11 ноември 1952 година. Още един черен ден в българската история - в Централния софийски затвор са екзекутирани четирима католически свещеници - Никополският епископ Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джижов и Йосафат Шишков.
Ехото от изстрелите кънти вече 65 години в сърцата и душите не само на католиците, а и на всички, които не са съгласни на думите, идеите и вярата да се противопоставят арести, инквизиции и куршуми.
На днешната годишнина от мъченическата смърт на четиримата духовници ви предлагаме статията на проф. Светлозар Елдъров, публикувана във вече неизлизащия вестник „Про & Анти“ през октомври 2004 година. Заглавието е на редакцията.
В началото на 1952 г. организационната структура на ДС е приведена в съответствие с изискванията за по-активна и безпощадна борба с чуждия шпионаж и вътрешните врагове. Първи отдел се трансформира в Трето управление за борба с вътрешната реакция , а Втори отдел става Второ управление за борба с вражеския шпионаж. Католическата църква и католиците продължават да бъдат разпъвани между контрареволюцията и контраразузнаването.
Новият курс на ДС
начертан от националното съвещание (през 1951 г. се провежда национално съвещание на ръководството на ДС с участието на най-висшето държавно и партийно ръководство - б. р.) и въплътен в структурната реорганизация, е насочен преди всичко срещу Католическата църква. Католическото духовенство и по-интелигентните и дейни католици идеално се вписват в представата на българските тайни служби за вражеския контингент на чуждите разузнавания. Точно с такава насока дотогава са водени повечето от активните разработки по католическа линия. За същото говорят и много документи от информационния масив на ДС, натрупан в предходните години. И тъй като повечето от другите оперативни линии вече до голяма степен са изчерпани с арести, следствия и съдебни процеси, Католическата църква в този момент се оказва най-подходяща да задоволи ненаситните нужди на вътрешнополитическата пропаганда.
Това злощастно лидерство на католиците ясно личи от цифрите в отчетния доклад на Третото управление за дейността му през 1952 г. Ако в началото на годината потенциалните врагове на режима от средите на Католическата църква, класифицирани в т. нар. вражески контингент, наброяват 70 души, повечето духовници, до края й те стават 400. Това почти шесткратно увеличение най-добре илюстрира „привилегированото“ място, което Католическата църква заема след националното съвещание на ДС. Никоя друга оперативна линия в управлението не бележи такъв експлозивен растеж, както това става с католиците.
Повечето разработки на католически обекти
водени от органите на ДС в София и провинцията, са прехвърлени от насоката на контрареволюционните елементи към вражеските разузнавания. Те се ръководят лично от началниците на Второ и Трето управление и се наблюдават от заместник-министъра на вътрешните работи. Освен с агентурни донесения, през този период ДС започва все по-често да си служи с различни технически мероприятия, обозначени с имена на български реки: „Места“ - монтиране и експлоатиране на подслушвателни устройства; „Панега“ - отваряне и преснимане на пощенска кореспонденция; „Тополница“ - телефонно подслушване. Често се практикува и незаконно проникване и претърсване на домовете или т. нар. секретен обиск. Прибягва се и до „комбинация на обекта с жена“ или „подхвърляне на жена“ с цел компрометиране и вербуване. Същото понякога се прави и с мъже.
Обектите на груповите и едноличните разработки
на ДС по католическа линия са „реализирани“ на няколко пъти в течение на 1952 г. Лично министър-председателят Вълко Червенков настоява за безкомпромисна разправа с католическото духовенство. На 26 юни 1952 г. той поставя следната резолюция върху доклада на вътрешния министър: „По отношение на католишките бандити да се действа решително, включително до ареста на католишкия екзарх, ако за това се окажат данни. Пред нищо няма да се спирате. Дръжте ме в течение по въпроса. Трябва да се подготви добре процес по направените разкрития и да се разгромят до основи католишките бандитски гнезда в България. При това ние ще се посъветваме с нашите съветски приятели. Когато следствието в основата си приключи, да се състави сбито изложение на разкритото, което ние ще изпратим на приятелите ни с молба за съвет и ще разгромим католишките бандити. Ние бием бандитските връзки на католишката църква у нас с Ватикана, тук Ватикана организира разбойнически гнезда. Един процес срещу католишките бандити у нас ще има противоватиканско, противопапско острие“.
След големия лов на католически духовници
започва и съдебната разправа с тях. Печалната слава да постави началото на серията съдебни процеси се пада на Асен Чонков, енорийски свещеник в с. Бърдарски геран, Никополска епархия. Той е арестуван още през юли 1950 г. като предполагаем главен организатор на спонтанните бунтове в региона срещу насилственото събиране на т. нар. държавни доставки на зърнени храни. В обвинителния акт на врачанския окръжен прокурор Асен Чонков е определен като „привърженик на монархофашистката власт“ и „саботьор на отечественофронтовските инициативи“. За тези провинения е осъден на 15 години затвор.
Втори съдебен процес се провежда в София на 14 януари 1952 г. Подсъдим е капуцинът Дамян Гюлов от Софийско - Пловдивска епархия, бивш редактор на в. „Истина“. Той е обвинен в шпионска и противодържавна дейност. Осъден е на 12 години лишаване от свобода, 15 години лишаване от граждански права и пълна конфискация на имуществото.
Третият съдебен процес е на 3 юни 1952 г., също в столицата. Подсъдими са софийският свещеник капуцин Роберт Прустов и неговият помощник-домакин Стефан Цоков. Двамата са обвинени в шпионаж и противодържавна дейност. Роберт Прустов е осъден на 20 години лишаване от свобода, 22 години лишаване от граждански права и конфискация на цялото имущество. Стефан Цоков е осъден на 10 години лишаване от свобода, 12 години лишаване от граждански права и конфискация на цялото имущество.
На 6 юни 1952 г. в Пловдив е организиран съдебен процес при закрити врати, на който е разгледано делото срещу свещеник Йосиф Тончев, капуцин. Обвинението срещу него също е в шпионаж, но присъдата му е най-сурова. Йосиф Тончев е осъден на смърт и екзекутиран на 23 януари 1953 г.
Първите четири процеса приключват за по един ден
не са разгласени и не получават широк отзвук сред българската общественост, освен в средите на Католическата църква. Масовите арести през 1952 г., извършени с преднамерена показност, дават да се разбере, че властите са сменили тактиката си и подготвят публичен процес.
Арестуваните през юли 1952 г. 40 души, сред които един епископ, 25 свещеници и една монахиня, са обвинени в шпионска и подривна дейност срещу народнодемократичната власт. С физически мъчения и психологически тормоз от тях са изтръгнати „самопризнания“. Най-често прилаганият метод е т. нар. въртележка - денонощни разпити без почивка, при които следователите се сменят, а арестуваните се държат на границата на пълното физическо и психическо изтощение, когато вече не са в състояние да правят разлика между реалност и фантазия. Обикновено „въртележката“ се разнообразява с бой. Точно с такива мъчения по време на следствието е убит успенецът Фортунат Бакалски, бивш редактор на в.“Истина“.
За по-малко от три месеца следственият материал
по дело №859/1952 г. за „шпионската и заговорническа католическа организация в България“ е готов. С това обвинение от 29 септември до 3 октомври 1952 г. в София се разиграва съдебен фарс, на който медиите дават голяма публичност. Делото се гледа от колегия на Върховния съд, а в съдебната зала са изложени част от „доказателствата“, подхвърлени от самите тайни служби по време на арестите и обиските - картечници, пушки, бомби, пистолети, радиостанции, златни монети. От обвинителния акт и от протокола на съдебното заседание, тиражирани от вестниците, става ясно, че подсъдимите са участници в голяма шпионска организация, създадена и ръководена от Ватикана.
На 3 октомври
съдът произнася смразяваща по своята жестокост присъда
Четирима души са осъдени на смърт чрез разстрел: Никополският епископ Евгений Босилков - пасионист, и успенците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Другите присъди варират от 3 до 20 години лишаване от свобода - двама са осъдени на 20 години затвор, шестима на 15 години, двама на 14 години, единайсет души получават по 12 години, деветима по 10 години, четирима съответно по 8, 6, 5 и 3 години, и двама по година и половина. Така на 40 души се падат 4 смъртни присъди и общо 405 години затвор!
Смъртните присъди са изпълнени в 23,30 часа на 11 ноември 1952 г. в Софийския затвор. Екзекуциите на Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков не са обявени официално до края на комунистическия режим в България.
На 29 октомври 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда делото на епископ Иван Романов, наместник на Софийско-Пловдивската епархия. Обвинението е вече традиционно - шпионаж. Произнесената присъда е сравнително лека - 12 години лишаване от свобода - но за 74-годишния архиерей тя се равнява на екзекуция. Само след два месеца, на 8 януари 1953 г., епископ Иван Романов умира в затвора.
От 2 до 4 декември 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда още едно дело на католически свещеници и цивилни лица, обвинени в шпионаж.
Този път пред съда са изправени 10 души
от които един е осъден на смърт, един на 20 години, двама на 15, двама на 12, двама на 10 години и двама на 6 години лишаване от свобода.
С това серията от съдебни процеси срещу католически епископи, свещеници и миряни приключва. Същевременно без съд и присъда в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие, използван навремето евфемизъм за комунистически концентрационен лагер) са изпратени още две дузини католически свещеници, монаси и монахини.
На 12 март 1953 г. Президиумът на Народното събрание издава поверителен указ №88, по силата на който са конфискувани всички все още останали имоти на Католическата църква с изключение на храмовете, дворните места и намиращите се в тях постройки. Така са отнети 188 недвижими имота - сгради, дворове, ниви, ливади, овощни и зеленчукови градини, лозя и пр. За нито един от тях не е платено обезщетение.
Никога дотогава Католическата църква в България не е претърпявала такъв жесток удар, какъвто през 1952-1953 г. й нанася комунистическият режим. Вероятно той е щял да бъде последван от още по-съкрушителни и безмилостни удари, ако на 5 март 1953 г. не умира Сталин. Неговата смърт довежда до известно укротяване на репресивната машина на комунистическия режим както в Съветския съюз, така и в България. Въпреки това на Католическата църква продължава да се гледа като на опасен противник, способен да разклати устоите на обществено-политическия строй. Вместо организиране на съдебни процеси и екзекуции, сега ДС се ориентира към вербуване на агенти от средите на католическото духовенство и вярващите. През 50-те години в отделение „Духовенство и секти“ се водят на отчет около 1000 души „вражески контингент“ от средите на българските католици, срещу които има над 100 лични и групови разработки. Агентурният апарат непрекъснато се увеличава и от 68 информатори и агенти през 1953 г. достига до 339 през 1958 г. Агентурно-оперативната дейност на ДС срещу католиците в България е съпътствана от строги административни ограничения срещу останалите на свобода свещеници и яростна атеистична пропаганда сред всички слоеве на обществото.