Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Стоян ЙОРДАНОВ
Русенци основателно обичат своя град. Гордеят се с него заради Дунава, архитектурата, европейската му атмосфера и какво ли не още. Познават историята му, личностите му, приноса му, знаят за всички неща, които първи са се случили в града им. Това несъмнено е добре, но с малки изключения те не познават русенската околност. Когато търсят промяна и почивка се заглеждат ту към морето или планината, ту към чужбина. И когато някой се озове в долината на река Русенски Лом и види изсечените в скалите църкви, след като овладее възторга си обикновено си признава: „Аз бях слушал, но не знаех, че е толкова хубаво, толкова интересно и толкова близо до Русе“.
Казва го честно, защото там не се лъже.
Все повече стават русенците, които са убедени, че миналото, настоящето, а вероятно и бъдещето на русенския край са неделими от Поломието и неговото впечатляващо историческо наследство. Те знаят, че освен на изумителната му природа, омаята на скалния каньон се дължи в голяма степен на вплелия се във всичко мистичен усет за стари времена и висока духовност. 
В Поломието има и полуразрушени крепости, и изоставени селища, и едва различими пътища, и забутани сред гората гробища, но там както никъде другаде може да се усети неподправеното внушение за извисеност и тайнственост, което се поражда от средновековните пещерни обители. Безчислените отвори на техните помещения
изпъстрят скалните откоси, надзъртат отвсякъде и подканят да разкрият всякакви неподозирани светове.
Зовът им е неустоим, защото са сътворени с най-високи духовни пориви. В тях чистотата на дълбоката вяра струи от всичко - от фреските в храмовете, от молитвите, издрасканите по стените, от искреното отрицание на земните съблазни, но заедно с това там присъстват и история, разкази за човешко творчество, за съдби, за градивност.
Не е лесно днес да осмислим изпълнения с условности и символи сложен светоглед на средновековните хора. Когато попаднем някъде в Поломието и надзърнем в скалните помещения, несъмнено ще се докоснем до нещо от него, до оцелялата друговремска реалност, но нека тук да направим опит да вникнем в нейната същина, да потърсим корените й и се вгледаме в проявите й, да си припомним някои от съзидателите й. Също да помислим защо обителите са толкова многобройни, защо са се появили, защо са изоставени и още много защо, защо, защо?
Долината на Русенски Лом се утвърждава като свещена територия
още в представите на първите й обитатели и причините за това са най-различни. Нейният благоприятен микроклимат, плодородните земи, нетипичните за околния равнинен терен скали и тесният пролом между тях са били не само достатъчно привлекателни и защитени, но и са внушавали изключителност, били са считани за творение и обиталище на висши сили. С възникването на религиите там се появяват светилища, които стават центрове на сакрализация и тази им роля векове остава непокътната. Най-показателният пример за това е уникалното светилище в т. нар. Водна пещера при с. Табачка, което съществува хилядолетия - от каменно-медната епоха до средните векове и не е единствено. В съхраняван в русенския музей каменен надпис се говори за римското светилище на богиня Диана, съществувало на мястото, където се сливат Бели и Черни Лом, а белези за наличието на други - колкото искате.
В Поломието има и 
много природни обекти, които също са привличали с уникалността си и са ставали обекти на култово преклонение. 
Силно впечатляващи са многото скални стълпове - монументални единични скали, считани заради височината им за връзка между земния и божествения светове. Техният свещен смисъл се запазва и в християнството, в което се почитат стълпниците - отшелници от ранния християнски период, живеещи години на върха на скалата. Сред тях най-известен е св. Симеон Стълпник.
Всичко това несъмнено е превръщало Поломието в място с по-различен културен и духовен облик от околните земи, но то е впечатлявало най-силно с безчислените си пещери.
Пещерите винаги са привличали хората. В началото просто са осигурявали закрила, но заедно с човешкото развитие постепенно са се превърнали от домове в светилища, в олицетворение на свещеното. Тяхната тъмнина била наситена с божества и висши сили; те станали обекти на почит и са намерили място във всички религии. За някои от тях са били 
входове към страховитото подземно царство, но за други - място за среща на хората с божественото.
Християнството също приема и осмисля традиционната символика на пещерите. Показателно е, че в пещера се ражда и възкръсва божият син Исус Христос; в пещера св. Йоан Богослов записва откровенията си, в пещери още през III в. се установяват първите египетски и палестински отшелници; в пещери-катакомби се спасяват от гоненията римските християни. По-късно в цяла християнска Европа много пещери стават места на чудеса и святост, но само на изток, в страните от византийския културен кръг, отношението към тях не се променя никога. Православието успява да опази през вековете непокътнат духа и заветите на ранното християнство, в традициите на което пещерите имат изключителна роля. Те се вписват в православната душевност и неизменно остават свързвани с чистота на вярата, със свещенодействия и с почит. В тях се оттеглят призованите да служат на Бог. Достатъчно е да си спомним героя на Толстой отец Сергий, който дори през ХIХ в. заживява в пещера. Тази почит към пещерите е 
в основата на възникването и трайната връзка на пещерните манастири с православието.
В днешните български земи първите пещерни манастири се появяват през ранновизантийската епоха (IV-VI в.). Отначало монаси населяват пещерите по черноморския бряг, но впоследствие постепенно започват да навлизат във вътрешността и да се настаняват в скалистата долина на река Суха река в Добруджа, а както показват немалко сведения - и в наситеното с пещери Поломие. Тук с прекъсвания те остават до средата на османския период (ХIV-ХIХ в.), като продължават и осмислят по нов начин вековните духовни традиции на долината, превръщат я в изумително с мащабите и значението си християнско сакрално пространство.
Проучването все още не е установило числеността на ранновизантийските пещерни манастири в Поломието, но техни останки има по всички разклонения на речната долина. През последвалия езически период на Първото българско царство обителите са били изоставени, но
скоро след приемането на християнството монашеските традиции бързо се възстановяват.
Това е време на нов подем на монашеството, като в цялата страна се изграждат манастири, развиващи се като големи духовни и просветни средища. В закътаното Поломие се установяват отшелници, които с подвизите си повеждат българите в новата вяра. На всички е известно името на живелия по това време св. Иван Рилски, но малцина са чували за монаха Антоний, упоменат в надпис върху стената на пещерния манастир при село Крепча. Освен че е свидетелство за възродения живот на обителите в крайломските скали, той е и 
най-старият известен надпис на кирилица, датиран в 921 г. 
Съдбата го е опазила вероятно за да ни покаже, че монасите в обителите в Поломието са били не безпросветни, а частица от общия духовен и книжовен подем, белязал епохата на цар Симеон.
След гибелта на Първото българско царство манастирите в Поломието не изчезват. Тези малки и бедни обители останали далеч от влиянието на Константинополската патриаршия и от интереса на вилнеещите по тези земи повече от век нашественици, но така станали изпълнители на важна историческа мисия. В тях българските духовни традиции били опазени и пренесени през почти двувековния период на византийско владичество. Тези обители осъществили толкова необходимата духовна връзка между Първото и Второто българско царство и станали източникът на подготвени духовници след възстановяването на българската държава. Това обяснява техния нов възход още в началото на ХIII в., изразен в численото им нарастване и териториално разширение по цялото Поломие, в превръщането им в притегателен център за изявени духовници и книжовници. Тук наред с малките отшелнически килии започнали да се развиват и големи общежитийни манастири, които постепенно променили цялостния облик на долината от постническо средище в изявен общобългарски духовен център. Тази роля на скалните обители в Поломието е била оценена подобаващо от българските царе и те станали едни от най-ревностните ктитори там.
Привлечен от духовния кипеж, в началото на ХIII в. в Поломието пристигнал от Света гора и монахът Йоаким. С помощта на тримата си ученици той изсякъл в скалите над Красен църквата „Свето Преображение“ и се установил наоколо. 
За неговите добродетели дочул самият цар Иван Асен II (1218-1241), който го посетил и му дал много злато,
за да изгради манастира „Св.арх.Михаил“. През последните десетилетия бе установено, че това е едноименният комплекс, който е част от големия пещерен манастир-лавра „Св.арх.Михаил“ при село Иваново. Освен че е основател и пръв игумен на тази обител, Йоаким става духовен наставник на царя, спомага за отхвърлянето на унията с католическата църква, за възстановяването на православието и на самостоятелността на българската църква, на която през 1235 г. става пръв патриарх. След смъртта му е канонизиран за светец. Само със съжаление може да изтъкнем, че 
днес в Поломието, където започва неговата родолюбива дейност, нищо не напомня за този не само изявен духовник, а велик българин.
През следващите векове основаният от него манастир, известен днес като Ивановски скални църкви, се разширява многократно и израства като един от най-значимите духовни центрове на страната. През целия период на Второто българско царство той се ползва с подкрепата на търновските владетели. В началото на ХIV в. там завършва живота си като монах българският цар Георги I Тертер. Няколко десетилетия по-късно царица Теодора I - първата жена на цар Иван Александър (1331-1371) става дарител за поредно разширение на манастира, а наскоро след това с помощта на самият цар е направена и стенописана новата манастирска църква „Св. Богородица“. Отдавна е известно, че фреските в нея бележат един от върховете в развитието на българското средновековно монументално изкуство през ХIV в., а заради запазените фрески във всичките му църкви манастирът е обявен от ЮНЕСКО за паметник със световно значение.
Стените на манастирските помещения по цялото Поломие са покрити с многочислени надписи. Те са 
не само показател за грамотност, но съдържат и всевъзможни сведения за връзки със столицата,
за пристигащи отвсякъде духовно извисени хора, сред които и представители на тогавашния елит. Един от тях - св. Теодосий Търновски, отива в манастир при Червен за да постигне духовно съвършенство, а запазените имена на забравените днес книжовници Висарион, Иво Граматик и др. разкриват, че в скрипториите на обителите кипи книжовна дейност.
След завладяването на тези земи от османците по различни причини започва упадък на пещерните обители. От една страна вече я нямало дарителската десница на търновските царе, от друга се е наложило силно намалялото население на Поломието да се грижи повече за физическото си оцеляване. Въпреки това в края на ХV в. една от църквите при Иваново е била разширена, а в изворите от ХVI в. са упоменати пет манастира, с някои от които се свързва монашеската дейност на св. Димитър Басарбовски и на Св. Софроний. 
Към ХVII-ХVIII в. пещерните обители престават да съществуват, но споменът за тях не изчезва.
Руините им постепенно стават места за поклонение, а един от поклонниците - поп Рафаил от Русе, през 1764 г. е оставил името си върху стената на една от църквите при Иваново.
Днес знаем, че Второто българско царство е периодът, през който пещерните манастири стават неделима част от българската духовна същност, а приносът на Поломието за това е особено откроен. Това обяснява и все по-засилващия се в наше време интерес към неговите уникални обители. Възроденото познание за тях им донесе световна известност и те вече са предпочитани обекти на туристически или поклоннически посещения - на когото както му харесва. А ние, русенци, не трябва да забравяме, че в Поломието се намират едни от най-стойностните свидетелства за духовните висини, до които е достигнало в растежа си средновековното българско общество, че напредъкът и приносните достижения са откроявали нашия край в цялата му история.