„Ръководството на Кабинета най-настоятелно ви моли да присъствате на извънредно събрание, което ще се състои на 8 март от 16.30 ч в зала на Дома на киното. Ще се прожектира и филмът „Дишай“, режисьор Юри Жиров. От ръководството“. 
Вече от около година софиянци с нетърпение очакват поканите от Кабинета на младите филмови дейци за поредната среща, прожекция, лекции или обсъждания по теми, които тогава няма къде другаде да се чуят и видят. Така постепенно през 1987 г. Домът на киното се превръща в средище на свободна мисъл и културен живот. Никой не предполага - нито организаторите, нито гостите - че събитието, започнало спокойно като обикновена прожекция на документален филм ще продължи с бурни дебати и ще завърши с 
основаването на първата масова неформална дисидентска оганизация в България. 
Днес, точно 30 години след необичайното за тоталитарната държава събитие, в медийния „мейнстрийм“ започна да се прокрадва истината за основаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе /ОКЕЗР/, спорадични са и публикациите на изследователите по темата, а обобщеният научен анализ на документите и спомените на участниците предстои да бъде завършен.
Режисьорката Малина Петрова, председател на Кабинета на младите филмови дейци, научава за екологичния проблем на Русе в своя роден град Бургас. Тя е поканена, през септември 1987 г. за жури на Седмия национален фестивал на любителските киноклубове и там потресаващо впечатление й прави русенското участие. „И между многото филмът на Русенския киноклуб истински ме потресе, разказва по-късно тя. - Град Русе е обгазен, възрастни и деца се движат по улиците с кърпи на устата и носа, хората са в беда, но няма сила, която да спре този ад - 
беше повече от филм, беше зов за помощ! 
Не знам за другите, но аз лично, се засрамих, че това се случва в голям български град, само на 200 км, не на другия край на планетата и аз не знам нищо“. 
Камерата на инж.Владимир Илиев е уловила пионерчета, които използват червените връзки, за да се предпазят от задушливата миризма, млада майка, с дете на ръце е поставила кърпичка на лицето му. И докато зрителите и журито гледат филма „Аромарама“, русенските кинолюбители пускат в салона и димка с миризма на хлор. Филмът не е сред наградените (по-късно председателят на журито признава на автора, че е имало натиск от службите да бъде дисквалифициран), но всички присъстващи усещат трагедията на най-големия български дунавски град. Проблемът, за който е забранено да се говори и пише, е поставен в публичното пространство, табуто се пропуква. И докато Малина Петрова търси подходящ начин да бъде показан русенският любителски филм в Дома на киното по време на организираните от Кабинета дискусионни срещи, събитията следват своя ход.
 Заснетите от Владимир Илиев кадри са от 23 септември, когато пред Паметника на свободата в центъра на града
се провежда тържество - връчват се червените връзки на пионерите, а над града се стеле синкавата задушлива миризма от химическите заводи на Гюргево. 
Утежняващата се екологична обстановка силно тревожи русенци и озеленителките от „Паркстрой“ Цонка Букурова, Дора Бобева, Вяра Георгиева, Евгения Желева и Албена Велкова решават, че повече няма да търпят. Неформален лидер на Движението за самозащита на Русе е Цонка Букурова. И на 28 септември 1987 г. те организират първата екологична демонстрация в България. Събралото се множество категорично поставя своите искания пред местната власт и настойчиво изисква отговори на поставените въпроси и реални действия за незабавно прекратяване на обгазяванията на града.
Кореспондентите на БТА, БНР и централния печат изпращат дописки с гриф „За служебно ползване“, които никога не са публикувани, екип на телевизионния център заснима кадри, които ще се излъчват след падането на комунистическата власт. 
На журналистите е забранено да пишат по „опасната“ тема, но 
мълвата за случващото се в Русе се разпространява в страната от уста на уста, предава се от ухо на ухо 
в лични контакти и разговори между приятели. Също през септември в Русе е писателят Георги Мишев за среща с читатели, които споделят болката и тревогата си, а по площада на града среща и мъж с противогаз. Той настойчиво моли за среща с министър-председателя Георги Атанасов, но разговорът остава без резултат - за правителството са по-важни българо-румънските отношения! Споделя тревогата си с кинорежисьора и кинодокументалист Никола Ковачев, от когото научава, че екип на киноцентъра вече снима филм по темата. Авторите - режисьор Юрий Жиров, сценаристи Виолет Цеков и Георги Аврамов, оператор Огнян Логофетов са се договорили с организаторките - при даден от тях знак снимачният екип пристига и с предварително монтирани камери документира уникални кадри - от профсъюзно събрание в Драгажния флот, от демонстрациите... 
Така се ражда емблематичният филм „Дишай“.
На 10 февруари 1988 г. на площада се събират 2000-3000 граждани, а най-отпред на шествието са майките с детските колички. Протестиращите обикалят площада, а когато научават, че в града са пристигнали членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Гриша Филипов и първият секретар на Областния комитет на БКП Петър Петров, спират пред партийния дом и настояват за обяснение. Протестиращите открито заявяват своите изисквания и претенции към управляващите, обвиняват ги в невъзможност да се справят с проблема и защитят интересите на гражданите, и скандират „демонтаж“ на комунистическата система. 
Около месец след първата демонстрация, на 15 октомври 1987 г., във вестник „Литературен фронт“ се появява статията на Евтим Ефтимов „Въздух за гласността“. 
Докато официозите все още мълчат, хумористичният вестник „Стършел“ демонстрира веднага своята съпричастност 
със статията на Найден Илиев „Там где птичките не пеят“. Най-авторитетният тогава вестник „Работническо дело“ е принуден да публикува кратко съобщение за поредното обгазяване на 14 ноември. Най-сетне и в местния вестник „Дунавска правда“ /чийто приемник е „Утро“ - б.р./ може вече да се пише по темата, но за организираната от художниците изложба „Екология `87“ в периода 9 декември 1987-22 януари 1988 г. все още нито дума! На 21 януари 1988 г. председателят на Съюза на българските художници и русенски депутат Светлин Русев пристига, за да разгледа изложбата, и пише в книгата за впечатления: „Изложбата е силна! Истината е зловеща! Съдбата на Русе е изпитание за цялата нация и за правото ни да се наричаме българи!“.
Критичните дни в началото на февруари 1988 г. , когато хлорните концентрации във въздуха над града превишават многократно пределно допустимите норми, са причина за втория „пробив“ на страниците на официоза „Работническо дело“ със заглавие „Мъгла от хлор и киселини“. 
На 8 февруари немският „Зюддойче Цайтунг“ публикува за първи път кратко съобщение за отравянето на въздуха в Русе. Тогава, едва след четвъртата демонстрация, на страниците и на местния вестник в статията „Екологията - неотменна грижа и отговорност“, се споменава за демонстрациите. Вероятно от тази „изтървана“ във в.“Дунавска правда“ думичка „демонстрация“, за случващото се в Русе научава и журналистът на „Свободна Европа“ Димитър Инкьов. Той разказва, че 
тъкмо публикация в местния вестник потвърждава получаваните в радиото анонимни сигнали за този екологичен проблем 
и той прави серия предавания по тази тема. Така постепенно темата табу за българските медии, излиза от държавните граници.
Във в. „Литературен фронт“ са поместени изказвания на  писатели, журналисти, граждани в защита на русенци, а във в. „Народна култура“ излиза писмото-призив на Съюза на българските художници до творческите съюзи. Призивът на СБХ веднага е подкрепен от структури на БАН: Институт по молекулярна биология, Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика изпраща отворено писмо до акад. Благовест Сендов като член на Международната фондация за оцеляване на човечеството, Президиума на Съюза на учените в България приема обръщение към Асоциацията на учените в Румъния за двустранна комисия, но по указание на отдел „Икономическа политика“ на ЦК на БКП обръщението не е изпратено. 
Особено активни са в Института по философия, където се провежда профсъюзно събрание с участието на Мария Варамезова, Цонка Букурова и Дора Бобева от Русе. Взема се решение  да се създаде Обществен комитет за екологична защита на Русе, Стефан Гайтанджиев подготвя устава. На 26 февруари на открито партийно събрание в СТФ „Екран“ е премиерата на филма „Дишай“, където е обявено предстоящото учредяване на комитета. В Института по социология също е проведено открито партийно събрание, на което 
Мария Варамезова чете свое писмо до ЦК на БКП и до Горбачов и кани всички на прожекцията на „Дишай“.
На 21 февруари е предадено до всички редакции „по установения ред“ становището на Секретариата на ЦК на БКП до второ нареждане да не се публикува и излъчва информация по екологичните проблеми на Русе. Но надигащото се недоволство не може вече да бъде спряно. Кипи трескава подготовка за събранието на 8 март в Дома на киното - разлепени са съобщенията, по телефона се уведомяват приятели, жените от Русе също са обещали да дойдат. Никола Ковачев, Виолет Цеков, Христо Смолянов, Стефан Гайтанджиев посещават Георги Мишев в дома му с предложение да оглави комитета. „Съзнавах - пише Г. Мишев, - че идея, родена без съгласието на партията, се нарича антипартийна и се посреща на нож, че властта не търпи никаква проява на опозиционност, но във въздуха както и в Русе се носеше „синкавият“ цвят на надеждата за промяна, за обновление и леко дишане по пътя на модерния демократичен свят, това ми действаше вдъхновяващо и ще остане един от редките моменти на духовен подем в живота ми“.  
На 8 март в 11,30 ч.
по указание на Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП, е съобщено на ръководството на Комитета за телевизия и радио, че прожекцията трябва да бъде спряна. 
Но Малина Петрова не се подчинява, поема отговорността, филмът е изнесен в пазарска чанта от Георги Аврамов и прожектиран пред препълнената зала на Дома на киното. От Русе са пристигнали Мария Варамезова, Цонка Букурова, Дора Бобева, Стефка Монова, Стефан Стефанов. След прожекцията на филма е основан Общественият комитет за екологична защита на Русе, наричан по-късно и Комитет за защита на Русе, приет е уставът, избран е управителен съвет от 33 членове с председател Георги Мишев, гласуван е призив  за екологична защита на Русе, адресиран до Народното събрание, Министерския съвет, ЦК на БКП и др. Под учредителния протокол поставят подписите си 395 души, съхранен в дома на Малина Петрова. 
На 22 март 1988 г. е внесена молбата за регистрация на ОКЕЗР. След седмица Благоевският районен съд се произнася: оставя без уважение молбата на Георги Мишев за регистрация на Сдружение с нестопанска цел „Обществен комитет за екологична защита на Русе“. Но учредителите на комитета са решили да използват всички възможности за съдебна регистрация - на 30 март 1988 г. е депозирана жалба от Г. Мишев до Софийския градски съд с обжалване на отказа на Благоевски районен съд, последвана от жалба и до Върховния съд от февруари 1989 г. с искане „Софийския градски съд да пристъпи най-сетне към изпълнение на необходимите в случая свои процесуални задължения“.
Инструкциите на ЦК са категорични - такъв комитет, създаден без знанието и участието на комунистическата партия, не може да бъде регистриран, той е незаконен.
„Общественият комитет не можа да съществува и един-единствен ден - пише по-късно Г. Мишев, и не изпълни нито една точка от своя устав и програма. Гражданите на Русе, от които тръгна новото начало за свободно гражданско общество в България, са в основата на Комитета..., естествено бе, че жителите на най-европейския град първи надигнаха глас за свободно дишане“.
Страхът на властта от гражданските организации е разбираем и целта й е да контролира и направлява общественото недоволство. Тя вече е уплашена от хаоса на т.нар „възродителен процес“, от лошите икономически показатели, от брожението в собствените коридори. Но най-уплашена е властта от неконтролируемите пируети на съветската „перестройка“. 
Ескалацията на напрежението ясно се очертава на срещата на Тодор Живков с Едуард Шеварднадзе в Бояна на 29 март 1988 г. Живков се оплаква на съветския външен министър, че кореспонденциите на Владимир Жмирьов, който лично посещава Русе, пише статия за Мария Варамезова и акцентира върху бездействието на българските власти по отношение на обгазяванията на града, Чаушеску възприема като поръчани от българското правителство. В тях той
виждал българо-съветски заговор срещу себе си и още повече втвърдявал позицията си, както че няма замърсяване от гюргевските заводи,
така и по други спорни въпроси: например въпреки протестите на българското правителство румънците разрушават сградата на българското училище в Букурещ, в която е била печатницата на Любен Каравелов и Христо Ботев. Тодор Живков е съгласен да бъде самият той критикуван от съветските медии, но не и да се засяга екологичният българо-румънски спор. Това е и причината за забраната да се пише по този въпрос в българските медии.
Отговорът на Шеварднадзе е показателен за отношението на Кремъл - пресата е освободена от цензура и не може да й се заповядва! Видно е, че съветското ръководство  използва всяка проява на недоволство, за да дискредитира Живков, а защо не и Чаушеску и да ги замени с нови лидери, дори с цената на здравето на населението на Русе и Гюргево.
Днес, 30 години по-късно, и обгазяванията, и БКП, и обществените протести в защита на Русе, и Тодор Живков, и Чаушеску, и комунизмът са история. Но история, която трябва да се познава и да се помни, за да не се повтаря - нито като трагедия, нито като фарс, както пише в далечната 1852 година не друг, а Карл Маркс в своя памфлет  „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“.