Иван МАРКОВ
В дълголетната си история българският народ е запазил в паметта си имената на редица почти неизвестни за поколенията скромни свои чеда, отдали младост, сили, способности и дори живота си за неговото Освобождение. Историческата наука тачи основно водачите на националните движения, но е изоставила и забравила делата, жертвите и заслугите на хилядите незнайни труженици, поборници и опълченци, преминали през вихъра на съдбовните години на тогавашния век и дали своя принос за извоюване на лелеяната свобода.
Град Русе като стара валийска столица на Северна България почти веднага след Руско-турската война става притегателен център за голяма част от тези поборници и революционери. Един от многото привличащи нашето внимание и уважение скромни и за съжаление напълно непознати дейци, свързали последните години на живота си с нашият град е и участникът във водените по земите ни - Кримската и последвалата от 1877-1878 г. война Николай Уреки. 
Кой е този непознат българин?
Старият „поборник и апостол на светото славно славянско дело от Руско-турската севастополска война и при последнята такава“ както сам се характеризира през 1905 г. в молбата си до председателя на Народното събрание за отпускане на пенсия Николай Уреки е 
потомък на онези българи, които след войната от 20-те години на XIX век, за да се спасят от настъпващите башибозушки формирования, напускат домовете си
и тръгват след войските на генерал Дибич Забалкански към непознатите земи отвъд река Дунав. Баща му, овчарят от котленските колиби Иван Кулакоглу, преди да бъде увлечен от общата психоза на бягащите тракийци и поеме пътя на преселението, дълго време е пасъл стадото си в Добруджа.
Изглежда, че името на някои от предците му е свързано с някакъв природен недостатък, защото както на турски думата „кулак“ означава ухо, така и на румънски „уреки“ също е ухо. По тази причина  потомците му би трябвало да се наричат „Ушеви“, но те са избрали румънският вариант на този псевдоним. По не потвърдени останали у тях спомени се говори, че дори майката на Раковски била в роднински връзки с рода на Ушевите. Информацията е спорна, защото се знае, че тя произлиза от котленския род на Мамарчеви. 
Данните за произхода на фамилията са оскъдни, но се знае, че бащата Иван през 1827 г. се установява най-напред за кратко в Бесарабия. Там в молдавските степи се жени за източноправославна румънка. Ражда му се синът Николай. Може би действително бъдещия поборник да е бил роден в този период, защото доста по-късно той ще бъде определян не като българин, а основно като „влах“, което обстоятелство ще го спаси на няколко пъти. По този повод една от неговите дъщери
след време ще повтаря, че в жилите на потомците му тече „чужда кръв“.
Котленският овчар не се задържа дълго в Бесарабия. След година време той се придвижва към австро-унгарската тогава Трансилвания, където се заселва в селото Порчещ, намиращо се в района на Мариярош и Сибиу. Селото е разположено по поречието на река Олт в живописните поли на Карпатите.
Бъдещият поборник расте с овчарлъка на баща си в строгата патриархална семейна среда, където често се говори с обич и тъга за родния котленски край, за безправното положение на неговите близки, за безчинствата на турците и за огромния стремеж на българите за отхвърляне на потисничеството, в което са изпаднали. От рано приема идеите и въжделенията на своите родители и целия му бъдещ живот ще бъде насочен към тяхното постигане и борбата му за свобода. 
През 1853 г. когато се разчува, че предстои обявяването на поредната т.нар. Кримска или известна още като Севастополска война на Русия с Турция, вече двадесет и пет годишен, Николай Уреки напуска стадото на баща си и през Русе се отправя за Кълъраш. Включва се в състава на формиращия се български волонтирски батальон. На руските военни се представя като „молдавски влах“. По независещи причини обаче той вместо да бъде причислен към редовния състав на една от дружините на батальона е 
привлечен като сътрудник към главната квартира на щаба на войските, 
за да изпълнява специални куриерски поръчения и разнася водената между руското командване и редица лица живеещи в рамките на Османската империя тайна писмовна кореспонденция. Вероятно младежът е предпочетен за тази служба поради факта, че от една страна познава добре пътищата по българските земи, където до скоро е развеждал стадата, а от друга заради вида му на прост овчар, в когото турците не биха могли да разпознаят руски агент.
Николай, освен с отглеждане на овце, се занимавал и с джамбазлък - търговия с дребни животни, които продавал в Цариград и познавал добре тайните пътища през Балкана. С такива поверителни задачи той разнася писма до патриарха в Цариград и до определени лица в Шумен и Варна. Във Варна обаче, Уреки е заподозрян, разкрит от някакъв гъркоман, предаден на властите и затворен в „отделен кауш“. Сигурно щял да бъде съден и жестоко наказан за подобно престъпление, ако за него не се застъпват влиятелни хора, които уверяват пашата, че нещастният млад човек е прост овчар, че от детинство се занимава с пасене на овце като „мокан“ (влашки овчар) и не би могъл да бъде руски шпионин. Турският управител го пуска от ареста. Вече свободен той продължава мисията си и отново разнася поверителни писма до Одрин и Тулча. 
След края на войната Николай Уреки получава удостоверение № 3659/11 юни 1856 г., подписано от „квартирмейстера“ на щаба на войските в Одеса генерал Лебов, че в периода от 1853 до 1855 г. е бил на служба в „Российских войсках“ и изпълнявал добросъвестно и с успех всички възлагани му поръчения. Получава и свидетелство № 1953/30 юни 1856 г. с което е 
награден за усърдието му със златен медал с надпис „За усердие“.
Документът е подписан от главнокомандващия на отряда руски войски действащи в района на Долния Дунав генерал адютантът граф Александър Николаевич Лидерс.
Когато бойните действия утихват през 1856 г. Николай Уреки се озовава в русенското село Ветово, където моли местните турски първенци за разрешение да се засели в тяхното село. До този момент българин християнин не е живял в това населено само с турци и татари място. Интересното е че турците го приемат в своето селище единствено заради обстоятелството, че той не е чист българин, а молдавски овчар. 
Какви са били мотивите на Уреки да се засели именно във Ветово не са известни, но може да се предполага, че е изпълнявал поръченията на руските власти да се установи сред компактното турско население в Лудогорието и да им служи като съгледвач. Тази версия ще се потвърди години по-късно когато в навечерието на следващата Руско-турска война от 1877-1878 г. във Ветово идва преоблечен като молдовански овчар руски офицер с разузнавателна мисия. Представя се като слуга на Уреки, но в действителност събира важни военни сведения. Уреки, който има голямо влияние, осигурява среща на посетителя с турския управител на град Русе. При срещата управителят забелязва необикновено белите ръце на „слугата“ и изказва своето съмнение. Посетителите - Уреки и неговият „сътрудник“, запазват самообладание и отговорят, че ръцете на ратая са бели от млякото, когато той всекидневно дои овцете. Хитростта изиграва своята роля. Съмненията на управителя са разсеяни, а посетителите освободени.
Твърдението, че Уреки е свързан с руското дипломатическо представителство в Русчук,
се потвърждава и от друг споделен от него епизод, в който малко преди обявяването на войната през 1877 г. руският консул в града му заповядва на напусне града, защото всеки момент предстои започването на военните действия. Отива в близкото село Гагаля /днес Николово/. Турците се усъмняват и там, че донася военни сведения на техния противник, но той е предупреден от близък арнаутин и набързо напуска селото, с което се спасява.
Интересен е също и фактът, че командването на руският 12–ти Ахтирски конен хусарски полк е в течение на неговата дейност. За да бъде съхранен за руската мисия биват изпратени трима парламентьори, които го завеждат в полка. Привеждат го в подразделението на полковник Тевишов и го обличат във военна униформа. Натоварват го със задачата да бъде преводач и водач при придвижването на хусарите. 
12-ти Хусарски конен полк е прикрепен към 12-ти военен корпус и в последната фаза на войната и циркулира в района на Русе между селата Тръстеник, Мечка, Иваново и Ветовския район. Изпълнява разузнавателни функции и обезпечава действията на пехотата в областта. Това продължава до края на войната, когато след приключване на бойните действия се движи със своето подразделение до Сан Стефано. Уволнява се при изтеглянето на частта през февруари 1878 г., където в Тутракан щаба на полка му издава удостоверение № 699/23 февруари 1878 г. подписано от полковник Тевишов с характеристика на 
„напълно заслужил всеобщо одобрение и принесъл видима полза“ боец.
Подобно свидетелство № 5914/22 септември 1878 г. издава и Русчушкият губернатор Юрдан Тодоров за награждаването му с тъмнобронзов медал, закачен върху Георгиево-Андреевска лента.
След войната Николай Уреки трайно се заселва в Русе, но запазва връзката си и с Ветово. През 1877-1878 г., когато черкезите напускат Ветово и забягват в Анадола, влиятелният вече поборник избира една черкезка къща и се настанява в нея. В 80-те години на века той е една от най-авторитетните фигури във Ветово и има сериозни заслуги в привличането на много български семейства да се заселят там. Подобна дейност той изпълнява и в предишните години, когато към селото приижда голяма група поканени от него семейства, идващи от района на село Топчии. Тогава турците и татарите с цел да запазят доминирането на своя етнически елемент, не допускат християнските семейства да съжителстват с тях. Наложило се те да бъдат въдворени с помощта на военна намеса от Русе, която насилствено настанява преселниците в освободените от черкезите къщи.
През 1880 г. Николай Уреки се завръща за кратко в селото в Трансилвания където е израсъл и довежда от там младата си избраница Мария Томова. Невястата е банатска българка от смесен брак - майка австрийка и баща преселник от България. Венчавката се извършва от местния свещеник Димитър Коев във ветовската църква. Има сериозни заслуги и за построяването на светското училище във Ветово. Нуждата и животът налагат да се построи ново училище. Инициатор за строежа е пак Николай Уреки, който сам дарява 400 лева. През 1883 г. той започва агитация сред българското население за събиране средства. Обхождат се околните села и се събират пари от българите за построяване на училището. Сам отива чак в Молдова да събира пари от тамошните българи. Колко пари са били събрани не се знае, но през 1884 год. на най-високото място в селото започва строителството на ново училище. В следващата 1885 г. строежът е завършен и с това се слага началото на светското образование във Вятово.
В 80-те години Уреки трайно се пренася в Русе.
Построява си къща на главната улица, на мястото където сега е построен големият блок срещу т.нар. Столарско училище. Освен със скотовъдство и кръчмарство във Ветово се занимава и с дадените му от държавата като поборник селски земи в размер на 30 дюлюма (около 36 декара). Има и лозе, с което захранва кръчмата си с вино. В Русе той поддържа връзки с други поборници и от 1899 г. става член на Поборническо-опълченското дружество. Записването му там също не е безпроблемно. Както винаги става в нашите български условия, през 1901 г. известна група поборници, сред които Филип Тотю, Христо Македонски, Гецо Ангелов и други оспорват редовността на подадените от него документи, но независимо от всичко той е вписан в основния регистър на дружеството. 
За голямо съжаление младата му съпруга не живее дълго. Умира рано и оставя две сирачета - момичета.  След смъртта на майка си дъщерите му - Иванка (1880-1915) и Мария (1884-1952) са изпратени да учат във френския пансион в Русе. Девойките са интелигентни, образовани за времето си и знаят добре френски и румънски езици. През 1905 г. Уреки кандидатства за отпускане на поборническа пенсия. Признавайки заслугите му на заседанието си от януари 1907 г. 
Народното събрание му отпуска малка парична помощ в размер на 25 тогавашни лева.
Малко по-късно Николай Уреки умира в русенската си къща на ул. „Александровска“ № 111.  
Дъщерите порастват и се задомяват. Иванка се жени за Кольо Добрев. Будният младеж завършва земеделското училище в Образцов чифлик край Русе и става учител в сливополското село Голямо Враново. Длъжности за агрономи по него време няма и той е принуден освен с учителството да се занимава и със земеделие. Семейството има 3 момичета - Здравка, Милка и Анка и едно момче - Живко. Здравка става съпруга на внука на големия възрожденски деец и брат на епископ Иларион Макариополски - еленчанинът Никола Михайловски, който носи и името на дядо си. Живеят в София. Дъщеря им е дългогодишната радио журналистка и преподавателка по журналистика проф. Елена Михайловска. Живко Добрев работи като икономист в Русе. 
Другата дъщеря Мария се жени за търговеца Трифон Кънчев Николов (1873-1951), който има магазин за спортни стоки в центъра на града. В семейството се раждат четири момчета и две момичета. Никола става художник, Кънчо е финансист, Слави - търговец, а най-малкият Иван е състезател по колоездене, но умира млад при нещастен случай. Момичетата са Тодорка по мъж Митева и Вяра Матева (1918-1990), женена за чифликчията и в последствие икономиста Матьо Матев (1907-1969) уредничка на читалище „Максим Горки“ в Русе. Децата им са Гергана - инженер по професия и Георги, който понастоящем живее в САЩ.