Премиерната постановка на „Луд гидия“ на Парашкев Хаджиев снощи на сцената на Русенската опера премина с посвещение на първия изпълнител на главната роля - тенора Николай Здравков. От неговото рождение днес се навършват 95 години и това беше поводът в операта да си спомнят за този удивителен талант, който освен прекрасната си дарба подари на Русе и възможно най-беззаветната всеотдайност. 
Първата премиера на „Луд гидия“ в Русе е на 28 януари 1967 година, в нея Николай Здравков пее Илия, партнират му Пенка Маринова, Анастас Анастасов, Неделчо Деянов, Валентин Григоров, Добрин Маников, Евгения Бабачева, Христо Крондев. По-късно, през 80-те години, участва и във втората постановка - тогава вече в ролята на Кадията. От неговия професионализъм, доведен до перфекционизъм, и от добронамереността към колегите е останал впечатлен и сегашният директор на Русенската опера Иван Кюркчиев, който е пял Илия във втория „Луд гидия“. 
95-ата годишнина от рождението на този стожер на Русенската опера в годините на нейното начало и на нейния ярък разцвет стана повод да се отвори кутията със спомените и да се върне назад лентата на времето. 
Неговото магнетично присъствие в спектаклите на русенска сцена все още помнят доста хора, които днес принадлежат към зрялото поколение. За мнозина от повечето днешни зрители докосването до магията на това изкуство е започнало именно с неговите роли. За първи път той се появява в Русе с ролята на художника Марио Каварадоси в „Тоска“ на Джакомо Пучини. Датата е 2 май 1953 година. На диригентския пулт е Константин Илиев - друго име, останало паметно за българската и за русенската музикална култура. 
Взривът аплодисменти поставя началото на дълга поредица от бляскави изпълнения 
на Николай Здравков и от възторжени аплаузи на възхитената публика. 
Той идва в Русе 30-годишен. Роден е на 10 февруари 1923 г. в село Брусарци, близо до Лом. В интервю от 1978 г. разказва следното: „Майка ми пееше добре. Беше любимка на родното ми село Брусарци от тогавашната Ломска околия. Песента стана и мой другар. След като завърших училище /Духовната семинария в Черепиш - б.а./, постъпих на работа в деловодството на отдел „Народно здраве“ на околийския народен съвет. А вечер пеех в хора на градското читалище. И това ми беше достатъчно. Никога не съм предполагал, че песента ще се превърне в моя съдба. Всичко стана много неочаквано. В нашия град гостува Ансамбълът на МВР. Случи се така, че с мои приятели вечеряхме в ресторанта, където бяха и хористите от ансамбъла. Приятелите на шега ми подхвърлиха: 
„Николай, хайде да им покажем и ние какво можем!“
Изпях любимите си тогава песни „Ябълко, златна ябълко“ и „Прощай, любимый город“. 
Ръководителят на ансамбъла Беньо Тотев веднага предлага на младежа да кандидатства за хорист при тях. Тъй като няма възможност да подготви ария за прослушването, разрешават му да се яви само с песни. В списъка на кандидатите е последен, но в списъка на одобрените е пръв. 
Още през първата година Николай Здравков става солист на ансамбъла. Успоредно с това той става ученик на двама видни музикални педагози - Катя Спиридонова и Илия Йосифов, които шлифоват гласа му и го подготвят за оперната сцена. Защото Беньо Тотев е наясно: „Талантът на Николай е изключителен и по право принадлежи на операта“. Самият той го препоръчва на големия български композитор Петко Стайнов, а той пък го насочва към Русенската опера, която вече стъпва все по-стабилно на родния културен небосвод. 
След фурора, който предизвиква още с първата си роля на русенска сцена, Николай Здравков отваря нова страница в своята биография - 
страницата на една дълга и прекрасна солистична кариера
Следват ролите на Херцога в „Риголето“, Алфред Жермон в „Травиата“, а точно тогава се ражда и прочутата русенска оперна „Тройка“ - тенорът Николай Здравков, баритонът Кирил Кръстев и сопраното Пенка Маринова.  Тази превърнала се в митична Тройка ще радва почитателите на оперното изкуство в „Ловци на бисери“, „Отвличане от сарая“, „Продадена невеста“, „Любовен еликсир“, „Дон Паскуале“, „Мадам Бътерфлай“ и много други. 
Скоро след първото си излизане на сцената в Русе Николай Здравков печели конкурса за млади оперни изпълнители в Букурещ, година по-късно на конкурса „Ема Дестинова и Карел Буриан“ в Прага става носител на втора награда, малко по-късно печели конкурса и в белгийския град Вервие, като получава предложение за контракт с Гранд опера в Париж. Според някои от авторите, които пишат за тенора, той отказва предложението за работа в Париж, защото държи да се върне в Русе и да работи тук, където се чувства на мястото си. Според други е бил посъветван от тогавашните власти да откаже работата в една от столиците на „загниващия“ Запад. Факт е, че по-късно отказва работа и в Софийската опера и остава в Русе. 
Така или иначе, безспорно е едно: Николай Здравков обича Русенската опера и Русе и до края на дните си остава верен на града, където получава първото си голямо признание и огромната обич на публиката. 
И въпреки това пътуванията му зад граница също не са били малко. Още през сезона 1955/56 г. той е изпратен с други млади перспективни таланти на 
едногодишна специализация в Болшой театър в Москва
Докато работи заедно с известния руски режисьор Борис Покровски, солистът има шанса да пее под палката на именити руски диригенти, като подготвя сценично и музикално централни оперни партии, в това число и тази на Ленски от „Евгений Онегин“ на Чайковски. В същото време от тогавашното съветско импресарско бюро „Госконцерт“ ангажират специализанта за концерти и спектакли. 
По-късно невероятният му глас и артистизмът му оставят без дъх почитателите на оперното изкуство в далечни и близки страни по целия свят. Аплодират го препълнени салони в Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша, Русия, Грузия, Армения, Азербайджан, Литва, Латвия, Югославия. Изправя се на крака публиката в Белгия, Финландия, Китай, Перу, Куба...
Латиноамериканското турне включва и Чили, но това е точно по времето, когато там започва превратът на Пиночет и кървавата касапница с масовото убийство на хиляди чилийци. Едно закъснение на самолета от 10 септември 1974 година - 
едно щастливо закъснение! - ни помогна да не попаднем на 11 септември в ръцете на развилнялата се хунта
казва артистът в друго свое интервю, където обяснява как Чили е отпаднала от гастрола. 
А другаде посочва: „Имах голямото щастие на оперен артист да се движа в границите на многообразен и интересен репертоар. Но голямата ми любов си остават Верди, Чайковски и Пучини. В никакъв случай обаче не бива да пропусна Доницети, който е голяма школа във вокалното изкуство. Смятам, че партията на Едгардо от „Лучия ди Ламермур“ ми помогна много за понататъшните ми роли“. 
Наистина Верди и Пучини бяха любимите му композитори, макар че и той, като всеки истински артист, не делеше композиторите, нито ролите, казва дъщерята на големия тенор Микаела Здравкова. Играл е не само централни, но и второстепенни роли - никога не е подценявал която и да било и за всяка се подготвяше отговорно и сърцато, допълва тя. И след кратка пауза на размисъл добавя: „Харесваше всичките си роли, но все пак ми се струва, че „Бал с маски“ беше една от най-любимите му“. 
А ето какво казва човекът, който е най-близо до артиста през всичките му безценни русенски години, съпругата Стефка: „Никога не е отлагал спектакъл и никога на си е вземал болнични. Това изумяваше колегите му. 
Будеха го посред нощите, за да пее по банкети и вечеринки на големци
а ние живеехме пет човека в една гарсониера. Но той беше много скромен човек и не искаше нищо за себе си. Все за другите казваше, че са талантливи. Той е първият, който предрече, че Стефка Евстатиева ще тръгне по световните сцени. А тук дори не искаха да я  назначат в операта. Спомням си един тост на Илия Темков: „Аз пия за гения на Николай, който ако беше напуснал Русе, щеше да купи  два такива града“.  
Беше изключително грижовен и към майка ми, и към мен, много всеотдаен баща, съпруг и дядо, казва Микаела. Нищо общо с големия артист-деспот, както често публиката си представя талантите, които често дори егоистично се грижат за гласа и за самочувствието си. „Да, за гласа си се грижеше, у дома на практика нямаше газирано и сладолед, но извън това не проявяваше никакви „специални“ изисквания към нас. Беше човек със своите малки пристрастия и удоволствия. Обичаше да пътува, но особено 
много обичаше да ходи на лов
Спомням си, че когато вече навърши повечко години - а всъщност, какво ли значи „повечко години“, та днес възрастта, на която той си отиде - едва 67 години - не е преклонна! - си предаде пушката и ловния билет. И тогава го видях замислен - сякаш това беше един от знаците на възрастта. Но пък много обичаше природата. Специално за него взехме едно място на Девети километър. С такова желание се грижеше за овошките, радваше се на всеки плод...“, разказва Микаела.    
Нейното детство - напълно обяснимо - е преминало в сградата и в двора на операта, заедно с децата на другите солисти и музиканти. И макар че е свирила на пиано, очевидно съдбата е решила да направи пауза и да пропусне едно, че и две поколения - дъщерята на Микаела, внучката на Николай Здравков, също не се занимава професионално с музика. 
Затова пък Крис постоянно пее и танцува, усмихва се Микаела. Кристиян е мъничкият правнук на големия тенор. Кой знае, може би е дошло време големият талант да покара отново през неговото трето издание?