив музикант. Бяха го настанили в един хотел на Текето“, разказва Силви Стамболиев.
През 1982 година става директор на Музикалното училище, остава там до 1986 г., когато му предлагат да замине за Виена. „Четири години и половина работих в Дом Витгенщайн, културната служба към българското посолство. По него време дъщерята на Тодор Живков Людмила купува сградата. Така се озовах в града, където по улиците навсякъде срещаш белези на великите музиканти. Моята задача беше да правя концерти - а в три от четирите държавни оркестъра във Виена тогава концертмайсторите бяха български музиканти. Във Витгенщайн имаше зала с 220 места - там направихме много концерти със светила като Ана Томова-Синтова, например. Пак там успях да се доближа до Люба Величкова-Велич, великото сопрано, което остава ненадминато в ролята на Саломе. Тя страдаше от жесток диабет. А много обичаше божоле. До вратата в дома си беше написала стихотворението „Аз съм българче“ - като молитва. Била е безумно красива, неин колега от Виенската опера казваше: 
Виждал съм мъже да й падат в краката
В традиционния Лондонски годишник от 1989 г. Люба Велич е определена като Гласът на столетието“, разказва русенецът.
През 1990 г. той се връща в Русе и му предлагат отново да стане директор на фестивала „Мартенски музикални дни“. „Времената вече бяха други, ходех да прося пари - още ги имаше заводите „Петър Караминчев“, „ЖИТИ“, „Фазан“, „Дунавска коприна“. А в градската управа имаше един заместник-кмет по културата, Иван Байчев, той първо изхвърли художника Стефан Кацаров от директорското място в Художествената галерия, а един ден преди последния концерт на фестивала ме уволни и мен - бил съм номенклатура... Фестивалът е едно от малкото хубави неща, останали в този град. Затова не спирам да повтарям: „Дръжте на фестивала! Запазете го!“. Благодарение на него тук са свирили световни музиканти - Светослав Рихтер, Леонид Коган, Тихон Хренников два пъти доведе Вадим Репин, той беше малък тогава, майка му идваше с него. И той докато репетира, ако за минута спре да свири, 
майката веднага вика от другата стая: „Вадим! Занимайся!“
Силви Стамболиев на два пъти е получавал предложения да остане да работи в чужбина. „Ама какво?! Да стана невъзвращенец! Да избягам! Нито за миг не съм се колебал - на мен мястото ми е тук! И никога не съм съжалявал“, казва музикантът. Макар че след кратка пауза добавя малко тъжно: „Тази година се навършиха 70 години от създаването на филхармоничния оркестър в Русе. На 4 януари 1948 г. е първият концерт, една година оркестърът е бил към общината, след това става държавен. Тук са работили най-големите имена в българската музика - Саша Попов, Константин Илиев... Датата мина и замина, ще си замине и годината. Никой не се сети за годишнината. Никой не се сети да ни се обади и да ни събере - останали сме 25-30 човека, които дълго сме свирили в оркестъра и имаме какво да разкажем... Догодина пък е годишнината от създаването на операта. Дали да очакваме нещо различно?“ - не смее да се надява Силви Стамболиев. 
Кой знае, може пък някой да реши да изненада него и колегите му от някогашната Филхармония и да се сети да ги покани, най-малкото да разкажат спомени за онова знаково начало на първите, на което Русе дължи музикалната си слава.