Наистина стана хубав туристическият център, миналото лято първи тук дойдоха русенските скаути - единствените морски скаути в България, но те ползваха само двата хладилника и от време на време залите, инак си спяха на палатки в двора. Това разказва кметът на Бръшлен Димчо Петров, докато показва новичкия и наистина много симпатичен туристически център, който е довършен вече през мандата на сегашния стопанин на селото. Е, наложи се да поправим някои недоглеждания, меко казано, по сградата - покривът беше направен така, че събираше вода и оттам тръгваха течове надолу по етажите, имаше и други недомислени неща, но важното е, че центърът е вече факт и може да се ползва и за зелено училище, и за почивки, добавя Димчо Петров. Не се хвали, но си личи, че му е приятно. Както не без удоволствие разказва и за днешния фестивал на дунавските вкусове, който той организира вече за трета година. 
Много 
русенци помнят Димчо Петров като телевизионен човек 
- водещ, автор на филми и интересни предавания, който еднакво адекватно стои както пред камерата, така и зад нея. А такъв човек като правило е градски човек. Но ето че Димчо загърби тази градскост и категорично се премести в едно от русенските села, което освен всичко останало е и чак на границата на Русенска област със Силистренска! Как и защо стана това?
Няма нищо чудно, нито пък спонтанно, обяснява мъжът. „Просто в един момент с Ани решихме, че след като вече осем години всяка сутрин пътуваме от Бръшлен до Русе заради работата, време е да спрем да го правим. Тогава реших и да се пробвам на изборите за кмет през есента на 2015-а. Хората ме избраха, затова първото ни решение някак логично получи развитие: и ето ни тук, едни щастливи селски хора“.
И докато за Димчо това все пак има и някакво сантиментално обяснение, свързано с родовите корени - това е селото на майчиния му род, то за хората, които познават Анна, закотвянето в селцето с малко над 300 жители продължава да смайва. Защото 
Анна е родом от... центъра на Москва! 
Там, в един от световните центрове, който наброява около 17 милиона жители /само регистрираните!/, продължават да живеят родителите и близките й. Но московчанката, за която разстоянията в цялата Русенска област са пак по-къси, отколкото в родния й град, очевидно се чувства напълно комфортно в селската къща в Бръшлен, в градината със зеленчуците, билките и цветята... Може би това е ключето към загадката: градината и природата. Анна е завършила Тимирязевската академия, специалист е по билки и етерични растения, след това и екология в Русенския университет. И сега постоянно открива нови видове гъби, подготвя за тях научни текстове, които предоставя за публикации в БАН. 
Самият Димчо е израсъл в Бръшлен, тук е учил до четвърти клас, после семейството се мести в Русе. Когато става време да се избира средно училище за момчето, то самото си има мечта: Техникума по морски и океански риболов в Бургас. Мечтата му очевидно не среща кой знае какво разбиране у родителите, защото техният избор е този, който отвежда Димчо в Механотехникума. „Завърших и веднага започнах да работя като механик по поддръжката и стругар - имам седми разряд! - във Винпром. Оттам отидох 
в казармата - в Щръклево като авиомеханик
още от ученик имах такава диплома към някогашното ДОСО /Държавна организация за съдействие на отбраната/. А като излязох от казармата, кандидатствах в университета в Шумен, приеха ме и записах задочно, за да мога да се издържам. После последните две години от следването ги взех за една“, разказва русенецът. 
След това се връща към друга тръпка, която му е от детинство - самодейността. Още 7-годишен в бръшленското читалище той изиграл ролята на момченцето в пиесата „Татул“ в постановка на Петър Моцов. Та така дипломираният българист, който защитава тема за народните песни за Дунава, работи като организатор в ансамбъл „Приста“, после в Стопанска дирекция „Местна промишленост и битови услуги“, където за две години е и директор на Дома на културата на Стопанската дирекция и Окръжния кооперативен съюз
А след 1989 г. започва разпадът на културните структури към предприятия и организации /“Само библиотеката ни в дома на културата наброяваше около 50 хиляди тома - всичко се съсипа за отрицателно време“, вмята Димчо/. Той се явява на конкурс и печели позицията на ръководител на Младежко бюро по труда в университета. После ме издигнаха - станах зам.-началник на Регионалната служба по заетостта, усмихва се той.
Тъкмо взела да го стяга шапката и обявили конкурс в Телевизионния център
„Бояна Шандуркова ме канеше да предоставям информация за свободните работни места, та ме харесали. Но и там си спечелих мястото с конкурс - председател на комисията беше самият Хачо Бояджиев, а директор на РТВЦ тогава беше Иван Токаджиев. И така от 1 януари 1995 година съм на щат в русенската телевизия“, разказва Димчо. 
Започва като репортер и водещ. Сутрин става в четири и половина-пет, в 6.00 е вече в телевизията. „До 6.40 пиша сценарий - на машина или на ръка, то и пишещите машини бяха кът, предавам по един екземпляр на режисьора и на тонрежисьора, единия оставям за мен. Влизам на грим, в 6.50 - проба на микрофон. И в 7.00 започваме предаването. Такава школа е телевизията - невероятна! Възпитава у тебе дисциплина, перфектна организация, чувството за време, отговорност. Един от екипа да подведе с нещо - всичко отива по дяволите! Един гост да не дойде в предаването - и сценарият ти заминава...“, припомня си ежедневието на улица „Цариброд“ той. 
Двадесет негови години са свързани с русенския телевизионен център. Работи и като редактор, после като отговорен редактор, бил е изпълнителен продуцент на програма „Север“. Тогава 
излъчвахме много собствена програма, правехме филми
после постепенно собствената програма взе да става все по-малко, а това почна да ме изправя пред много въпроси, казва Димчо Петров. Не съжалява за тези прекрасни свои 20 години - те са родили неговата поредица „Скалните манастири в България“, филма му „Тренътъ“ за първата българска железница, който и миналата година се въртя на гарата по повод годишнината. За първи път вкарахме камера в пещера - като правихме филма „По вода под земята“ в Бонинската пещера, спомня си той. „Отидохме с оператора Стилиян Антонов, бяхме с две лодки - едната водеше пещернякът Мирослав Стойчев, той сега работи в телевизията, а другата водех аз. Няма осветление - само това, което си носим, беше голяма тръпка - не знаеш дали няма да ти закачи за нещо гумената лодка и да стане авария...“, спомня си Петров. 
Но през 2015-а Димчо Петров вече е на мнение, че е време да направи нещо друго в живота си. И не съжалява за това решение. Което очевидно е кардинално - след като, според собственото му признание, в техния дом няма телевизор! Имаме много добър интернет на село, освен това има толкова книги за четене и толкова музика за слушане, обяснява с усмивка Димчо.   
Работата с хора не е нещо ново за него, отговорността - също. „Тук всеки мой ден е различен. Телефонът ми непрекъснато е включен, хора звънят постоянно по най-различни поводи. 
За кмета няма събота, няма неделя
Затова и моята лодка вече трета година стои под асмата на съседите - нямам време да изляза и самият аз по Дунава. А това много обичаме да правим с Ани - истината е, че аз съм майстор на ловенето на риба, а тя е майсторка на рибената чорба. Много обичаме и с приятели да отидем на някой остров, но и за това остава твърде малко време. Тук, на опашката на остров Мишка, има традиция - като отиде компания, накрая си събира отпадъците, а ако са останали някакви хранителни продукти - лук, картофи, примерно, ги окачва в торбичка по клоните на дърветата. Оставяме и минерална вода също. Идват и румънци, и те оставят. Аз съм ял там румънски бисквити“, разказва кметът. 
В малкото село възможностите за разгръщане на инициативи не е кой знае колко голяма. Да се поддържа селото добре, да се решават проблемите и, ако може, да оставим нещо след себе си - това е, казва лаконично Димчо Петров. И разказва, че неговият прадядо Лазар, също е бил кмет на Бръшлен през 1911 година. Той лично записал своя новороден син Димо в аналите на селото. Внукът сега намерил акта за раждане на своя дядо. Тази тръпка също е силна - макар и различна... 
Впрочем, селото може да е малко, но жителите му са от цяла Европа. „Имаме един холандец, женен е за русенка, научихме го да вари сливова ракия и сега вече много съсредоточено събира сливи, къщи тук имат италианец, кипърец, грък, полякиня, украинка, румънци, дори един латвиец. Освен това прекрасно е, че напоследък се раждат и доста бебета - сега имаме 6-7, чакаме до края на година да се родят още няколко“, казва кметът.  И добавя: „Най-важното е човек да не се самозабравя и да помни, че нещата на този свят са временни. Особено на село кметът трябва да помага, а не да избива комплекси“.