В четвъртък, 9 ноември, от 19 часа във Военния клуб актьорът от Народния театър „Иван Вазов“ Иван Юруков ще потопи русенската си публика в полета на моноспектакъла си „Пилето, което казва ку“. Билети все още могат да се намерят в Билетен център Русе (зад общината), освен това ще се предлагат и на място преди спектакъла. Сценарият е по сборниците с разкази „Малкото име на дните“ и „Тиква!“ на Александър Урумов, а музиката - на Михаил Шишков. Героят на Иван Юруков е нощен пазач на секретен склад, който влиза в различни роли и ситуации. Самият Юруков тази година получи поредна номинация за „Аскеер“ за главна мъжка роля за блестящата си игра като Майстор Найден в „Майстори“. А през октомври бе официалната премиера на филма „Дъвка за балончета“, в който той и Теодора Духовникова играят главните роли.

Никола ДИМОВ
- Г-н Юруков, моноспектакълът е огромно предизвикателство за всеки актьор. Защо и как се решихте на тази стъпка?
- Актьорът рядко посяга към монологичната форма по много причини. Най-вече трябва да се почувства готов на такава крачка. Трябва да подбере подходящ текст, чрез който да изрази най-добре себе си. У мен желанието да се занимая с това отдавна съществува, изчаквах само подходящ момент. Досегашният театрален опит ми дава самочувствие да се впусна в подобно предизвикателство и ето, че се случи. Трудността беше в първата крачка, а после някак всичко си дойде на мястото и се получи един достоен спектакъл.
- Какви са посланията в този ваш първи моноспектакъл и защо се спряхте точно на този текст?
- Авторът на текста - Александър Урумов, ми го предложи, аз го харесах и приех с охота. Текстът дава възможност за наистина разнообразно и динамично интерпретиране на различни образи, които по комичен начин разкриват съвременната действителност. Странният герой съизмерва себе си с многобройните персонажи от неговото минало и настояще, за да стигне до смисъла на собственото си съществуване. Всяка сцена от „Пилето, което казва ку“ крещи със своята истинност. Героите са абсурдни, смешни, нещастни, но истински. Човек лесно би могъл да открие в тях хора от своето обкръжение, лични случки, та дори да разпознае самия себе си. Посланията прииждат като летящи копия от случващото се на сцената.
- Какво е усещането да стоиш сам на сцената, пред толкова много хора, които са в очакване?
- Това е най-върховното изживяване за един актьор. Удоволствие е, когато успееш да уловиш публиката и превеждайки я през несгодите на персонажите, заедно да достигнете до най-скритите кътчета на зрителското възприятие. Тогава всички дишат в синхрон. Актьорът партнира с публиката - непредвидим партньор, стаен в тъмното, очакващ доброволно да бъде въвлечен в едно приключение. Моята работа е да осигуря това пътешествие по един достоен и честен начин. В „Пилето, което казва ку“ се случва именно това. Удоволствието е неизмеримо.
- Смятате ли, че известността при актьорите у нас се дължи най-вече на комедийни роли и ако да - защо е така?
- Всички сме уморени от тегобата на безкрайния преход. Животът в страната ни и без това е достатъчно тежък. Съвсем естествено е хората да предпочитат забавления за разтоварване, но има огромна разлика между смислените форми на забавление и пошлия вкус.
- Вие самият имате ли възможност да избирате ролите си и как преценявате дали да се посветите на дадена роля?
- Определено имам възможност да избирам ролите си. Ставам неистов техен адвокат в отстояването на авторовата мисъл. Героят ми от „Пилето, което казва ку“ би бил невъзможен без моята подкрепа. Споделям неговите терзания, тревоги и радости. Впрочем може да усетите това, като дойдете и видите спектакъла. Зрителите в Русе могат да го гледат на 9 ноември във Военния клуб.
- Може би няма да сбъркам, ако кажа, че в страната ви познават най-вече от телевизионния екран. Вие като че ли предпочитате да ви асоциират с ролите ви в театъра - така ли е?
- Винаги съм твърдял, че театърът изгражда актьора, а телевизията го консумира. Предпочитам театъра, защото там всичко се случва сега и никога друг път. Едно и също представление никога не може да бъде същото. Животът започва с вдигането на завесата, вдъхновението идва в 19 часа и си отива по време на аплодисментите. След това остава само усещането в душите на хората. Не е ли красиво?!