Д-р Илко Маринов завършва Медицинския институт в Плевен през 1984 г. За да кандидатства там, на него му се налага да завърши с 13 приравнителни изпита и гимназия, освен техникума, в който учи, заради въведени по онова време ограничения за завършили технически училища. Първото му работно място е в медицинската служба на сегашния Русенски университет, но много скоро започва работа в Окръжна болница, в Първо вътрешно отделение, специализирано по нефрология. След около 9 години се мести в съседното отделение по хемодиализа, към която проявява интерес. През 2000 г. става общопрактикуващ лекар, тъй като освен нефрология има и специалност вътрешни болести. Пациентската му листа е голяма - над 3000 души, и след като няколко години за него всички празници са делници и плаща за това със семейството си, д-р Маринов оставя практиката си и създава „Мобилмед“ - звено, което поема работата на джипитата нощем, в събота и неделя. Спецификата на тази дейност му налага да разполага със специалисти при остра нужда, което води до регистрация на медицински център. Следващата професионална крачка на доктора всъщност е назад към основната му специализация нефрологията и той създава Център по хемодиализа в Транспортния ДКЦ.

- Д-р Маринов, предстои официалното откриване на вашия Център по хемодиализа. Защо направихте именно такъв център?
- Когато започнах работа в отделението по хемодиализа, негов ръководител беше д-р Козарев. Сега той е при мен в центъра, защото е правил хемодиализите в русенската болница, в болницата в Бяла и няма по-добър специалист от него в региона. Но тогава д-р Козарев беше разработил метод за реинфузия на асцидна течност. С него написахме реферат за този метод, който представих на конференция в Рига по линия на комсомолското техническо и научно творчество на младежта. Оттогава започнаха връзките ми с латвийската столица и след един успешен договор за обмяна на опит между русенската и рижката болница, с двама приятели от Комсомола в Рига решихме, че можем да подпишем договор с Рижкия медицински университет и болницата в Русе за бъбречни трансплантации. От българска страна го подписа покойният д-р Евгений Назъров, а от латвийска - проф.Розентал, който беше шеф на катедра нефрология в Рижкия медицински университет и окръжната им болница и който пряко отговаряше за програмата за трансплантации. Тя беше на Балтийския медицински форум и от Норвегия, Швеция, от всички държави около Балтика ходеха и обучаваха колегите в Рига на трансплантации. Уговорката беше, че ще се изпращат само хора от Русе. Голям натиск имаше тогава върху мен, но издържах - ако нямаш 10 години русенска регистрация, не може да заминеш. Отидоха двама пациенти, трансплантираха ги. Единият почина, но в катастрофа, а за другия нямам информация, минаха много години.
Когато в демократичната ера Съветският съюз се разпадна, от латвийска страна не можаха да издържат финансово и спряха трансплантациите. Латвийските ми колеги отидоха на работа в Лондон, а други заминаха в Израел заедно с проф.Розентал и работят и досега там. Впоследствие Руската федерация забрани българи да се трансплантират, а Украйна забрани изобщо чужденци да се трансплантират. И в крайна сметка нещата доста загрубяха.
С течение на времето, след като преминах през практиката на общопрактикуващ лекар, създадох „Мобилмед“ и медицински център, реших, че искам отново да се занимавам с основната си специалност нефрологията и започнах да планирам построяването на този хемодиализен център. Целта на центъра не е да събира пациентите на град Русе или да остави болницата без работа. От пациентите, които са при нас, нито един не е бил на диализа в болницата. Предпочели са да дойдат при нас. Целта е да стабилизираме пациента, да се чувства добре и веднага след това да бъде изпратен на трансплантация.
- В такъв случай колко е максимумът пациенти, които можете да приемете?
- Ние няма да имаме повече от 15 диализирани пациенти, защото ако станат повече, значи някъде по веригата нещо не се върши, за да се натрупват. В момента имаме три машини за диализа, очаквам още две. В България има толкова много диализни пациенти, защото има малко трансплантации. Не коментирам причините, не е моя работа. Затова преговарям с представители на групата болници „Мемориъл“ в Истанбул и други градове да поемат тези трансплантации. По-интелигентните от пациентите ми ще регистрират неправителствена организация, за да събират дарения и да си помагат за разходите за трансплантациите. Аз нямам претенции към това, което събират, само ще им помагам с познатите фирми, но бих контролирал какво вършат, за да не попаднат в ръцете на мошеници, да изхарчат парите и накрая резултатите да са плачевни. Освен това към центъра в бъдеще смятам да развивам и други дейности, които да са полезни за по-широк кръг пациенти.
- Хемодиализа е позната дума, но какво всъщност представлява тази процедура?
- Хемодиализата е метод, при който в един филтър в противоположна посока се движат кръвта на пациента и диализен разтвор. Диализният разтвор има строго определени характеристика за съдържание на соли, натрий, калий и други важни елементи като калций и фосфор за костите, с оглед на това да не се изтеглят от организма и да увреждат други органи. Същевременно всички натрупани отрови, урея, креатинин, пикочна киселина, средни и нискомолекулни пептиди се извличат и така не допускаме да настъпи вътрешна интоксикация на организма. Пациентите не могат да правят това по естествен път, тъй като бъбреците им са сериозно увредени, те са в състояние на нефросклероза. Унищожени са всички структури в тях и в някои случаи не могат да отделят дори излишната вода. Правим специални приспособления на ръцете на пациентите с катетър или артерио-венозна фистула, за да може многократно да бъдат диализирани. Средното време за диализа е 4 часа 3 пъти седмично. Това се приема като стандарт за правилно очистване на кръвта.
- Съществуват ли рискове в резултат на процедурата?
- Възможна е вторична остеопороза, ако не се внимава с концентрацията на диализата, затова на пациентите даваме да пият калций. За да преодолеем анемията и да не правим излишно кръвопреливане, им поставяме еритропротеин, за да не вкараме зараза в пациента, тъй като го готвим за трансплантация впоследствие. А всяко едно кръвопреливане е рисково с оглед на антигенните характеристики, които пациентът трябва да има, за да можем да направим типизиране за търсене на подходящ донор.
- Проявяват ли се странични ефекти?
- Като всяко нещо в медицината винаги има странични ефекти. Възможно е спадане на кръвното налягане, слабост, замайване. Затова в центъра сме отделили специално помещение с две легла, където пациентът може да легне, докато всичко отмине. Но по принцип се стремим да предотвратяваме тези нежелани състояния. Имаме и безплатен транспорт, който взема пациента от дома му и го връща след това в дома му. Включително превозваме и двама пациенти от Тутракан.
- Болезнена ли е процедурата?
- Колкото една венозна инжекция.
- А доживотна ли е?
- Докато е жив човекът и ако не се трансплантира - да. Виждал съм пациенти, макар и малко, които от 30 години се диализират. Но 20 години при сегашната съвременна техника пациентът може да живее спокойно, ако не се намери донор.