Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Великоруската пропаганда, която се сипе в последните месеци у нас, би събудила по-скоро присмех, ако не беше толкова злъчна, агресивна, манипулативна и насочена срещу достойнството ни. Без съмнение за това сме си виновни и самите ние, или поне ония от т.нар. политически елит, които възраждат временно утихнали русофилистични подлогански мантри. Но чашката преля с речите на най-високопоставения руски чернокапец, когото нашите послушковци от президентство и министерства не посмяха да поставят на мястото му, а в добавка мълчаливо наблюдават пропагандната шетня на един от главните руски резиденти и бивш /а има ли бивши?!/ шпионин Решетников - изявеният шеф на руската пета колона у нас. Дотук за българското достойнство!
С помощта на сухите документални исторически факти ще се постарая да внеса малко яснота по едни от най-премълчаваните и некоментирани факти: 
дали трябва да направим разграничаване между руси и представители на други народи
сред участниците в Руско-турската война 1877-78 и как се отнасяха дори най-обикновените руски войници към българите, към нашите проблеми. И отсега пояснявам - няма да се спирам и коментирам пропагандаторските клишета на панславизма и манипулираното руско обществено мнение. Акцентирам главно върху събитията от театъра на войната в земите на днешна Русенска област, където се разпорежда и придобива опит бъдещият руски император Александър III, бъдещият гробокопач на българската демокрация и Търновската конституция.
Дали поради липсата на информация и невъзможност да се използват точни архивни сведения, документи и публикации, дали поради нежелание да се противопоставят на проруската идеология на комунизма у нас, повечето от българските историци от недалечното минало, в това число и считаните за най-ерудирани, та дори и любителите краеведи и родоизследователи, в продължение на десетилетия дотолкова изкористиха и преиначиха историческите факти, че накрая самите се оплетоха в собствените си измишльотини и откровени лъжи. И сега има наложено информационно затъмнение. За едни е позволено да надникнат в документите и архивите, защото щедрото и изобилно им финансиране (има ли съмнение от кого?) го позволява. За останалите „ембаргото“ е съвсем истинско и ефективно. Информацията все пак струва пари, при това никак малко.
Не докрай реформираната Руска империя влиза във войната привидно неохотно. То така си е открай време в Русия. Всичкото е половинчато, прибързано, не докрай завършено. Но няма да се впускам в психоанализи за руската душевност.
Пропагандната машина, обилно „смазана“ финансово и изкъсо цензурирана, поднася на света друга страна на тази война.
За едни тя става освободителна, за други даже религиозна - за „победата на кръста над полумесеца“ и т.н. и т.н.
За да не разглаголствам, отново ще подчертая: от началото до края си, та и дори с последиците си, войната си остава завоевателна и окупационна и като такава е с отявлени икономически интереси. Във всяка една от своите стратегически цели.
Под знамената са свикани новоучредените задължителни набори за военна служба, но забележете: от южните провинции и губернии. Призовани са на военна служба мужици, доскорошни крепостни роби, буквално превърнати от господарите им в скотове. Неуки и не владеещи оръжието, без воински навици и умения. Сред тази огромна маса като бели врани се открояват няколкото десетки интелигенти, даже повечето от тях не са от истински руски произход, а произлизащи от покорените прибалтийски княжества, от Полша, Финландия, особено от Украйна. Във войнишката маса те 
не са от редовно призованите набори, а влизат като доброволци, като опълченци.
Близо 60 подразделения, главно кавалерия и конна артилерия, са сформирани от средите на волните, на свободните донски и азовски казаци. Припознаващи съвсем мимоходом воинската дисциплина и единачалието, те съставят авангарда на руската армия, разчистваща пътя й и сравнявана от много съвременници с башибозука и черкезките части в турската армия. Редом с тях през Дунава преминават и десетина пехотни полка, които, поетично казано, са обръгнали на „мириса на барут и воя на куршумите“ в сражения с гордите чеченски и кавказки народи. Наистина обръгнали! Това е върхът на руското „копие на свободата“.
Нищо не е случайно в тази война. Никак не е случайно, че начело на тази разюздана тълпа, наричаща се авангард на армията, са поставени за командири или на ръководни постове почти изцяло хора от покорените не руски територии. Надеждата е, че личните им качества ще помогнат във войната, защото това са хора, знаещи що е воинска дисциплина и можещи да ръководят. А са удобни и по друга причина - при евентуални неуспехи ще има кой да понесе негативите.
Затова   
4/5 от ръководният състав на руските казашки, кавалерийски и нерегулярни подразделения е от латвийци, финландци, поляци.
Дори когато във войната са хвърлени по спешност и елитните гвардейски подразделения, това съотношение за участието на нерусите се запазва, че се и увеличава. Сигурно е нужно да припомня, че след мъчителните битки при Плевен и очертаващия се провал в действащата армия едва ли не по принуда се включва севастополският гений граф Едуард Тотлебен.
Макар и досадно, отново обръщам внимание, че дори и на най-незаинтересованите от историята на родния си край хора, трябва да цитират точни данни, за да спрат преиначаванията и спекулациите. Затова по-долу ще цитирам данни и факти за авангарда на Русчушкия (по-късно Източен) отряд, който първи навлиза в нашия регион в посока на днешните Ценовска, Беленска и Боровска общини.
Авангардът на Русчушкия отряд на престолонаследника Александър Александрович се предвожда от XII армейски корпус, командван от другия императорски син, великия княз Владимир Владимирович. Корпусът включва в състава си пехотните подразделения на 33-та пехотна дивизия, (с пехотните полкове 45 Азовски, 46 Днепровски, 47 Украински, 48 Одескски, 129 Бесарабски, 130 Херсонски, 131 Тирасполски, 132 Бендерски); артилерията е на 12-та и 33-та артил. бригади, включващи 6-те им батареи и самостоятелните 19-та конно-артилерийска батарея, Донска казашка №5 батарея, летящите 12 и 17 артилерийски паркове и 17-ти подвижен артилерийски парк; кавалерията е в състав от полковете на 12 улански Белгородски, 12-ти драгунски Стародубовски, 12-ти хусарски Ахтирски и Донския казашки №12 полк. Добросъвестно цитирам номерата и имената на всички части, въпреки че
на един или друг етап от хода на войната към тях са прикрепявани и други подразделения.
Пак обръщам внимание: всички са от най-южните руски губернии, а пехотните са изцяло сформирани от новобранци (войнишкия състав), преминаващ „в движение“ квалифицирано военно обучение. Командният им състав също не е много добър, като в основни линии се състои преимуществено от рускоезични офицери. При пехотата почти не се срещат офицери от немскоговорящите покорени земи.
При кавалерията и артилерията нещата са малко по-различни. С изострен интерес могат да се проследят рейдовете драгуни, хусари и улани по поречието на Янтра, а в донесенията, наред със съдържащата се разузнавателна информация, излизат и някои
неподозирани подробности и факти за хода на войната, за живота, бита и поминъка на българското население
от селищата в региона, както и за отношението на русите към него. Подробности, които в много отношения ме изненадаха и мен самия и ме принуждават да внеса много корективи в местната ни история.
Първите донесения са от извършените рекогносцировки в района между Свищов и Бяла по течението на река Янтра. Начело на колоната са за разездите /разузнавателни конни патрули - б.р./ от 12-ти хусарски Ахтирски и 12-ти драгунски Стародубовски полкове. 
Първо отклонение: Пьотр Петрович Пелехин, украински потомствен дворянин, е английски възпитаник. Според свидетелство на Киевския полицмейстер от 23.11.1867 г. Пьотр Петрович Пелехин е с добро поведение, не се е намирал под съд и следствие и не е бил замесен в нищо осъдително. Лично, на 26.10.1867 г., преди встъпването на военна служба е декларирал, че не принадлежи към никакви масонски ложи и тайни общества, както че и никога не се е явявал член на подобни общества. 
На 23 юни (5 юли по нов стил) 1877 г. кавалерийският взвод на хусаря докладва: „...На десния бряг на р. Янтра е селището Белцов, в което има приблизително 185 двора, а някои постройки са доста големи... След речния завой руслото на реката прави завой от запад на изток. Там е разположено селището Чатна (Босилковци) - заможно с голямо количество добитък, зърно и сено. 
Жителите ни посрещнаха доста дружелюбно...
След няколко версти (5 версти) реката се обръща на юг и на около 3 версти се намира селището Студена (Долна Студена)... По на запад се простира с. Ботров... в селото има малко жители, тъй като турските семейства са избягали. По нататък реката завива в полукръг към Бяла, постепенно завивайки на югозапад и нагоре... В самата Бяла, на възвишението се забелязват укрепления, а през вчерашния ден (22 юни) там се забелязваха башибозуци. Пред Бяла, откъм лявата страна на реката се виждат огромни поля с пшеница и ечемик, готови за жътва. По съобщения на българите около Бяла са разположени около 400 черкези. Мостът през реката при Бяла е каменен и широк, при това съвсем здрав...“.
Второ отклонение: Ето и втората изненада, която ми поднесоха оригиналните руски документи. Що за племе са българските краеведи и пишман историци, които като папагали повтарят/преписват, че Бяла е „освободен на 5 юли 1877 г. По обяд руско-румънски войски, командвани от генерал-майор Александър Иванович Арнолди, командир I- ва бригада от XII-та Кавалерийска дивизия влизат в града...“.
Засега ще спестя назоваването на имената им, но само ще напомня: румънските войски се включват във войната със свои части чак след третия руски погром при Плевен. А 
градецът Бяла е превзет от драгуните на Стародубовския полк, 
водени от друг неруски командир, от произхождащия от латвийски дворянски род барон Александър Александрович фон Билдерлинг.
Стародубовските драгуни също извършват рекогносцировка в направление към Бяла. На 23 юни/5 юли в 6.30 ч сутринта на 3 версти от града, щабс-капитан Пославски от същия полк докладва: „...Мостът при Бяла е съвършенно здрав, каменен... дълъг около 300 крачки... на реката при с. Стърмен, по донесение на хорунжий Щербаков, бродове няма, към с.Полско Косово има два брода, един при самото Косово, а друг при мелницата до селото. Това сведение получих от местните жители, тъй като разезда под командата на поручик Яниковски, още не се е завърнал...“.
Хайде още двама чужденци в руската армия (Пославски и Яниковски), този път от полски произход.
Спирам да се учудвам, като изчитам записките на барон Билдерлинг и неговите акуратни не руски помощници и адютанти в „Журнал на бойните действия на 12-ти драгунски Стародубовски полк“, допълващ записката от 23 юни, че
при Бяла взводът за рекогносцировка предният ден има сблъсък с черкези,
при което един от кавалеристите е убит. На 23 юни/5 юли 1877 г. ясно и точно, по часове и дори минути е записано: „...Полкът в пълния си състав и с 19-та конна батарея в 7 часа сутринта напусна бивака (при свищовското село Павел - б.а.) и настъпи с усилен марш, имащ за цел да завземе непременно г. Бяла. Приближавайки Бяла от авангарда (1-ви ескадрон) сигнализираха, че сноват отряди от башибозук и черкези и че се е завързала лека престрелка. Преминавайки по моста командирът разпореди на 1-ви ескадрон да се спеши и да заеме височините по десния бряг на реката. Самят полк с 19-та конна батарея, зае позиция, а 1-ви ескадрон постави конни пикети и разезди за установяване на връзка с другите части от 12-та кавалерийска дивизия и срещу неприятеля. Разездите, изпратени в посока на неприятеля, докладваха, че от всички страни се забелязват конни неприятелски разезди, а черкезите започват да се появяват и до заетите от нас позиции. Цяла нощ никой не можа да затвори очи! Към вечерта на 24 юни/6 юли пристигна бригада пехота от 33-та пехотна дивизия, която смени драгуните от постовете им...“.
Та така, драги проучватели, пишман историци и нови кандидати за руско спонсорство, отбележете си, запишете, чествайте влизането на действителните, а не измислените от пропагандата офицери и кавалеристи в Бяла на 23 юни 1877 г. (по стар стил) от частите на 12 драгунски Стародубовски полк на барон Александър Александрович фон Билдерлинг.