"Че тъмни са душите, а сърцата груби" Сбогуването с века в най-ранната лирика на Иван Грозев

Ранното поетическо творчество на символиста Иван Грозев условно се разполага в периода от 1886 година до преломната за българската литература и култура 1907 година. Младият поет публикува изключително в сп. „Българска сбирка“. Влиза в канона от развитието на българската литература между края на ХІХ и началото на ХХ век (подобен на периода от края на Средновековието и началото на съвременната епоха), когато всички изкуства търпят дълбока промяна. Отклоняват се от свещеното си призвание, за да се заинтересуват от човешката природа и най-съкровеното в нея.

За първите творчески опити избира поезията (макар че през 1903 година пише драмата „Наши хора“), литературен род, в който диша духът на въображението, езикът се преобразява, визиите и идеите се движат. Следователно за млад творец тя е благоприятен терен за експериментиране.

Когато първоначално печата в „Българска сбирка“ (сътрудничи от 1896 до 1912 г.), Иван Грозев е млад, почти никому неизвестен автор. След завършената славянска филология в Софийския университет 24-годишният учител в Първа мъжка гимназия (единствената в цяла София) пише първите си стихотворения – „(…) направих по-сериозни опити в стихотворството, като гледах да овладея формата и техниката на стиха и особено ритмиката, където се чувствах слаб“ (Нурижан 1941: 42). За пръв път публикува в рубриката „Изящна словесност“ в обкръжението на поети като П. П.Славейков, Ив. Андрейчин, К. Христов. През февруари 1896 година излиза стихотворението му „Химн на свободата“, а след два месеца се отпечатва и „Нощен блян“. „Спомням си с благодарност за покойния мой другар Илия Бобчев, брат на моя любим учител, дружбата ми с него бе от значение за мене – за моето оформяне като поет: той беше първият мой критик, и той изпрати първото ми стихотворение на брата си г. Стефан Бобчев, за да го напечата в списанието си „Българска сбирка“ (Нурижан 1941: 42 – 43).

Негови стихотворения се появяват в литературните сборници „Лъчите на поезията“ , „Към свободата“ (1902 г. – антология, Варна, 223 с., включени са стих. „Не гледай, че трепери ти сърцето“, „Желание“, „Нощ в Рилския манастир), „Българска звезда. Сборник от стихотворения за младежи“, (Търново, 1905, 487 с., съставител Цанко Попов). В Търновския сборник са отпечатани четири творби на Иван Грозев : „Силата на човека“, „Трънен венец“, „На майка ми“ (по-късно със заглавие „Змей“) и „Вълни и скали“. Първите две издания са на Георги Бакалов, представител на лявата критика. Това са първите поетически сборници в България, които поставят начало на една общополезна традиция.

Литературният сборник „Лъчите на поезията“ (I изд., Варна, 1901, 288 с; II изд., София, Книгоиздателство „Знание“, 1911, 400 с.) е без предговор или обяснителни бележки на какъв принцип е съставителството и подборът на авторите. Съдържанието е смесено – авторски и преводни текстове, групирани в десет дяла. Името на Грозев е подписано под един превод на младия Семьон Надсон – „Идеал“ (с. 152 от дял „Позиви“) и под авторското стихотворение „На разпетия петък“ (с. 184, дял „Около религията“). В раздела „Смесна китка“ е поместен Грозевият превод на стихотворението на Байрон „Вии знайте ли страна“... (с. 373).

През 1915 г. се появява „Поетична година. Антология от българските поети“, книгоиздателство „Ново училище“, София, в която съставителят Иван Карановски уточнява, че тук са представени поетите, които са се проявили до 1915 г. включително. Стихотворенията са точно 365, колкото са дните на годината. Всички са без заглавия – за титул служи съответна дата. Под датата 29 юли е поместено ранното Грозево стихотворение с начален стих „Грей слънцето в бездънна синева“, появило се за пръв път в „Българска сбирка“ през 1900 г.

Със сигурност може да се твърди, че до 1907 г. Иван Грозев все още не е член на Теософското общество, нито е масон (масонската ложа „Зора“ се основава през 1917 година). В края на века поетът е с разностранни интереси и изяви. Пристрастява се към музиката и театъра, участва в черковния хор на Н. Ив. Николаев и също в хора на читалище „Славянска беседа“. Любопитно е, че в хора на Н. Ив. Николаев участват Алеко Константинов и Георги Калинков, бивш кмет на София. Поетът споделя пред Нурижан: „Устройваха се концерти и се даваха цели сцени из опери; ние бяхме нещо като първи пионери в музикалното изкуство, Алеко Константинова превеждаше текстовете. Един ден, регентът на хора г. Николаев ми даде да преведа на немски известната популярна песен на Шенкендорф: „Freiheit, die ich meine“. Първия куплет преведох горе-долу, не без усилия, и бях недоволен; бях готов да се откажа от тая работа... Но – загледах се в картинката, която илюстроваше песента, и ...продължих, като се отдадох всецяло на своята фантазия... Така се роди моят „Химн на свободата“ – в него само първият куплет е написан от Шенкендорф“ (Нурижан 1941: 44).

„Химн на свободата“ е типичен текст на следосвобожденската ни поезия – идеята за свободата и нейното проявление са провъзгласени с одаически възторг. В стиховете, публикувани в „Българска сбирка“, с които Грозев изпраща века, блика вълнение за съдбата на България и на следосвобожденския човек, преживели драматично време и събития.

От публикуваните 22 поетични творби в „Българска сбирка“ избираме шест текста, чиято атмосфера и поетическо послание най-плътно се доближават до традиционното поетическо мислене и език. Никога повече Иван Грозев няма да се върне към тези теми и мотиви, ще „проговори“ на друг език – философско-религиозен, ще демонстрира друга поетика. Ще пише за посветените, сам ще се самоизолира в графата „скрита тайна литература“.

В книжка ХІІІ – ХІV на списанието от 1899 г. са отпечатани четири заглавия, които задават сравнително различни тематични ядра: „На един баща“, „На нашите превзети поети“, „Нощно мъртвило“, „Вълни и скали“. Тук ще се спрем на първите две. „На един баща“ е поетическо послание към предците, размисъл за века в духа на Вазовата следосвобожденска поезия и гражданските тревоги на Петко Славейков за утрешния ден и поколение. Заветите на един баща в кривото огледало на новото време – това са поетичните скърби на фона на светлината на възрожденското съзидание и вярата в доброто. Стихотворението е от вокативен тип, търсещо граждански отзив. В края единственият изход е свързан с бог. Още тук в този ранен текст поетът говори за тъмни души и груби сърца. Техните проекции чертаят духовния портрет на новото време.

На истинското творческо страдание, на честността на твореца, на силата на духа му е посветено стихотворението „На нашите превзети поети“²:

Защото ваш’та скръб е на устата

   А не в сърдцето – вам са непознати

Потайните тревоги на душата:

   Вий – вий търгувате с тез чувства святи!

Тонът е приповдигнат, гневлив. С граденето на колективния образ на „превзетите поети“, със суетната им скръб поетът произнася присъди през призмата на истинските нравствени измерители на изпепеляващото страдание:

Страданье нямо, зло, кое сковава

   Кат смърт езика и устата,

И като пред палач зловещ застава

  Пред него трепетна във страх душата?

В книжка VIII от 1901 г. на „Българска сбирка“ се появява още едно заглавие на поета Грозев – „Арамия“ (с. 514). С подобна тематика и звучене е публикуваната „Народна песен“ в „Македоно-Одрински куриер“, № 4, през 1903 г. Като сънародниците си Грозев е подвластен на патриотичния подем – вдъхновител на българските творци – и традиционалисти, и модернисти. Темата за обединението на всички несвободни братя българи, връщането към крилатия ентусиазъм на минали години и чисти идеали е достойна за поетическо вълнение и отзив. В „Арамия“ поетическият глас запява хайдушки народен мотив – романтика, песенност, силабически стих, ритмика, народно-разговорна лексика, астрофичност на архитектониката – все елементи от поетиката на фолклора. Грозев сам е уточнил жанра – „македонска песен“. Единственото отклонение от фолклорната форма е римуването със съседна рима. Баладичното настроение се сгъстява от страдния плач на либето сираче:

Мен мръсен турчин ме сака,

А мойто сърдце тебе чака –

Баща и майка затрил е

И бащин край опленил е.

Разказът за смъртта на харамията е наситен с народопесенна стилистика. Страданието изпълва вселенско пространство. Митично-баладичният финал чертае познатата от фолклора космогонна естетическа рамка:

Не мога, либе, да стана:

Глава ми тежка – горкана! –

Не ми се дига снагата –

Орли ми ръфат месата,

Змия ми пие очите

И дъжд ми мие костùте…

Рядко доказателство, че младият поет Грозев е и романтик, и верен син на своето време, е стихотворението „Пред България“ ³. Текстът изненадва не само с родолюбивия си патос и изповедна съкровеност, но и с епическата си разгърнатост от 19 петстишия, издържани в трисричната ритмическа стъпка амфибрахий, която се среща само в ранните му творби. В по-късните се налага категорично ямбичният стих.

Страданието на един син от народа, възрожденската стилистика, патриотичната болка, историческите маркери са конструктите, които се вписват в естетиката на следосвобожденската ни поезия. Текстът пресъздава конкретно историческо време от съществуването на българската държавност. Историята обаче е съотнесена към политическото настояще – времето след Сръбско-българската война, раздорите на Балканите, разкъсаното национално тяло на България, моралните пропадания и кризи на духа. Преизпълнено със страдание и разкъсваща болка, стихотворението носи вазовско-михайловски дух и патос и се вписва със силата на поетическото си внушение като представителен образец на следосвобожденската ни поезия. По паисиевски Грозев прави поетическа защита на България и българите. Тезата му е, че българите са богоизбран народ, бог е с тях, бог пази, бог наказва душманите, (...) но теб води / През страшни премежди, през мрак и незгоди / Сам Бог и избрисва Той твойте сълзи (с. 22). Затова този народ е жизнеустойчив и силен, възкръсва за нов живот като птицата феникс:

Но гробний мрак мина, часът ти удари –

Въскръсна по-мощна по дух ти тогаз,

Във кървавий блясък на страшни пожари

Ти видя зората и с твойте стари 

Душмани се срещна в злокобния час.

Страданието, достойнството и гордостта бележат богоизбрания. Страданието е доведено до върховно изживяване. Колкото по-голямо е то, толкова по-силна е жаждата за изключителен живот и противостоене на злото. Смисълът на тази позиция е в това да настъпи Великият ден, за да възкръсне живият мъртвец-родина из гроба. Със силния си патриотичен заряд това стихотворение звучи като песен равносметка за историческата съдба на България, дамгосана със злочестина, коварство, със страшни премеждия. Изповедта към страдалната родина майка „на твой син беден“ е изпълнена с обич и неприкрити русофилски настроения. Бог е небесният пазител на българите, а Русия е техният земен защитник. Историческите маркери подреждат значимите знаци на националното ни битие: черното робство, със завист пак гледа на тебе съседа, Въстана Русия велика и славна. / И с непобедимата си сила държавна / Тя твойте робски вериги строши, кървава бедна Армения, Тоз лудий народ, кой светилника пална / За всички славяне и мощ колосална / Им даде в ръцете за новий живот, ти, някога, майко, роди Богомила. Възрожденската стилистика, образност и мотиви, изповедност (И аз твой син беден, Българьо страдална, / Обичам аз твоя измъчен народ), познати от Ботевата „Елегия“, засилват патоса на внушението и посланието.

С възрожденска патетика се гради образът на романтичния герой Богомил, „разклатил из корен основата гнила“. От това стихотворение започва пътят на богомилската тема в художественото и литературно-критическо творчество на Грозев, където тя присъства трайно и силно, извеждайки уникалността на това най-разпознаваемо българско философско и религиозно учение.

Изключителността в орисията на народа се подсилва от убеждението, че българската съдба е съдбата на Иисус на Голгота. Избраният народ възкръсва, идва да възвести и да свидетелства за истинността на Бога, на „злото вековно да сломи гордостта“. Земният и небесният спасител засяват със семената на надеждата полетата на свободата. Образът на бога е изграден в резултат на религиозно-философските възгледи на Грозев, чиито проекции по-късно се разгръщат чрез мистичните и теософски символики. Още тук се усещат зачатъци на мистични видения (в християнския мистицизъм – близки до съзнанието за Божественото присъствие), в които се преживяват изключителни природни пейзажи – море, планина, бездна и пр.

В „Желание“⁴ в ницшеански аранжимент звучи идеята за осъзналия силата си човешки дух:

По някога желанье лудо ме обзема:

Така желал бих силен аз да съм – кат Бога –

На грозната съдба стрелите да отнема

И с тях аз всички долни гадове да мога

Да поразя, а подлостьта да стъпча с нога;

(...) На всичките злини да смажа сатаната

И с мах един да срутя храма на лъжата!

Във всеки човек е закодиран естествен стремеж да развива себе си, за да достигне съвършенството на Всевишния. Въпросът е как да се открие най-вярната посока за постигане на нужното духовно съвършенство. Още в тези ранни творчески години у Грозев се наблюдава стремеж за обединение на философията (като разумно познание), мистичното познание и литературата. Християнската проблематика в новото изкуство на българския модернизъм не е единична и обособена проява, а органична част от цялостния поток на културата. Търси се универсалното и архетипното във вярата със стремежа да се запазят изчезващата духовност и морална отговорност и съотнасяне на човека към бога. В „Желание“ се откриват символи, кодиращи вътрешната вяра, невидимия вътрешен живот на душата, обърнати към нравствено-етичното усъвършенстване. „Железните нокти“ са символ на твърдостта на духа и хладната непреклонност на волята; приканена е безстрастността на вечността да вкамени злото. Само в тъмата на страданието човек би съзрял божествената светлина. Световните злини, грозната съдба са маркирани чрез множество образи – храма на лъжата, сатаната, подлостта, долните гадове, тиранията.

      И смърт да вкамени злодея, а пък роба

От черна слепота веднага да прогледни

И тъй да растроши веригите си ледни!

 (с. 571)

Веригите ледни е образ, който представя спрялото време на инобитието, на изпразнения от съдържание земен живот. Тук поетът възкресява за ново начало човека роб, вярва му, дава му шанс.

Като песен химн на човешкия дух и същевременно като изстрадано слово за неизтребимото зло звучи стихотворението без заглавие с първи стих „Виж, Правдата, изгнаница на небесата“.

И само злото гордо вдига си главата:

      От стомана му са краката –

Съюзник на смъртьта, не може то да мре,

      А Божий гняв не ще го спре.

Но общото звучене е оплодено с оптимизъм заради вярата, че единствено Бог ще разчисти пътя на истината и любовта:

Сам Бог испраща ангелите си мятежни

     От свойте небеса безбрежни

Още през 1900 г. това стихотворение, разгърнато в 17 строфи, изгражда образите на мълнията, обгърнала с огнен пояс земята; на страховитата буря-обновление, даряваща с хиляди слънца сърцата на страдащите. Тази мощна искрящо изгаряща символика ще бъде най-важният код в езика на творбите от „Видения и съзерцания“, поетичната сбирка, събрала религиозната вяра на Грозеви, пропита от теософските идеи за Истината и Смисъла.

В разгледаната извадка от ранните поетически текстове на Иван Грозев се оглежда творческата нагласа на младия поет, прегърнал традицията, но постепенно освобождаващ се от всякаква йерархичност, изплъзващ се дори от социалния контекст. В темата за България – като орисия, настояще, избраничество и мисия, се заплитат и философските основания за промяната у човека и литературата във връзка с появата на модерното. Търсенето на традицията, на универсалното и архетипното във вярата, на космогонната фолклорно-естетическа рамка е с цел да се утвърди и опази изчезващата духовност.

Обективно художествените качества на ранната поезия успяват да спасят поета от посоката на маргинализиране. Фактът, че авторитетно периодично издание помества творбите му, говори за това, че точно тогава Грозев най-малко е бил пренебрегван като автор. Още повече, че в основния корпус на текстовете, родени на границата между двата века, той предлага модерни за времето си поетически тълкувания, в които ценностните явления се разглеждат като извънсоциални феномени⁵. Но това е единственият творчески период на Грозев, в който той твори и текстове не толкова лични, символистични или религиозни, а адекватни на обществените гласове. С появата си те не са анахронизъм и все още не са изтласкани по периферията на рецептивното поле. Поетът не отрича, а осмисля основните художествени ценности в българската традиция. Издига като основни естетически принципи свещеността на историята, силата на творческия дух, богоизбраността на българите, чиято съдба се съизмерва със смисъла на Христовата жертва.. В поезията му си дават среща естествени естетически провокации, натоварени с контактни идейно-тематични съвместявания от традиционно и модерно. Така изпраща века, с нагласата, че идва времето, което се мери с Миг – Вечност и чиито селения се обхождат от Човека, Душата и Духа.

Бележки

^1. Стихотворенията на Иван Грозев се цитират без редакторска или коректорска намеса. Текстовете са предадени изключително по публикацията си в периодиката. Запазена е пунктуацията. Нормализацията е отразена в графиката и на фонетично равнище – при изписване на ятовата гласна (съответно в е или я, според книжовния български език) и голямата носовка (ѫ, ѭ), премахнати са краесловните ерове (ь, ъ – День, глухь, вихреогънь, Духъ) и знакът за мекост (ь) пред съгласна – пръстьта, смъртьта, кръвьта. Запазва се ь в думи със следходна гласна – исторья, разпятья, молнья, сиянье. Текстовете отразяват изписвания и употреба на думи, характерни за времето на създаването им, или такова, които се доближават до черковнославянски изговор – мъртавци, растърсил, разоренье, разтленье, въскръсва, жъртва и др. исторья, молнья.

^2. „Българска сбирка“, 1899, кн. ХІІІ – ХІV, с. 661.

^3. „Българска сбирка“, 1901 г., кн. VІ.

^4. В кн. VIII от 1900 г. на сп. „Българска сбирка“, с. 571.

^5. Друга посока на ранните му поетически търсения.

Библиография

Нурижан 1941: Нурижан, Ж. Стожери на българската литература. Т. 2, С., 1941.

Гл. ас. Велислава Владимирова Донева, Катедра по български език, литература и изкуство, Русенски университет “Ангел Кънчев”, e-mail: [email protected]

Публикувано в Сборник в чест на Руси Русев Българският език и ние