Боян Драганов (1945 г.) е дългогодишен русенски журналист. 
Бил е окръжен кореспондент на редица централни вестници и списания. 
Носител е на национални награди за очерк и репортаж. Автор е на историческите очерци „100 години НТС“, „25 години ЗИТА“, „80 години водоснабдяване в Русе“, „100 години месопромишленост в Русе“ и др., и на книгите „Зад завесата на големите скандали“ - 2008 г., „Зад завесата на големите скандали 2“ - 2009 г. и „Зад завесата на големите скандали 3“ - 2013 г., „Зад завесата на големите скандали 1“ (второ издание) - 2016 г. 
От 1992 до 2006 г. е редактор и издател на списание „Една седмица в Русе“. 
Член на Съюза на българските писатели. 
Новоизлязлата му книга „Ангели и демони“ отново е посветена на историята и отново предлага любопитен и занимателен прочит на автентични факти, случки, събития и човешки съдби от далечното и близкото ни историческо минало. И тя, както останалите книги на Боян Драганов, е публикувана от русенското издателство „Ахат“.

- Г-н Драганов, разкажете накратко за новата си книга „Ангели и демони“, с какво тя се различава от трилогията „Зад завесата на големите скандали“?
- Разликата е търсенето в противопоставянето на характери, действия и съдби, но като цяло запазвам основната структура, която съм заложил в трилогията „Зад завесата на големите скандали“. За провокиращото заглавие ме подтикна съдбата на капитан Харлаков, превърнат от досегашната политическа литература в черен демон, зъл злодей, без никой да се интересува от истината за тази личност.
- Да припомним - става дума за офицера, известен като убиеца на Александър Стамболийски, с какво ви привлече личността на капитан Харлаков?
- Харлаков е страдалческа Одисея. Близо десет години се занимавам с тази личност. Огромна работа, неистово търсене и ровене и влагане на значителни финансови средства. Но усилията си заслужават. Най-сетне, след толкова много години, се опитах, доколкото е възможно, за първи път да разкрия образа на човека, върху чието лице тежи черната сянка на убиец на Стамболийски. Останалото читателите сами ще прочетат в книгата.
- Продължавате да рушите клишета и да развенчавате митове около по-близкото и по-далечното ни минало, как се роди интересът ви към тази тематика?
- Цялата ни история е изпълнена с клишета, полуистини и откровени измислици. 
Писаното досега подлежи на преосмисляне и пълна искреност. 
Веднъж и завинаги трябва да се прекъсне слугуването на политически каузи на управляващите, да се пише това, което на тях е угодно. Клишетата са удобна маска, за да прикриеш грехове и недъзи. Написани и повтаряни многократно, те покоряват хората, превръщат ги в марионетки, лишават ги от свой поглед върху историята. 
За съжаление и днес редица автори продължават да слугуват на тези догми и да се кичат греховни исторически личности с ореола на ангели. Има и още едно зло - отделни автори пишат по поръчка, гарнирана с финансова подкрепа и тогава се случват най-фрапиращите издевателства над историческите факти. Моята основна задача в писането е да руша клишетата, без оглед на пристрастие и внушение. 
За мен истината е свята и съм готов да я отстоявам до края.
- Характерно за вас е голямото внимание към детайла, който мнозина биха подминали без внимание, а вие го изследвате задълбочено и той изведнъж се оказва ключ към цели истории и често ги показва в различна от общоприетата светлина. Откъде е този афинитет към детайлите?
- Правилно сте забелязали, че отдавам огромно значение на детайлите в разказа. Оказва се, че това е най-важната част в повествованието. 
Малките, на пръв поглед незначителни факти, събития и лица се оказват изключително важни - 
те уплътняват композицията, внасят живот и динамика в текста. Освен това те хвърлят мостове, които свързват в хомогенна сплав целия разказ. Без тях текстът е блед, скучен и вял, но това се постига с цената на огромно себераздаване и труд.
- Изследователската работа - и това е клише, но добре описва действителността - е като търсене на злато в река: трябва да се пресеят тонове пясък, за да блесне търсеното зрънце. Как намирате документи и свидетелства по темите, по които пишете?
- Основно моята работа е базирана върху документа. 
Започвам от нищото - едно име, едно събитие, едно малко вестникарско съобщение или личностен спомен.
И се тръгва към едно ровене, което понякога продължава с години. Издирванията на документи е доста скъпо начинание. Повечето от архивите и библиотеките са се превърнали в търговски дружества и искат непосилни такси за услугите, а всъщност те са държавни учреждения и трябва да са в услуга на обществото.
След като събера каквито документи открия, започвам да ги обработвам, но понякога се оказва, че съм хвърлил огромно количество труд и средства нахалос - документите са без стойност и колелото отново се завърта, докато стъпя на здрава документална основа.
- Повече журналист или повече историк се чувствате, докато работите по книгите си?
- Труден въпрос. Един път вдишал ли си мириса на печатарското мастило, завинаги си оставаш в кръвта журналист. Как мога да забравя, че преди много, много години, трябваше да напиша информация за работата на ТЕЦ-Русе през Новогодишната нощ. Вечерта празнувах, а на сутринта в 6 часа пеш от Товарна гара потеглих за ТЕЦ-а. Сняг до колене, автобуси няма, само един булдозер прекарал през булеварда тясна просека. Стигнах, оказа се, че магнетофонът (голям, полски) е замръзнал, но в крайна сметка всичко завърши добре. За мен сливането между журналист и историк е огромен жизнен и професионален шанс.
Убеден съм, че без суровата школа на оперативното вестникарство не бих могъл да бъда добър историограф. 
В момента писанията ми са исторически, но в душата и сърцето си съм вестникар.
- България след Освобождението и България след 1989 година като че ли имат много сходни черти, може ли да се направи такъв паралел? Например прелитане от партия в партия и използване на политиката за забогатяване, омаскаряване на опонентите, демагогия, лицемерие, арогантност...
- Това е драмата и на днешна България. Същите борби, същите политически нрави и събития вилнели в следосвобожденска България. Болно ми става като наблюдавам това днес. Първичното забогатяване на българите след Освобождението е станало чрез присвояване на земи, чифлици, къщи, воденици и животни... Днес не е по-различно. Има една особеност, която малцина обаче знаят - българите умеят да натрупват богатства, но не умеят да ги съхранят. 
Те каквото спечелят, наследниците им го разпиляват, защото са загубили навиците си да се трудят.
Така е било и така ще бъде!
- В книгата си пишете за т.нар. черешова артилерия от времето на Априлското въстание и според проф.Пламен Павлов това е най-пълното изследване на темата. Как стигнахте до толкова подробности?
- Оказа се, че сред лавината от информация за Априлското въстание, за черешовата артилерия е писано мимоходом, между другото за този въпрос са написани във времето купища от измислици и легенди. Трябваха ми няколко години проучвания на документи в наши и чужди архиви и така да открия достоверни исторически факти за
това удивително българско начинание - въстаниците да се борят с черешови топчета срещу стоманените круповски оръдия на турците.
Хората, сторили това, са имали невероятен кураж и себеотрицание. Безкрайно съм благодарен на проф.Пламен Павлов, един от най-ярките капацитети в днешната историческа наука, че специално отбеляза това в своята рецензия за книгата. Използвам случая да му благодаря и за прецизната редакторска намеса, която вярвам ще продължи и занапред.
- Къде свършва истината и къде започват легендите за Боримечката?
- Боримечката е измислен образ, създаден от Вазов, който не се интересувал от историческата истина. Той е използвал прозвището му, за да създаде един литературен феномен и благодарение на огромния си талант е успял. Боримечката също е използван в Царска България да вдъхва патриотични чувства у българите, понесъл загубите на няколко национални катастрофи. Затова литографираният му портрет е раздаван безплатно по училища, кръчми, учреждения и казарми.
- Припомняте името на незаслужено забравения Иван дьо Вестин, кажете няколко думи за него.
- Бях намислил да напиша специално отделна книга за Априлското въстание, за онова, което е останало скрито зад лицето на официалната ни история.
Драмите са толкова потресаващи, че засега отлагам това начинание за неопределено време.
Само ще отбележа все пак, че в закътани скривалища и шубраци, майки с пеленачета са принуждавани и умъртвявали своите рожби, за да не ги издадат на преследвачите. Така открих, че първият чуждестранен журналист посетил местата, потънали в кръв и осеяни с разлагащи се тела е достойният френски журналист Иван дьо Вестин. За съжаление никой не се заинтересувал от него, когато това е било възможно. И днес се знае малко за тази личност, известил на света, че през април 1876 г. България преживява една огромна кървава рана.
- Хвърляте ръкавица на онези, които твърдят, че Чарлз Дикенс е живял у нас, на какво стъпвате?
- Чарлз Дикенс е плод на чисто българска мистификация, тиражирана от водещи български вестници.
Болно ми стана, че така се изопачават фактите и затова се захванах с този материал.
Дикенс никога не е посещавал България и никога не е вземал отношение към нейните проблеми. 
- Като говорим за мистификация във вестниците - през последните години една от главните теми е целенасочената дезинформация, независимо дали ще се нарече постистина или фалшиви новини. Наблюдават ли се такива процеси в пресата на младата следосвобожденска България?
Напоследък много се говори за т.нар. фалшиви новини. Те не са днес. Те са неизменна част от писанията в следосвобожденската преса. Ето един малък пример. На 14 май 1894 г. Стамболов пада окончателно от власт. На негово място идват Стоилов и Начович, които веднага започват да преследват стамболовистите. Настъпва истински терор. Не е пожален и Стамболов, тълпата го нападнала и хвърляли камъни върху къщата му. На 21-и сутринта Стамболов получил известие от двореца, че същия ден, около 16 часа Фердинанд щял да го посети у дома му. Но князът не се явил. Причината е, че
Начович поместил във вестник „Народен приятел“ фалшивата новина, че Стамболов готви убиването на Фердинанд
с цел да го замести Крум-Асен, син на починалия княз Батенберг, комуто регент да стане Стамболов, като се ожени за вдовицата му - графиня Хартенау.
- Последният разказ в „Ангели и демони“ е за създателя на Дунав мост арх. Георги Овчаров, да търсим ли в това символика - че хвърляте мост към следващата си книга?
- Последният материал в книгата е посветен към любимия ми Русе. Наистина това е врата към следващите ми търсения и ако Бог е казал, те ще се родят в нова книга, която надявам се да бъде отново издадена от русенското издателство „Ахат“!