Материалът на Боян Драганов, разкриващ неизвестни и малко познати факти около изграждането на Дунав мост, е част от новата му книга „Ангели и демони“, издадена от русенското издателство „Ахат“. Публикуването му в рубриката „Клуб Русчуклии“ става с неговото изрично позволение. Заглавието и подзаглавията са на редакцията, оригиналното заглавие е „Приятелят на цар Борис арх.Георти Овчаров превръща Дунав мост в произведение на изкуството“.

Боян ДРАГАНОВ
На 29 май 1949 г. в Москва се срещат Сталин и Вълко Червенков, току-що  избран за зам.-председател на Министерския съвет. Наред с останалите въпроси Червенков споделя, че Югославия пречи непрекъснато на българската търговия - транзитът на всички  стоки минава през нея. За да се реши проблемът, трябва да се построи мост на река Дунав. Сталин възприема идеята и разпорежда да се подготви проект. Специалистите  му предлагат да се изгради  между селата Гиген до Оряхово и Челей до Корабия, но той препоръчва да бъде между Русе и Гюргево. В духа на тогавашната партийна доктрина строежът е обявен за „строго секретен“ и получава кодовото име „Обект 889“.
В Русе пристигат 200 вагона с машини и съоръжения,
както и водещи съветски мостостроители. През есента на 1951 г., без много парадност, е направена първата копка.  За броени седмици брегът на Дунава при 488,7 километър от дунавското устие при Сулина се превръща в гигантска строителна площадка. Предвижда  се мостът да стъпи на стръмното северно бедро на сърповидното възвишение Сръбчето. Насипът да продължи по заливната тераса. Подир това да започнат подпорните колони, заловени здраво о придънните яки скали. На брой те са осем, на разстояние 150 м една от друга. Следват колони, които ще стъпят върху румънските острови Чобан и Макану, след което отново ще се разстила насип по ниския румънски бряг. По размери, съоръжения и предназначение - едновременно  за железопътен и автомобилен транспорт, мостът няма да има равен по Дунав между своите близо 70 събратя.
На 10 март 1952 г. започва  истинската величава битка с трудностите, водата и времето.
Всеки ден подлага на сериозно изпитание силите и уменията на строителите. 
Извършват се нечувани до този момент у нас неща
като кесонния метод за изграждане на мостовите основи - в апаратите под налягане до 3 атмосфери, на дълбочина 20-30 метра, хората дълбаят дъното на реката да се доберат до здрави скали. За първи път в световното мостово строителство са монтирани 160-метрови сводови конструкции без използване на междинни опори в реката. Изкопани са над един милион и сто хиляди кубически метра пръст. Вместо с машини, повечето от изкопите се правят на ръка, а земната маса се извозва с каруци. 
Положени са над 10 хиляди куб. м бетон и толкова стоманобетон. Металните конструкции и механизми са над 10 хил. куб. м и са изработени в Унгария, Полша и Чехословакия. На обекта от българска страна средно се трудят над 4000 души, но често надхвърлят 6000. Строително-монтажните работи продължават и през суровите зимни месеци. На „Обект 889“ се слага край на сезонността в бранша - дотогава през ноември-декември строителните работи приключват. Работниците почиват и през март-април отново се връщат по обектите.
По време на градежа природата на два пъти поставя под угроза да разруши сътвореното от хората.
През ранната пролет на 1952 г. водите на Дунава прииждат с небивала и неочаквана сила и заплашват да отнесат току-що отлетите бетонни стъпки на българския бряг. Броени часове - и водата ще прелее във вътрешността на бетонните пръстени. На крак са вдигнати всички строители и русенци. С кофи, с чували хората носят пръст, пясък, чакъл и ги натрупват около пръстените и побеждават водната стихия. През декември 1953 г. снеговалежите са изключително обилни. От ниските температури Дунав е скован от дълбок лед. Мостът вече е почти готов и когато през пролетта тръгва ледоходът, пред съоръжението се натрупват грамадни блокове лед, заплашвайки да повлекат всичко по пътя си. Опасните ледени грамади са натрошени от военната авиация. Цял месец трае борбата с ледовете.
Но освен със завидна здравина и висока ефективност,
мостът се отличава с внушителна монументалност  и  представителност, дело на бележития арх.Георги Овчаров.
Той е роден на 20 април 1889 г. в Силистра. Баща му, Ради Овчаров, е завършил пътно инженерство в Германия. Семейството се премества в София. През 1907 г. Георги завършва гимназия и същата година със стипендия, отпусната от държавата, заминава да следва архитектура в Мюнхен. Но мечтае да стане художник и се записва в Художествената академия. Нарушението му е открито и той се завръща в политехниката. Дипломира  се през 1912 г. Наложено  е мнението, че завършва архитектура, без да е навлязъл в нея. Не се е интересувал от лекциите, не е посещавал упражненията, но професорите му се възхищават от майсторските му работи на художник.
Професионалното кредо на Георги е, че и при архитектурата може да се прави изкуство. В България работи в железниците, в дружество „Градиво“ и участва в Първата световна война. Непрекъснато скицира и чрез графиките навлиза в тайните на архитектурата. Описват го като дребен на ръст, с изправена глава и набито телосложение, с походка динамична и устремена напред. Създава семейство със сестрата на известните комунистически деятели Климент и Георги Мешкови.
Първото му голямо признание идва през 1924 г., когато участва в международния конкурс за сграда на Агрономическия институт. 
Втората награда, първа не е присъдена, е дадена на проф. Херман Бухер от Мюнхен, но той препоръчва да се използва проектът на арх.Овчаров. 
През 1925 г. заминава за Щутгарт, където под надзора на проф.Паул Бонец окончателно  доработва проекта. От този момент кариерата му е във възход.
Без да се поддава на чужди влияния, без да подражава на модни стилове и мимолетни веяния, тръгва по свой уникален път. Във всяка творба търси монументалност, на която остава верен до края на живота си. Характерно за неговия стил на работа е, че той изработва само скиците и рисунките, техническата страна на въпроса поверява на своите сътрудници. Дълъг е списъкът на сградите, построени по негови проекти. Те са различно оформени, но от всички се излъчва монументален експресионизъм и удивително единство на екстериор и интериор.
Добил известност,  той е 
поканен да се включи в компанията на цар Борис, членове на която са редица видни българи.
Става неизменен участник в прочутите разпивки в Бурмовата къща. Толкова е близък с монарха, че той го моли да въздейства на сестра му - княгиня Евдокия, да промени отношението си към царицата, като престане да пуска клюки, с които разваля семейния му живот. Много често придружава Борис при пътуванията му до Чамкория.  През април 1933 г. му урежда среща с Григор Чешмеджиев, за да научи подробности за готвения атентат на 19 май 1934 г.* Същевременно предоставя вилата си в Княжево за провеждане на Петия пленум на комунистите през май 1935 г.
Борис го търси като приятел, а не като архитект. Само през 1934 г. Овчаров проектира две едноетажни сгради в Евксиноград. Под негово давление арх.Йордан Севов започва да се занимава със строителните дела на двореца. Овчаров и Севов, който става един от най-доверените съветници на царя, са не само втори братовчеди, но и близки приятели.
Комунистите също се възползват от близостта му с царя. 
През 1940 г. Веселин Георгиев, интербригадист, го замолва да издейства от Борис завръщане в България на участниците в Гражданската война в Испания. Борис проявява разбиране и през втората половина на годината започва тяхното безпроблемно влизане в страната.
Идва 9 септември 1944 г. Водещият български архитект не е натрупал имоти и пари. Според негови колеги причината е, че е бил „абсолютен бохем и страстен картоиграч и затова е вечно без пари“.
Името му изплува, когато започват заседанията на т. нар. Народен съд. Става ясно, че премиерът Добри Божилов, по препоръка на арх. Севов, назначава Овчаров за надзорник в Комисията за оценяване  на еврейските имоти (тези, отнети в полза на държавата). Овчаров се среща с Божилов, за да уговори  размера на възнаграждението си, но то се оказва прекалено високо. Тогава Божилов му казва: „Тук ще бъдеш отстъпчив,  ще се съгласиш на 180 хиляди лева, но ще ти дам друг обект, ще направиш Финансовата палата“. Той удържа на думата си и Овчаров получава хонорар от 900 000 лева. За благодарност дава на Севов 450 000 лв.
Според някои източници е арестуван и престоява шест месеца в затвора.
През 1948 г. Овчаров е назначен за ръководител на звено в Централната архитектурно-проектантска  организация. Когато през 1949 г. Георги Димитров  умира, е решено тленните му останки да се положат  в мавзолей. За една нощ е проведен конкурс между два колектива, проектите  и макетите на които са представени в Министерския съвет. Приет е проектът на арх. Овчаров.
През следващите години Овчаров разработва редица проекти за важни обществени сгради в центъра на София, но те са отхвърлени. Чувствителният творец преживява тежко неуспехите. Голямото му завръщане в монументалната архитектура идва, когато му възлагат оформянето на Дунав мост. Създаден е колектив  от български и румънски архитекти, но Овчаров иска всяка група да представи собствена работа, която да се журира. Лично тогавашният румънски министър на архитектурата одобрява проекта на Овчаров. Той замисля оформлението като триумфална врата от римодорийски  ред. 
Споделя, че цял живот е мечтал да направи нещо подобно.
На 15 ноември 1953 г. смъртта го покосява, ра- ботейки върху последните пластични детайли на бележитото си творение. Така прекрасните конзоли, предвидени да носят скулптура, остават празни. Не са изпълнени релефите върху цокъла. Липсват орловите глави, поставени на атиката за оттичане на покривните  води. 
Голям принос за величествената представителност и красота на моста има и още един „човек от миналото, недолюбван от новите управници“. Ръка за творческа изява му подава Овчаров. Това е големият скулптор Михайло Парашчук. Роден е през 1878 г. в украинското селце Варваринци. Учи в Художественото училище в Краков, а след това - във Виенската художествена академия. Огюст Роден го забелязва и привлича на работа в ателието си. Работи в Германия, Полша, Австрия, Франция. В България идва през 1921 г. като наблюдател на Международния червен кръст относно положението на руските пленници на Балканите. Зад гърба си има един брак и дъщеря в Украйна, но тук среща любовта на живота си - 25 години по-младата Цветана, цигуларка, дъщеря на известния земеделски деец Юрдан Пекарев, но бракът им остава бездетен. Творческият му път е белязан с много сътресения и проблеми. В края на 1944 г. е изключен  от Съюза на българските художници, после е възстановен, но през 1957 г. отново е изхвърлен. Основният мотив е, че е емигрант белогвардеец, член на украинската Рада.
Въпреки  трудностите, той е 
признат за един от най-ярките представители на архитектурната скулптура в България. 
Негови творби красят СУ „Св. Климент Охридски“, Съдебната палата, БАН, Военната академия, Народната библиотека... Създава бюстове на Ботев, Гоце Делчев, Данаил Крапчев и единствена скулптура на украинския анархист Симон Петлюра.
В един труден период семейството се принуждава  да продаде жилището си в центъра на София, работното ателие и да заживее в скромния, неподходящ за творчество, бащин дом на Цветана. Парашчук заболява, но не губи творческия си плам. През 1963 г. отново е член на СБХ и получава високо признание на неоспоримия си талант - да изгради паметник на кан Аспарух в Карлово. Вече е на 85 години и времето не му достига. На 24 декември 1963 г. умира в село Баня, Карловско, без да успее да направи самостоятелна изложба.
* В спомените си Петър Хаджииванов, участник в преврата на 19 май 1934 г. твърди, че първоначалният план за провеждането му е предвиждал цар Борис III и семейството му да бъдат избити. В последния момент решението е отменено. Според Кимон Георгиев и други източници, действително е подготвян вариант за принудителна абдикация на царя, в случай, че се противопостави на преврата.