Обичам да идвам в Русе, винаги се радвам, когато имам възможност да дойда тук и да представя моя книга. Това призна минути преди поредната си среща с русенските си почитатели една от съвременните български писателки, които в последните седем години връщат на голяма част от българите вкуса към четенето. Ивинела Самуилова бе в Русе преди дни, за да представи най-новия си роман - „Пътеписи за душата на България“. Предишните й русенски срещи винаги са наситени с много настроение, зареждат читателите с нови усещания и мечти, а техните въпроси често отключват у авторката нови пътеки на мисълта, които може някой ден да отведат до нови вдъхновения.
Интересна работа, аз много обичам Русе, въпреки че би било по-логично да го намразя, съобщава изненадващо писателката. 
И разказва, че когато била дете, „някой беше преценил, че трябва да свиря на пиано. Затова свирех от шестгодишна. За да бъда подготвена много добре, на родителите ми бяха препоръчали една русенска преподавателка. И така ние често идвахме тук - по няколко пъти в месеца, на уроци при тази учителка. 
Тя беше много добра, но свиренето се разминаваше с моите желания.
Затова за мен тези уроци бяха едни от неприятните ми преживявания. Затова казвам, че е странно, че тогава не успях да намразя Русе, като място за тези неприятни преживявания. Но аз много харесвам атмосферата тук. Рядко ми харесва усещането за градскост, но тук това усещане е истинско, има стил, а аз обичам да има стил, хармония, не обичам да ми се блъскат стиловете, а дисхармонията много ме дразни“, казва Ивинела Самуилова.  
Откъде и откога тръгва писането при нея? С този въпрос я връщам към началото на нейните първи издадени текстове, които преди седем години са оценени положително от издателство „Хермес“ и оттогава досега щастливото сътрудничество между автор и издател продължава. 
От малка мечтая да пиша книги
някак винаги съм живяла с усещането, че това е нещото, което искам и мога да правя, признава Ивинела Самуилова. Като дете е съчинявала стихчета, някои от тях помни и до днес. Когато завършва седми клас, вече е време да осъществи друга своя мечта - да учи испански. 
„Бях в пети клас, когато се влюбих в една песничка от испанско анимационно филмче за Дон Кихот. Ясно си спомням как филмчето свършва, на екрана потичат надписите и заедно с това звучи песничката. Спомням си че това беше вечер, навън беше тъмно, аз се заглеждах през прозореца и си мислех, че непременно ще науча испански. И така, когато вече трябваше да кандидатствам в гимназията, разгледахме с моите родителите възможностите, в кои гимназии преподават испански. И се оказа, че този език се учи в езиковите гимназии в София, Добрич и Враца. А Севлиево, моят роден град, по район за кандидат-гимназисти е към Враца. Така се озовах в езиковата гимназия във Враца“, разказва Ивинела Самуилова. 
Тази нейна влюбена връзка с Испания продължава и до днес. Била е неколкократно в страната на Лорка, много обича неповторимата атмосфера на Андалусия. С Андалусия е свързана и първата  преведена от нея книга на Мамен Санчес - „Щастието е чаша чай с теб“. Много ми харесва Галисия, продължава Ивинела. Оттам пък минава 
нейният първи преход „Камино“ 
- пътят на пилигримите до катедралата на Свети Яков в Сантяго. Първо минах през Галисия, по така наречения френски път, след това направих прехода и през Португалия, той е един от най-дългите преходи, разказва Самуилова. Сега замисля трети свой пилигримски поход, като възнамерява да измине поклонническия маршрут по северния път Камино, той е и най-живописният. Но засега предпочита да не навлиза в подробности на замисъла. Вероятно след като тя превърне това в реалност, читателите й ще имат удоволствието да прочетат за него в някоя от следващите й книги. 
А ние с Ивинела Самуилова се връщаме в нейните години в гимназията във Враца. Където тя също пише. 
„Честно казано, сигурно съм писала и стихове - едва ли съм се въздържала от това, което е доста разпространено състояние на повечето младежи в тази възраст. Но в интерес на истината, не мога да кажа, че имам някакви особено ярки постижения в този жанр. Затова пък с особено удоволствие пишех творчески теми, развивах различни идеи, това ми харесваше. Но заедно с това не можех да избера точно с какво да се занимавам, след като се дипломирам. 
Нищо не ми се струваше достатъчно привлекателно - да ме увлече 
и да ме накара да искам точно това. Затова и пропуснах да кандидатствам първата година след завършването. И точно през тази „пропусната“ година срещнах случайно в София мой съученик от Враца. Той се беше записал в Духовната академия. Той ме заведе на една лекция в академията. Стана ми интересно. И установих, че това искам да следвам. Така седнах да се подготвя за изпитите във факултета по богословие и есента станах студентка от първия випуск на богословския факултет във Велико Търново. Почти всички преподаватели тогава идваха от София, бяха изключително добри. Така че за мен това беше изключително добър период - и като пълноценно образование, и като срещи с хора, мнозина от които невероятни личности“, разказва писателката. 
А след това вече идват и книгите, които тя от малка е знаела, че ще пише. 
„Допреди това си мислех, че не си струва да започвам да пиша, преди да имам достатъчно интересна и полезна за читателите тема. И ето че когато срещнах психолога Алексей Бъчев, посещавах един курс с него, останах толкова впечатлена от неговия подход към проблематичните ситуации, че това отключи порива ми да седна и да напиша първата си книга. А Алексей стана прототип на главния герой. Този начин на живеене, който роди книгата „Животът може да е чудо“, смятам, че може да бъде полезен за читателите. Бях написала половината от книгата, когато дадох ръкописа на Алексей да го прочете. Той се изненада, че е главен герой в книга, но след като изчете текста, ми каза: „Давай нататък!“. Аз продължих. А когато завърших ръкописа, започнах да мисля къде да го предложа. Огледах книгите от моята собствена библиотека и се спрях на две от издателствата. Изпратих част от текста и на двете и буквално 
половин час по-късно ми се обадиха от „Хермес“ и поискаха целия ръкопис
Така започна нашето сътрудничество с издателството, което вече е издало моите седем книги“, казва Самуилова. 
Първите четири книги са свързани от общата героиня Ади. След това обаче авторката решава да се обърне към друг аспект на философията и нагласите на съвременния човек. Така нейната Ади тръгва по поклонническия път на Сантяго де Компостела, за да открие отново Бога, когото  неусетно някак е загубила. И така се получава книгата „Къде отиваш, пътнико“. Всъщност, връзката на човека с Бог се появява още в първата ми книга, но там това е дискретно, деликатно, с всяка следваща книга обаче това става все по-осезаемо, обяснява авторката. „Моята идея е да представя този глад на човека за Бог, потребността да осмисли вярата и нуждата от Бога в днешния свят, в съвременните условия. Богословската литература в повечето случаи говори за Бога, но не и за човека. Моята цел е да използвам преживяванията на героинята ми от първите четири книги, особено в „Къде отиваш, пътнико“, за да изведа тази линия. А 
с „Гатанки от небето“ прекрачих в нехудожествената литература
казва писателката. В тази своя книга тя продължава своята тема от малко по-различен ъгъл - с притчи, афоризми, енигматични кратки сентенции и разсъждения, насоки и предложения. 
И тази книга също бе разбрана от моите читатели, отбелязва Ивинела Самуилова. И продължава: „След „Гатанки от небето“ осмислих тази духовност през националното - в романа „Бабо, разкажи ми приказка“. Защото това, което ни сплотява, не е толкова територията, колкото духовното съдържание, това са традициите и христовата вяра. И в този случай ми беше много полезно това, че съм богослов. Успях да изляза от елементарния конфликт на бабините деветини и попските приказки. Защото ние в еднаква степен сме изгубили както смисъла и разбирането за традиционната обредност, така и смисъла и разбирането за същността на християнството. Не знам кога и как е станало това. Знам само, че светлината неистово ни липсва. Защото много се е сгъстил мракът, затова хората имат нужда от светина, от това някой да ги увери, че има радост, че има и такъв начин за осмисляне на живота. Това има допирателни с разбирането, че чудесното е норма, а сивото, безизразното е чуждо, враждебно, натрапено“, обяснява авторката. 
А след пъстроцветното многообразие от послания, традиции, фолклорно богатство - всичко това разказано през колоритния език на баба Жива и 
анонимната героиня, гостуваща при баба си в махала Небесна
авторката посяга към своеобразното продължение на тази тема. Но вече и на други красиви и запазили българския дух местенца. Така се раждат „Пътеписи за душата на България“.
„Написването на тази книга беше по-трудоемко, самите пътувания отнемаха доста време. Но книгата е резултат на прозрението, което получих - че това е естественото продължение на „Бабо, разкажи ми спомен“. Някак не ми се пишеше друга книга, не ми се напускаше махала Небесна. И по време на едно мое пътуване си дадох сметка, че тази махала Небесна може да бъде открита не само в Балкана, а на много други места. И така пристъпих към това ново осмисляне на темата за родното, макар и жанрът да е по-различен. Но посланията ми са същите: за радостта, за Бог, за красивото, за чудесното. И желанието ми е и тази моя книга да послужи за вдъхновение на моите читатели“, казва Ивинела Самуилова. И прави неочаквано признание: тя никога не е „имала село“ - градско дете е, от онези, които са си мечтали мама и татко да им „купят“ село, за да може и тя като нейните връстници през лятната ваканция да замине в онова митично място, превърнало се в символ на детското безгрижие. Но ето че сега в книгите си тя се връща и към селото, и към традициите, и към истинското. За радост на своите читатели.