Април е може би най-подходящото време човек да се разходи до най-голямото черноморско пристанище и един от най-колоритните градове в Украйна, известни от литературата и анекдотите. Всички справки сочат, че през април времето е приятно, без да е нито ледено студено, нито горещо, дърветата тъкмо се раззеленяват, а дъждовете като правило са редки. С други думи, ако човек реши да види какво представлява прочутата улица „Дерибасовска“ и да подиша малко въздуха, който са дишали авторите на „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“, няма да уцели по-подходящ годишен месец. 
Речено-сторено. Купувам билет за автобуса Варна-Одеса и стаичка в хотелче. И тръгвам. 
Изненадите започват веднага. Като това, че градусите през април се оказаха юнски - и в Одеса също. Вече не помня защо съм си мислела, че автобусът до Одеса пътува полупразен. Подозренията ме полазват още когато час преди тръгването си слагам сака в багажника, докато здраво пийнал млад мъж убеждава двамата шофьори, че непременно трябва да го вземат - корабът му бил в Констанца и до довечера той жив-умрял трябва да е на румънското пристанище. Скоро установявам, че 
автобусът е пълен догоре, освен пийналия „морячок“ има още 7-8 българи
които работят в Констанца. Останалото общество по седалките е съставено от румънски и бесарабски студенти, една украинка, от 30 години женена за българин, двама-трима командировани, а останалото са украинци и руснаци, които са си купили имоти по българското Черноморие.
В Дуранкулак автобусът напуска българската територия. За проверка не може да се говори, тъй като такава просто няма. Проверка правят румънските граничари - събират паспортите на всички и хората слизат да се разтъпчат. Две котки и едно голямо куче клечат на отбивката и чакат сандвич. 
След половин час паспортите са у притежателите си, а автобусът вече лети към Констанца. В късния следобед десетина души слизат в морското пристанище на Румъния, точно толкова се качват, за да попарят всички надежди на пътниците, че ще могат да се поразредят за през нощта, и пътят продължава по магистралата. И всичко е така вълшебно и идеално чак до ...границата! На излизане румънците отново правят бърза проверка и започват „спомени от бъдещето“. 
Пътят към Одеса преминава през около 500 метра територия на република Молдова. Влизането продължава 45 минути - проверка и печати в паспортите. Автобусът тръгва и след малко спира отново - излизаме от Молдова. Още 45 минути. Четвърт час по-късно се влиза и през държавната граница на Украйна. За два часа. И няколко свалени за проверка пътници. През тези безкрайни часове се сещам, че някой беше казал, че колкото по-здраво са залостени границите на една държава, толкова по-бедна и нещастна е тя. И тъкмо решавам да не правя прибързани изводи, когато в един и половина през нощта всички печати са ударени и 
...автобусът започва да се кандилка страшно по изровените ями на шосето 
от границата към дунавското градче Рени. Дупка до дупка, заради които шофьорите намаляват скоростта драстично и карат така, сякаш возят яйца по тънкия лед на полузамръзнало езеро в Аляска. И това - стотици километри. 
70-ина километра преди Одеса навън започва да се развиделява и с почуда съзирам грамадна табела: „УКРАЙНА“. След малко - още една. Встрани от шосето - граничарска вишка. Скоро след това пътят става ако не хубав като в Румъния, то поне поносим, като в България. Малко по-късно от жители на Одеса за табелите, научавам, че там сме пресекли границата, която сравнително донеотдавна е опасвала т.нар.Приднестровска република. Всъщност, там доскоро се стреляше, обясни лаконично един от събеседниците ми. 
А самата Одеса наистина е един друг свят - един различен и не приличащ на никой друг град. Един от малкото емблематични градове, за които се знае с точност от кого и кога е бил построен. Човекът, който дава идеята и избира мястото, е вицеадмиралът от руската армия Хосе де Рибас, а императрица Екатерина го назначава за главен строител на пристанището и на града с указ от 27 май 1794 г. Самият 
де Рибас е 100-процентов космополит, каквато е и Одеса
Роден е в Неапол в семейството на знатния каталонец Мигел де Рибас-и-Буйенс и ирландската благородничка Маргарет Планкет. Случайно запознанство отвежда офицера от неаполитанската гвардия Хосе /или Джузепе, Жозеф, а в Русия - Осип Михайлович/ в Санкт Петербург, където се записва в руската армия. Изпълнява важни военни и секретни мисии, в това число и в Руско-турската война 1787-1792 г. За него казват, че както е дошъл в Одеса само с една шпага, така си е тръгнал, без да вземе нищо със себе си. Нещо повече - той прави градската градина и я подарява на Одеса, а от нея започва улицата, носеща името на адмирала, Дерибасовска. 
Поради това, че градът е строен по план, улиците му са прави /което е от голяма помощ за туриста, ориентиращ се по карта/. От Дерибасовска се излиза на Екатерининска, която пък води към друга одеска забележителност: Потьомкинската стълба. Построена е през 40-те години на 19 век като параден вход в града откъм морето с 200 каменни стъпала. По-късно обаче 8 от стъпалата са засипани заради разширяването на пристанището, а името си стълбата получава от заснетия там филм на Сергей Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин“. 
В стария център на града на всяка крачка погледът опира в прелестни сгради, дело на различни европейски архитекти и строителни инженери. Сградите на Одеската опера, на Филхармонията, на Морското училище, на музеи, банки, хотели и институции представят разгърната картина на стилове, характерни за 19-20 век като класицизъм, ампир, необарок, неоготика, модерн, неокласицизъм, конструктивизъм и постмодернизъм. 
От фасадите се привеждат умислени атланти, нимфи и строги древни богини 
наблюдават огромното множество народ което се лее по улиците с говорящи названия: „Ланжероновска“, „Ришельовска“, „Пристанищна“, „Полска“, „Гръцка“... С невъоръжено око се вижда, че голяма част от тези прекрасни архитектурни паметници имат спешна нужда от грижи, ремонт и поддръжка. Някъде барелефите са се пропукали или отлепили, другаде богатата каменна декорация се руши. Когато питам какво се прави за запазването на удивителното културно наследство, отговорът обикновено е същият, както и когато питам защо улиците са с толкова дупки: „Много се краде!..“. На моменти е особено остро усещането, че изминавайки всичките тези около 700 километра от Русе до Одеса, съм се върнала поне с 20 години назад, във времето, когато развалата и разрухата и у нас бяха в повече и създаваха усещането за безизходност. В Одеса това усещане се допълва от многобройните просяци и алкохолици, които обитават пространствата в централната част на града. 
И все пак, колкото и безвремието на постсоциализма да се опитва да си наложи отпечатъка върху емблематичния черноморски град, явно 
одеският дух не се дава така лесно
Той си пази стръвно голяма част от реалиите, заради които е съществувал два века. Такива са няколкото крайбрежни парка, оформени прекрасно, поддържани в абсолютна чистота и отрупани с множество пейки и детски площадки. Своеобразната /леко шантава и на ръба на гениалността/ одеска фантазия е разхвърляла паметници за събития и герои по градинки, алеи, улици, тротоари, пред кафенета и магазини. Така в градската градина е протегнал бронзова шапка „предводителят на дворянството“ Иполит Матвеевич и аха да проточи неговото „Je ne mange pas six jours“. Наблюдава го Остап Бендер. По-нататък в градината туристи чакат на опашка да се освободи „Дванадесетият стол“, за да се снимат. А до композициите с лъв и лъвица едно дръвче е обкичено с навързани български мартеници. 
Българи тук има доста - и в самата Одеса, и в районите на град Николаев, Терновка, а и в по-далечния Болград живеят потомци на преселници от времената на турското робство. 
Разходката по центъра носи дори и русенски привкус 
- на вратата на Българската библиотека в Одеса е окачен рекламен плакат на Русенския университет. Интересен нюанс внася случайно дочута реплика от продавачка в магазин. Адмирирайки клиентка, чийто съпруг настоява тя да си купи две блузки, които са й харесали, продавачката агитира: „Вземайте, щом като и той настоява! Такива сме си ние - не като българите. Беше дошла една женица, която по цял ден продава месо на пазара, и си хареса две роклички. А мъжът й е българин, веднага вика: „Само едната ще вземеш! Избирай!“. Ама такива са българите! Скръндзи!“. Не ми остава нищо друго, освен да си мълча и да не се издам по някакъв начин, че да ме запишат и мен при скръндзите. Макар че много ми се иска това да не е меродавното мнение за българите. Малка компенсация ще получа малко по-късно, когато в музея на писателя Константин Паустовски бабките разпоредителки ще ми разкажат колко тачат България, където бил открит първият музей на Паустовски в света. Но това е вече друга тема.