Живите съратници и приятели на Васил Левски, четници и поборници за освобождение, си дават среща в София по повод 20-тата годишнина от обесването на Апостола. След панихидата в църквата „Света София“, те се отправят към грандхотел „България“ за да се видят и разкажат спомените си за него. Емоционална среща, на която присъства и тогавашният министър-председател Стефан Стамболов. По неговите думи всички са рисували с думи портрета му, размишлява ли са отново и отново за неговите качества и характер.
Минават години от тази среща. Днес знаем за Васил Левски почти всичко, но остават от обесването му до сега двете въпросителни - кой го предава и къде е неговият гроб? Много се писа за предателството и гроба.  Няма ясни доказателства, а само предположения.
Нещо много интересно става по-късно на софийската среща през 1893-та. Част от сподвижниците на Левски, и малко от поборниците, започват да се сравняват с него по прилика, характер и дейност. Оправдаваме ги. Познавали са го. Обикаляли са заедно. Участвали са в  четите, революционните комитети и последващото Априлско въстание.
Моето поколение благоговееше пред лика на Левски. Сега той виси като идол в рамка къде ли не. Като че ли го няма онова чисто почитание, респект и уважение.  Дори и гавра имаше с портрета му. Не разбрахме отношението на държавата към този нагъл акт! Но в деня на обесването му всички сме там. Слова за величие, патриотизъм, непреходност...
Но това НЕ Е ЧЕСТВАНЕ, уважаеми, а ВЪЗПОМЕНАНИЕ!
Митологизираме те, Апостоле! Нека хората знаят, че в този мит няма легендарни герои, чудновати явления и богове. При теб всичко е реалност, исторически достоверна. И лъвският скок под Белградските стени - и той е истински.
От как свят светува борбата е за нея - Свободата.
Апостола жадуваше тази свобода. Говореше и убеждаваше, че може да се постигне с работа, смелост и всеотдайност. Страхът зад заключените порти и дебелите стени се оказа пречка. Предателството като инстинкт за оцеляване - също. А народното бездействие не желаеше свобода, а робство.
И сега чувам и виждам революционерите в грандхотел „България“ през 1893-та да разказват разпалено спомените си и да се сравняват с едно или друго качество на Васил Левски. Но не се получава. Няма го онова гениално преливане от реалния в революционния живот. И тъкмо там е легендата за дякон Игнатий, Левски, Дервиш оглу, Бай Васил...
Що за човек е той?!