„Никога не съм си представяла, че мога да работя нещо друго. Даже наскоро в един разговор, когато ставаше дума кой от мои колеги учители с какво би се занимавал, аз си помислих: „Ами че аз нищо друго не мога и не искам да правя! Това е моята професия - и това е моят живот“. Това разказва преподавателката по математика в основно училище „Иван Вазов“ Снежана Трифонова. Срещаме се с нея в месеца, в който тя получи признание за тази нелека и толкова отговорна работа - да бъдеш учител. Това признание беше още по-ценно, защото дойде от ...учениците! Тъкмо учениците на Снежана Трифонова бяха тези, които я предложиха за „Учител - посланик на свободния дух в моето училище“ в ежегодния конкурс на общинската фондация „Русе - град на свободния дух“. При това математичката беше предложена единодушно от всички седми класове. На 6 ноември, след кратката ваканция покрай Деня на будителите, Снежана Трифонова занесла в училище приза, а заедно с това и няколко кутии бонбони. Обикновено на тази дата черпя моя клас, тъй като имам рожден ден, но този път почерпих всички седмокласници - за наградата, усмихва се учителката. И добавя: „За някои може да звучи шаблонно, но за мен това училище е наистина другият ми дом. 
То си е моето училище
А то е „нейното“ училище, защото именно тук, в училище „Иван Вазов“, самата Снежана е била първолаче. Малко преди това семейството й се премества в Русе от село Баба Тонка, близо до Попово. Прекрасно е едно дете да има село - да има баба и дядо, при които да си прекарва ваканциите, отклонява се от темата Снежана Трифонова. „Аз наистина имах чудесно детство, ходех с баба да бера боб - и знам как изглежда бобът, как расте динята, какво представлява тиквата и врежът, с който тя се катери по оградата, знам откъде идва млякото. Това е нещо наистина страхотно и затова правя всичко възможно моите малки внучки също да са наясно с това“, казва учителката. 
Когато семейството се премества в Русе, то се настанява на квартира у лелята на Снежана - точно срещу училище „Иван Вазов“. 
„До четвърти клас моята учителка беше другарката Атанасова, а от пети клас класната беше Мария Статева. Много борбен човек, много строг и много истински! Преподаваше, естествено, математика! Дали заради нея или по друга причина, аз много обичах да решавам задачи. Майка ми много ме подкрепяше в това. А когато завърших седми клас и заминахме с брат ми на село за ваканцията, нашите се обадиха по телефона в пощата /нямаше още телефони по къщите/ да съобщят, че в Русе откриват Математическата гимназия. Дотогава мислех след 8 клас да отида в Икономическия техникум, макар че не ме влечаха особено понятия като дебит, кредит, салдо, те и до днес са ми чужди. И ето че събраха деца от целия град - бяхме някъде около 150-160 човека, и заминахме на лагер в село Късовци. По цял ден решавахме задачи. 
Там се запознах с легендарния учител по математика Дани Михайлов
В края на лагера направиха изпит и класираха децата в паралелки - от А до Е. Най-големите математици бяха в А и Б класове, аз бях във В“, разказва Снежана Трифонова. 
Точно в този първи випуск на Математическата тя среща и съпруга си - Димитър Трифонов. След като завършват гимназията, заминава да следва математика в Шумен. За нея няма дилеми - впечатлението от нейната класна Мария Статева е толкова силно, че Снежана е наясно със себе си. „Реших, че това ще правя: учителка по математика. Хем е артистично - всеки път заставаш пред децата и влизаш в роля, хем ми е приятно, защото е математика“, казва тя. 
След това идва и първият работен ден на младата учителка. Това е първи септември 1979 г. в едно от най-новите тогава училища в Русе - „Петко Р.Славейков“. Първият й спомен за нейното учителско начало обаче е свързан не с децата, не с букетите цветя на 15 септември, а с първата задача, която получава като учител. „Повика ме зам.-директорът на училището Радилов и ми каза да отида в Бетоновия възел да уговоря бетонова заливка за физкултурния салон на училището. Това сега е лесно - да влезеш в интернет и да видиш къде трябва да отидеш. А тогава тръгнах да търся този Бетонов възел. Първо с автобус, след това пеш. След Дунав мост и нататък... После ходих още няколко пъти. Но задачата беше изпълнена. Намерих възела, договорих заливката, изпълних задачата“, разказва Снежана Трифонова. 
Повечето от децата, които учат в „П.Р.Славейков“ са циганчета. „Бяха добри деца, учеха се, родителите им дори не си помисляха, че може да не пуснат децата на училище. Децата се стараеха - и ние, учителите, оценявахме тези старания. Помня една Виолетка -
трябваше да извади 2 от 87, гледам, тя, милата, пише чертички 
- 87 чертички, после задрасква две от тях и брои...“, спомня си преподавателката. В училището, което отдавна е хлопнало врати, тя е научила немалко уроци. Един от тях е да се поощряват децата, да се отбелязва желанието им да постигнат нещо. Но затова трябва да се общува с малкия човек. Защото колкото и многобройни частни уроци то да посещава, нищо не може да замени онези моменти, когато детето се обръща към майката или бащата за помощ - и родителите „превеждат“ на достъпен език това, което детето не разбира. 
„Прочетох наскоро една мисъл: „Давайте на децата два пъти по-малко пари, но отделяйте два пъти повече време с тях“. Не знам дали би могло да се каже по-точно. Учителят е важен, но 
все пак родителите са най-важното нещо
От тях детето очаква подкрепа и разбиране, от тях очаква и съвет и помощ. Това е мой принцип и като майка. Колкото и да съм била заета и натоварена, ако дъщерите ми Лена и Нина са имали нужда от помощта ми, веднага съм оставяла моите задачи и съм откликвала. Не че кой знае колко разбирам в дълбочина всички дисциплини, които се изучават в училище. Но аз затова съм родител - за да бъда до децата, когато те имат нужда от мен. А обикновено, когато родителите и детето заедно прочетат това, което пише в учебника, то някак става по-ясно“, казва Трифонова. Опитва се това да предаде като съвет и на днешните родители. Някои чуват и вникват, други - не съвсем. 
В „своето“ училище Снежана Трифонова идва да работи през 1984 г. 
„Исках това, но като прекрачих прага първия ден, се почувствах объркана. Влизам и виждам моите учители - другарката Статева, другаря Георгиев, химичката Христова, дружинната Мутафова, учителката ми по български Парашкевова... 
Естествено, губя ума и дума... 
Беше стряскащо - и много трудно. Но полека-лека нещата потръгнаха“, казва преподавателката.
Тя е убедена, че има едно нещо, което прави общуването по-леко и заедно с това много помага в общуването и отваря много врати. Това е уважението към хората. 
Така съм възпитана - и прилагам този принцип не само към по-възрастните от мен, но и към моите ученици, обяснява Снежана Трифонова. Отначало това малко стряска децата - когато учителката по математика благодари на дежурния за това, че е почистил дъската и е донесъл дневника. Но постепенно свикват и възприемат това и като свой начин на общуване. Всъщност, идеята за това дава съпругът й. 
„Преди време у дома проверявах контролни и от време на време възкликвах с възторг - колко добре се е справило някое от децата. Тогава мъжът ми каза: „Защо на това дете не му напишеш „Браво! Благодаря ти за старанието!“. Замислих се - аз „Браво“ пишех и преди това. Но 
това „благодаря“ прави чудеса, детето направо хвръква
като прочете това - значи, усилията му са забелязани и оценени, признаваш го като голям човек. А пък това тъй улеснява работата на учителя“, казва математичката. 
Тя си има похвати, които действат безпогрешно.
„Пети клас ми е много важен - това за учениците е ново начало и те са склонни да възприемат нови изисквания. Обикновено като посрещна за първи път петокласниците в моята стая, отварям широко всички шкафове и посочвам: ето, тук има това, това, това... Ако нещо от тези неща ви е нужно, можете да ми кажете. И след това нямам проблеми“, разказва учителката. След като твърдо и категорично се въведат принципите, те се спазват неотклонно. И децата възприемат правилата, особено като вече са наясно, че те, правилата, важат за всички - и за тях, и за учителката. Тя държи те да не ползват телефоните си в час, но самата тя също не отговаря на позвънявания, дори и да са настойчиви. По пода няма нито една хартийка, 
никой не шуми и не бъбри в час, не яде закуска... 
А другият важен принцип е децата да бъдат изслушвани. Те имат нужда да се изприказват, имат нужда да ги чуе някой, да се убедят, че ако на тях нещо им е трудно, могат да го споделят и да го доверят на учителката. 
Случвало се е да им признавам и аз някои неща - например, че навремето и на мен ми е било трудно да запомня колко прави седем по осем, усмихва се Снежана Трифонова. И казва, че за нея е важно всяко откровение на нейните ученици. 
„Понякога в часа на класа разделям децата на групи - „учители“, „родители“, „ученици“ и разиграваме ситуации, така те влизат в други роли, а аз често научавам много интересни и поучителни за нас, учителите, неща. Една друга ситуационна игра беше много любима на моите ученици. В часа на класа в последната седмица от месеца поставяме стол на средата на стаята и на него сядат децата едно след друго, за да разкажат какви добри дела са извършили. Разказват 
как са спасили кученце, как са помогнали на възрастна жена 
да пресече улицата, помогнали са на другарче. Ефектът е много силен, така те огласяват доброто, което са направили, и „заразяват“ и другите в класа“, разказва Трифонова. 
Доброто - то ни прави човеци, убедена е математичката. Може би точно заради това най-любимите й автори са Елин Пелин и Чудомир - от разказите и на двамата лъха изумителна човечност, заедно със закачките, с искрометното чувство за хумор, но и с онази атмосфера, от която се носи аромат на ябълки и дюли, на току-що окосена трева и на топло слънце. Тази цветна и необятна човечност тя иска да предаде и на своите ученици, и на двете си внучки - 4-годишната Ива и 2-годишната Божидара, която я чакат всяка ваканция да дойде при тях в София. За да им чете книжки и да ги прегръща топло. С обич.