„И аз си мислех, че няма да се развълнувам чак толкова на церемонията, но в момента, когато видях видеото с моята номинация, разбрах, че няма да устоя“. Така отговаря на въпроса ми какво е изпитвала при връчването на наградите „Посланик на свободния дух в моето училище“ началната учителка от Европейското училище „Св.Константин-Кирил Философ“ Светлана Христова. Номинацията й беше от бившите й ученици от 7 Б и от сегашните - третокласниците в паралелката с руски език. 
Разговорът ни започва в класната стая през голямото междучасие. И веднага се вижда с какво обожание я следят погледите на хлапетата, които за моя изненада не бързат да изхвърчат в коридора да побушуват. 
„Всъщност нямах намерение да ставам учителка“, признава изненадващо Светлана Христова. Записала руска филология във Великотърновския университет с намерението да работи като екскурзовод. За това мечтаела. Но нещата се подредили по съвсем друг начин.
„Всъщност, когато си 
дете, чиято майка се казва Маша Станчева 
и когато целият ти смислен живот до завършване на гимназията е преминал под знака на нейните безсънни учителски нощи, тогава нещата стават много даже обясними“, казва Светлана. 
Тя е дъщеря на дългогодишната преподавателка по руски език в Европейското училище Маша Станчева, която не само подготвя отличници и победители в олимпиади, но редовно гощава хлапетата с руски блини за Масленица и неуморимо реди тв мостове и партньорства с лицеи в Москва, Санкт Петербург, Волгоград и къде ли още не. 
„От първи до трети клас учех в училището в Образцов чифлик. Бяхме един слят клас - 13 деца. Всички заедно в една стая. И учителка ни беше другарката Савова, тя беше и директор. А след трети клас вече учех в училище „Христо Ботев“. В класа бяхме 38 души. Шокът, който преживях, беше направо неописуем. Нашата класна, другарката Церовска, преподаваше музика, водеше ни къде ли не, с много неща се занимавахме и извън класа“, разказва Светлана Христова. 
Всяка сутрин в 6 часа и 5 минути тя се качва в автобуса, който закарва децата от Чифлика до училище „Христо Ботев“. В 6.15 автобусът пристига в Русе, стоварва учениците в сладкарница „Валя“, до сградата на сегашния Исторически музей, и там чакат на топло в 7 ч да отвори училището. След часовете същият автобус ги прибира обратно. 
„Но много често в четири следобед, да речем, имахме някаква извънкласна дейност - аз заставах на спирката и вземах градския автобус, понякога съм вървяла и пеш близо километър, за да изляза на Птицекланицата да хвана автобус. Но даже 
не съм и помисляла, че може да не отида на турнир по народна топка 
или на среща с някой композитор“, спомня си преподавателката. „Бях наясно, че няма друг вариант, това е положението, пък и тогава това изобщо не подлежеше на обсъждане“, казва Светлана и додава: „Тази закалка допълнително ме е формирала като характер“. 
Когато след 7 клас влиза в Руската езикова гимназия, пътуването от Образцов чифлик продължава. 
„В 18 ч ни свършваха часовете, а автобусът минаваше в 18.05 на „Олимпа“. Нямаше как всеки път да моля да ме пуснат по-рано, така че обикновено стоях на спирката и чаках да мине следващият в осем. Но пък Руската гимназия добави още към моята закалка. Да спомена само, че там минах школата на математичката Булатова. Няма да забравя как за един час ми беше написала три двойки - само защото не бях подредила решението на задачата както трябва... А когато бях в 11 клас, тогава поредната промяна в закона за образованието пращаше гимназистите преди дипломирането за една година в т.нар. УПК - учебно-производствени комплекси. Аз си избрах УПК в Образцов чифлик - в класа бяхме от Руската, от Математическата и Английската, накрая 
получихме специалност оператор по животновъдство
но заедно с това и нещо ценно: шофьорски книжки. Иронията в ситуацията беше в това, че точно когато подкарах УПК-то в Чифлика, вече се бяхме преместили да живеем в Русе - и аз отново гонех автобуси, за да се появя на занятия...“, разказва Светлана Христова. 
От идеята да води туристически групи се отказва, докато следва руска филология във ВТУ. Междувременно през 1993 г. се ражда дъщеричката й Ралица - студентско бебе. „Тя е гордостта ми“, усмихва се Светлана Христова. „Върви по стъпките на леля си, завършила е моден мениджмънт във Варна, работи в сферата на модата, живее в София и обикаля Европа“, резюмира майката. И припомня, че Ралица има номинация „Златна ябълка“ за принос към благотворителността за деца - тъкмо тя е момичето от Европейското, което поде кампанията да се съберат средства за лечението на малката Габи от Русе, на която Фондът за лечение на деца в чужбина бе отказал субсидиране. Тогава Ралица и приятелите, които тя „вербува“ за каузата, събраха доста пари и останаха съпричастни към драмата на малкото русенско момиченце до смъртта му и дори и след това. 
А когато Светлана Христова се завръща в Русе през 1995 г. с диплома, се оказва, че попада в трудния период, когато работа трудно се намира. 
„Подаде ми ръка Трифон Петров, директорът на СПТУ по машиностроене
даде ми шанс и така започнах да преподавам в СПТУ-то, в Техникума по химия и в училище „Васил Априлов“, за да направя нужния норматив“, казва Христова. Заедно с това учи за преквалификация за начален учител.  
От 1998 г. тя е начален учител в Европейското училище. 
„Без грам куртоазия трябва да кажа, че тук обстановката е много благодатна, и ръководството, и колегите са чудесни, срещам тяхната подкрепа винаги, когато имам нужда от нея, за да реализирам моите идеи“, казва педагожката. „На конференции други колеги разказват какви спънки срещат от директорите на техните училища - а аз си давам сметка, че в това отношение ние тук наистина имаме голям късмет“. 
Колко процента е късметът, колко процента - „наследствената обремененост“ на дъщерята на Маша Станчева и колко на сто е собствената инициативност, ентусиазъм и всеотдайност на Светлана Христова - едва ли някой би могъл да каже със сигурност. Сигурно е едно: че децата в нейния клас често дори не усещат как изучават най-важните уроци на живота. Сутрин като влизат в класната стая, всеки от класа слага щипка на забавна физиономия, която отразява настроението и нагласата му: усмивка, тъга, притеснение. През деня настроението на детето може да се смени - тогава то мести своята щипка на друга физиономийка. Децата имат и Килимче на мира - парче велтър, поръбено грижливо, което влиза в действие, ако се скарат деца в класа. Скараните сядат на Килимчето и разсъждават на глас - къде сбърках, какво не направих, как да се извиня... 
В дъното на стаята на шкафа са поставени три бели листа. Там всеки ден някое от децата пише какво добро е направил негов съученик. А от началото на годината пълнят с шарени листчета Буркана на щастието! 
„Като свърши учебната година,
ще отворим буркана и ще прочетем кога са били щастливи нашите деца“
казва Светлана Христова. Така неусетно тя намира точния баланс между забавното и сериозното, между играта и познанието, между „искам“ и „трябва“. 
Тя успява да създаде атмосфера и да впечатли децата и това прави ученето един напълно естествен процес, казват родители, избрали точно тази учителка за своето дете. Тя много бързо ги превежда от състояние на игра към работа и обратно, добавят те. 
Христова запалва майките и заедно изработват кукли, които се включват в учебния процес, Родителите заедно с децата правят къщички за птици, сега плетат шалове и шапки, които класът ще изпрати в София за акцията „Изплети топлина“, насочена към бездомните хора в рамките на кампанията „Време за герои“. 
„Класът е отбор „Чебурашка“ - най-малките доброволци 
в кампанията“, обяснява Светлана. 
„Често в клас говорим за това, че трябва да правим добро“, казва тя. „Смятам, че да се научат децата да четат и да смятат е важно, но по-важно е да ги научим да бъдат хора. Най-много се радвам, когато на 24 май ми звънят родители и баби на бивши мои ученици да ме поздравят и да се похвалят с детето си, но и да ми благодарят, че аз съм била първата му учителка. И честно казано, с болка и тъга си мисля колко ми липсва на мен самата като учителка времето, когато бабите идваха да посрещат внучетата от училище, прибираха ги у дома, хранеха ги, играеха с тях и после отпочинали децата сядаха да учат. Сега една част от малките ученици са на целодневно обучение - а това е убийствено за децата. Другите са на самостоятелно отглеждане - оставени на самите себе си до вечерта, когато родителите се връщат от работа и тогава почва учене и писане на домашни. 
Как не успяхме да вземем хубавото 
нито от старото време - от предишната система на образование у нас, нито от европейските модели... Липсва ми и времето, когато учителят беше на почит в семейството - защото уважението, и не само към учителите, се формира именно в семейството. Още помня как през 2000-а тръгнах на зелено училище в Боровец с 20 деца. Пътувахме с влак до София. Едно от децата беше с хемофилия, бащата ми даде инжекции - такова доверие ми имаше... На Боровец - сняг, пързалки, децата се намръзнат навън, а после всички се събират в моята стая, където имаше вана - и си топяха краката в гореща вода във ваната. Родителите ми бяха гласували доверие, децата се отнасяха с респект и слушаха, така че се завърнахме живи и здрави - а този клас и до днес си спомня „Ама как се къпахме заедно във вашата вана, госпожо!“, засмива се Светлана Христова. 
И всичките й ученици - и преди, и сега, са наясно: има време за веселие - примерно, когато се прави Хелоуин в дома на госпожата и целият й апартамент потъва в тикви и меденки, и има време за учене! А за нея самата време за почивка настъпва в редките вечерни часове, когато се прибира у дома и иска... пълна тишина! Което трудно се напасва с начина за релаксиране на половинката й Борислав - той пък си почива с музика с високи децибели... Все пак, някак намират златната среда. Та Светлана Христова я намира всеки божи ден с две дузини малки живи енергийни бомби, че у дома ли няма да я намери!