Регионална библиотека „Любен Каравелов“ ще бъде домакин на 1 ноември, сряда, от 17.30 часа на премиерата на книгата на Красимир Г.Кънчев „Нови страници към историята на град Бяла, Русенско“, в която авторът огласява неизвестни факти от пребиваването на Александър II в Бяла през 1877 година. Трудът на историка ще бъде представен от Теодора Бакърджиева от Регионалния исторически музей, а тук ви предлагаме близък до темата материал.

Mного се спекулира със загубите и жертвите, които дава Русия и нейната армия в Руско-турската война, довела до освобождаването на България. И това е нормално - след всяка война кънти десетилетно, дори вековно пропагандно ехо, което трябва да извае по най-добрия начин образа на победителя. Но истината, чистата истина, се съдържа в документите и статистиката, затова се обръщам към сухите статистики и автентичните документи на самите руски официални институции, на свидетелства от автори, които са преки участници в събитията и впечатленията им са не чути или прочетени, а преживени в ада на войната.
На 27 февруари 1879 г. с Височайш (Императорски) рескрипт се назначава специална комисия със задача да състави „Отчет по военно-медицинската част през руско-турската война 1877-1878 г.“. Вменено е на абсолютно всички воински началници от най-малките до най-големите подразделения и родове войски да представят медицинските ведомости за загиналите, ранените и за лечението във военнослужащите в медицинските учреждения, функциониращи през войната, като същите са препроверени (засечени) със сведенията от военно-полевите болници, лазарети и етапни медицински пунктове. 
Близо 15 членната комисия, оглавявана от началника на военно-медицинския инспекторат д-р Н. Козлов и бившия полеви военно-медицински инспектор В.И. Приселков 
в продължение на близо 5 години събира и анализира огромен обем документи
а в различни етапи привлича и други светила на медицинската статистика и отчетност. 
Така през 1884 г. са публикувани кн. 1 и 2, отнасящи се за Кавказката армия, през м. юни 1885 г. се издава първа част за Дунавската армия, а в средата на 1886 г., след одобрение от цензурата и преминала през „ситото“ на военните наблюдатели, е публикувана втората част на отчета „Дунайская армия. Отдел врачебно-статистический“.
Обобщени и подложени на стриктен статистически анализ за сведенията за периода от обявяването на мобилизацията в Русия (ноември 1876 г.) до изтегляне на последните руски части от оставения на Балканите окупационен корпус и установяването им в квартирите в Руската империя към средата на м. март 1879 г. За да не бъда голословен, тук само ще цитирам основните обобщаващи сведения от първия раздел на отчета: „Болезненост и смъртност в Дунавската армия“.
Според официалните документи в този период 
в Дунавската армия са регистрирани 951 993 болни
ползващи съответното лечение. От заболяванията, т.е. не от рани в сраженията, почиват 54 239 човека, в т.ч. 49 104 от частите на Дунавската армия, 1360 военни загинали от нещастни случаи, 419 румънски войници, 1725 от пленените турски низами и 366 българи от местното население, които са потърсили болнична помощ в руските лазарети. Ясно и категорично в сухите статистически данни е посочено: 
УБИТИ В СРАЖЕНИЯТА - 11 905 руски солдати и офицери; 
БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ (в сраженията, вероятно убити или по-скоро дезертирали) - 5121 руси. (Близо 1/2!)
ПОЧИНАЛИ ОТ БОЛЕСТИ - 49 104 от воинския състав
ПОЧИНАЛИ ОТ НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ - 1360 военнослужащи.
Руската армия, както отчита военното ведомство, претърпява реални загуби в жива сила 67 490 човека, което съставлява 114 човека на 1000 единици от наличния състав, около 11,4 %.
Ако се прибави цифрата на демобилизираните (уволнените) поради придобите трайни недъзи и нелечими болести 35 309 човека, този процент нараства на 17,36%. 
Разпределението на числата по определени дати и обвързването им с конкретните военни действия значително намалява стряскащия на пръв поглед процент на загубите. Все пак 
не е малко да се лиши армията от близо 1/5 от състава си
Хайде да не се впускам тук и в причините, в нагласата и способностите на руския команден състав. Но особено стряскащо е друго, че едва ли не за един период от близо 2 години всеки военнослужащ от близо 200 000 контингент на Дунавската армия е преболедувал под една или друга форма на различни болести или наранявания близо 10 пъти! Близо шест (6) пъти повече умират от болести, отколкото на бойното поле!
От това възниква и следният въпрос: Къде са стотиците хиляди „сложили костите си на бойното поле братушки“? Или маститите наши и руски историци смело прибавят към убитите и цифрите за действително стотиците хиляди преболедували някакво заболяване. Неудобно ми е да се спирам и върху цифрите, анализиращи характера на заболяванията. Сред тях най-разпространени са простудните и тифът, който заплашва да се превърне заедно с шарката в епидемия и сред местното население. Силно е присъствието на дизентерията, естествено на алкохолните отравяния и не на последно място са венерическите заболявания.
Ценни сведения за анализ на причините 
за това болестотворно състояние на бойната, на действащата руска армия, дават очевидците, преките участници. А техните свидетелства са още по-ценни, ако са написани от театъра на войната, от специалистите, призвани да лекуват, да запазят боеспособността на войниците. Лекарите и медиците, тези пристрастно ангажирани хора, дават и още по-ценни свидетелства от непосредствените си непредубедени наблюдения за българите, за техния бит и култура, за българските селища, в които пребивават. 
И тук, отново и отново, се натъквам на поредното спекулативно използване на източниците за войната. По скоро на премълчаване, завоалиране. Никъде досега не срещнах използването на горецитирания отчет, изобщо мрак и мъгла! Почти подобно е и положението с „Письма С. П. Боткина из Болгарии 1877 г. С двумя портретами автора и видом болгарской хаты“ на изтъкнатия медик Сергей Петрович Боткин, издадени посмъртно в Санкт Петербург през 1893 г. Своеобразнният дневник на лейб-медика не е превеждан на български език, а в нашата историография сведенията, които ни предоставя, са въведени в обращение главно в история на медицината и ЧАСТИЧНО, ПОД ЛИНИЯ е цитиран в някои краеведчески изследвания. 
Пак повтарям - цитиран едностранно, откъслечно, преиначаван!
По-долу ще се опитам поне бегло да цитирам ония от тях, които ни разкриват сцените от бита на височайшото императорско присъствие в русенския градец Бяла, факти, които ни дават една по-пълна картина от задкулисието на бойните действия и неговото и на височайшите особи към българския народ, към живота на хората в този град.
„Велик лекар“ - тези отговорни думи за първи път в руската и световната медицинска наука са изречени по адрес на Сергей П. Боткин. Справедливи и точни, определящи го като клиницист и мислител, като човек, изказващ задълбочени мисли за човека, за природата на болестите, за взаимоотношенията между обкръжаващата среда, природата, с човешкото същество.
Като новатор-клиницист Боткин може да бъде сравняван единственно с Николай И. Пирогов. Наред със срещаната често лекарска безпардонност той е критичен и ангажиран наблюдател спрямо околните, спрямо историческите процеси, явления, факти. Не само в медицината, а и в обществения живот. Като такъв се изявява и през Руско-турската война, когато в качеството си на лейб-медик на император Александър II и на Императорската Главна Квартира в продължение на близо 6 месеца е в България и един от тях живее в гр. Бяла. Заедно с военно-полевия медицински инспектор на Дунавската армия В.И.Приселков, с инспектора на болничните заведения В.Д. Косински, с главния хирург Н.М.Кадацкий, с консултациите на Н.Пирогов, му е вменено освен поддръжката и лечението на височайшите особи от императорската свита да консултира и инспектира полевите болници, лазарети, етапни пунктове в по-близки и по-отдалечени селища около Бяла, до Плевен и Свищов. Писмата на С. П. Боткин го характеризират като 
лекар, който не само отбелязва подробностите от фронта, а и ясно осъзнаващ и анализиращ критически онова, което го обкръжава
На 1 (13) септември 1877 г. той пише до съпругата си: „В края на краищата едно е утешителното - невежеството, бездарността, ще се изличат. Обезателно ще се почувства значението на знанията, на ума, на таланта. Русия няма да загине..., но други деятели, други хора ще я спасят...“. По този начин доразвива мислите си, изказани още при пребиваването си в Бяла: „Трябва да познаваш нашите войници, тези добродушни хора, вървящи под куршумената градушка с такава покорност, като обречени - и още повече да се свива сърцето ти при мисълта, че още не една хилядна от тези добри хора ще паднат безропотно, с пълна вяра в святото дело...“.
Загрижеността му за редовия войник е безгранична: „Храната е малко, но и това малко се разходва безпорядъчно... Изхранването на болните в лазаретите е от знаменитата „задруга“, което мори с глад нашите войници, а сега му е предоставено да умори от глад болните и ранените. 
Странно е това явление - хората се молят за хляб в страна, която е залята от хляб...“ 
Ако в началото на войната Боткин донякъде споделя оптимизма на някои, то със затягане на бойните действия в тона на писмата му се прокрадват силно обезпокоителни нотки. „Ако би се удало да завършим войната без зимуване на армията, то това би било величайшо щастие за Русия; колко биха се спасили от нашата администрация, която е по-пагубна за армията, отколкото турските куршуми“. Странно, но не съвсем, съвпадение с тягостните песимистични възгледи на един друг автор и участник във войната, Е. Утин, чиято книга „Писма от България“ скоро бе предоставена на българския читател.
Конкретно в гр. Бяла С.П. Боткин влиза през моста на Уста Колю Фичето към 11 часа на 8 (20) юли 1877 г. със свитата на император Александър. Интересно е описанието му на самото преминаване по моста, за който дава доста подробни сведения, както и за първата си среща с беленското население. 
И ето ни на среща с първото манипулирано сведение в интерпретация на местните ни историци и краеведи
Толкова се тръби с какъв ентусиазъм са посрещнати русите, с пищните гозби и тържества, че чак от национална гордост, свят да ти се завие. Реалностите са съвсем други и почти преповтарят предадените ни от друг свидетел, снабдителя на главната императорска квартира Вл. О. Дубецкий. Ето какво съобщава лейб-медика: „...ние бяхме посрещнати от духовенството с хоругви и от българското население на това местенце, което се състои почти изключително от българи. Хора имаше обаче малко.... След моста ние се насочихме към местната българска църква и там започна едно пеене, с католически привкус и такова произношение, че нищо не можеше да се разбере. Напевите им най-малко не наподобяват нашите, а припевите, които тук използват, нямат ни най-малък музикален смисъл; онова, което четеше свещеника можеше да се разбира произволно. Не разбрах какво отслужваха, но след края на службата местният учител възлезе на патриаршеския трон... и започна да говори на Господаря приветствена реч. Мизерният му вид, непрекъснатите му заеквания и безсилието му като оратор да изведе главната си мисъл, че пожелават на техния освободител Александър Николаевич добро здраве, правеха речта му невъзможна...., така че 
ние вкупом излязохме без да дочакаме края на това неудачно приветствие 
и се отправихме да си търсим помещения в изоставената турска част. Аз се настаних с Ковалевский в неголяма стая в североизточната част на втория етаж в разрушения дом на бея; този горен етаж се състоеше от 6 стаи, които всички се разграбиха от други членове на свитата...“.
От 55-те писма на С. П. Боткин 5 писма с приписки на още 11 такива са записани и изпратени от гр. Бяла. Има още много и интересни факти за живота на българите тук, за пасивното и ирационалното им отношение към русите, към освобождението, на което нито се радват, нито са го очаквали. Надявам се, че усилията ми да преведа и издам и този източник ще обогати познанието ни за един от най-спорните периоди от историята ни.