Една от най-развълнуваните учителки по време на тазгодишната церемония по награждаването със званието „Учител - посланик на свободния дух“ беше преподавателката по музика в основно училище „Никола  Обретенов“ Здравка Михайлова. Личеше си, че вълнението й е огромно. А самата тя - толкова млада, че прилича повече на гимназистка, отколкото на учителка, не криеше трепета, който изпитва. 
„Когато получих поканата да присъствам на церемонията по награждаването, стана ясно, че учениците са ме номинирали за този приз. Чак тогава те си признаха, че дълго време са подготвяли видеото, с което ме представят. В „заверата“ се включила и тяхната класна - и всички са пазели това в дълбока тайна. И когато получих поканата, 
едва тогава те си признаха и дори ми показаха видеото
- все пак, да съм наясно“, с усмивка разказва Михайлова. И признава, че останала силно впечатлена, че са включили в презентацията и любимия й композитор - Фредерик Шопен. А в деня на самото връчване на наградата тя не се сдържала и откровено казала на учениците: „Днес с вас сме си разменили ролите. Сега аз съм притеснената, а вие ще ме наблюдавате отстрани“. Аз съм зодия Рак, не обичам да заставам на сцената, предпочитам да съм зад кулисите, казва учителката. 
И дори не си дава сметка, че всъщност тя всеки божи ден е на сцената, при това без антракт - защото детските очи наблюдават учителя не само в час, но и в междучасие, и докато си купува сандвич в бюфета, и когато си почива в свободен час, и на спирката на автобуса... Това е друга сцена, убедена е Здравка Михайлова и разказва как тя е стигнала до нея. 
Всичко започнало с едно пиано в детската градина
„Моите родители нямат нищо общо нито с музиката, нито с учителската професия. Покойният ми баща беше локомотивен машинист, а майка ми - медицинска сестра. Когато ходех на детска градина, тя работеше там. И ето че следобед, когато всички деца лягаха да спят, аз, тогава петгодишна, се промъквах тихичко на първия етаж, където в салона имаше едно пиано. Вдигах капака и полекичка налучквах мелодии на детски песнички. Един ден ме чули как свиря „Мила моя мамо“ - и моята следобедна тайна беше разкрита. Тогава учителките посъветваха майка ми да ме заведе при специалист на прослушване. И това реши съдбата ми - записаха ме на пиано и се започна“, разказва Здравка Михайлова. 
Пак пианото я води в Русе, където завършва Музикалното училище. А след това, изправена пред избора на по-нататъшен професионален път, момичето избира педагогика на обучението по музика във Великотърновския университет. Аз тогава вече бях наясно, че 
не се чувствам комфортно на артистичната сцена, но работата с деца ме привлича
казва тя. Макар малко да се притеснявала дали ще постига контакта с учениците. Насърчил я баща й. И така стига до дипломата, която я отвежда в училище. 
Аз съм си късметлийка, казва Здравка Михайлова. Още като завършила, се оказало, че в русенското основно училище „Любен Каравелов“ търсят преподавател по музика, който да замества колежка, излязла в отпуск по майчинство. Така от 2010 до 2013 година тя работи в училището, което се смята за едно от най-престижните и най-търсените от амбициозни родители в града. А от 2013-а започва първо като външен лектор в ОУ „Никола Обретенов“. Новият директор на училището Емил Тюлеков, който поема поста от следващата година, я кани да работи на постоянно място. И в двете училища попаднах на страхотни хора и на чудесни деца, казва Михайлова. 
И разказва как 
в „Никола Обретенов“ в момента цари прекрасна атмосфера, колективът е разкошен
а децата са изключително любознателни, отворени към различни познания и умения и безкрайно артистични. Не знам защо някои хора още живеят с някакви стари представи за нашето училище, може би защото ние някак не се хвалим с това, което правим, но истината е, че нашите деца постигат много успехи и в последно време това може да се види и по факта, че голяма част от тях като приключат с основното си образование, продължават да учат в елитни гимназии в Русе, казва Михайлова. Страшно много извънкласни форми имаме, това дава шанс на децата да развиват различни дарби, а също и да преценят кое ги увлича повече - кое е тяхното истинско призвание, добавя преподавателката по музика. Самата тя има часове във всички класове от първи до седми. Освен това води клуб по народни танци с деца от втори и трети клас.
„Народната музика е нещо, което аз държа да обичат. Има толкова красиви народни песни и мелодии. Те трябва да ги познават - така или иначе, ритъмът с неравноделните тактове е в кръвта ни. Освен това винаги се стремя да им покажа и обработки на народни песни, както и как елементи от фолклора могат да се втъкат в друг стил музика. Така им 
помагам да откриват прелестите на класиката, на средновековната музика, на фолклора
И като им пусна някаква мелодия, особено когато е класика, настоявам всеки от тях да ми каже какво точно му харесва. Да го назове с думи  - тогава това впечатление става още по-силно за детето. А в училище вече си имаме една традиция. Като започва учебната година, винаги питам всички деца каква музика са слушали през лятото. Аз по принцип знам всеки от тях какво слуша. И ги уча да разпознават красивото във всяка мелодия - и в старинната, и в метъла. Аз самата обичам всякаква музика - търся хармонията навсякъде и я откривам. Просто трябва да я потърсиш. На това уча и децата. Може би единственото, което не слушам, е чалгата“, казва Здравка Михайлова.
Намира професията си за изключително благодарна. Въ в всеки случай, доста повече, отколкото тази на артиста на сцената. Нищо не може да се сравни с удовлетворението, което получаваш, виждайки в детските очи, че децата се гордеят с постигнатото и че това се дължи в голяма степен на теб, казва тя. „А колкото до ролята на артитста - 
аз наистина съм артист всеки ден: 
и актьор, и певец, и танцьор. А е потребна доста енергия, за да бъдеш и трите. Но като учител не можеш да минеш без това. Защото често се налага за да направиш разбираемо онова, което съобщаваш или обясняваш на децата, да им го изиграеш драматургично. Така едновременно приковавам вниманието им и провокирам тяхната фантазия. Когато трябва - танцувам. На мен не ми е трудно, аз като ученичка съм играла народни танци. Затова и водя сега клуба в училище. Един от танците, на които ги научих вече, е танцът „Ръка“, той е чисто добруджански и не е много популярен. Ако всичко върви по план, на 24 май трябва нашият клуб да се представи с танцова програма на градското тържество на площада“, разказва Здравка Михайлова. 
Как се справя с понякога толкова разноликата маса деца, които често изглеждат като напълно неуправляем многоглав змей? Е, нашият час по музика по начало е малко по-свободен, по начало в него е заложено децата да отдъхнат малко от дисциплини като математика и физика, да речем, казва Михайлова. И издава един от своите методи за привличане на вниманието. „Когато започнат много да шумят, просто заставам пред тях и мъ лча. Стоя и мълча. И те постепенно започват сами да си подвикват: 
„Госпожата млъкна! Госпожата млъкна!“
И ето че в един момент млъкват и те. А другият ми метод е да поставя някой от бъбривците на моето място. Тогава аз казвам „Искам като теб да слушам“, сядам на неговия чин, а той се изправя пред класа. Сменяме роли - и това сработва незабавно. 
Благодарна е на ръководството на училището, защото директорът Тюлеков и неговият екип са въвели като норма спокойствието и свободата за учители и ученици да творят. Благодарна е и на колегите си. 
Може да прозвучи старомодно, нали напоследък вече започват да отричат легендата за хан Кубрат и снопа пръчки, но аз продължавам да съм убедена, че нещата се постигат най-вече, когато всички работят в екип, твърди младата учителка. И се радва, че може с чисто сърце да каже, че харесва училището, в което работи и че то по нищо не отстъпва на останалите в града. 
„Няма да забравя, че когато отидох на първото си интервю за постъпване на работа в „Никола Обретенов“, взех такси. Като му казах адреса, шофьорът не знаеше къде се намира и се наложи да му обяснявам. Накрая той възкликна: „Че те не го ли затвориха това училище?!“. А сега постепенно вече градът започва да научава, че това училище не само не е затворено, а че подготвя едни пълноценни и много талантливи ученици“, настоява Здравка Михайлова.
Всичко това - този грамаден труд и тези чудесни емоции - понякога отнемат много повече от осемчасов работен ден. Цената на това обикновено плащат Симона - 10-годишната дъщеричка на Здравка Михайлова, и съпругът й Тодор. Но очевидно те двамата са наясно, че мама има приоритет - и го уважават. Защото и на тях им е приятно, когато разбират, че трудът на мама се оценява стократно с най-скъпоценното: обичта на учениците.