На 17–18 ноември 1926 г. София посреща именит гост – индиеца Рабиндранат Тагор. През тези дни негов домакин е поетът – символист и теософ Иван Грозев, по това време учител по литература в Първа мъжка гимназия в София. Посещението на Тагор ражда значимо, запомнящо се събитие за българския духовен живот.

Рабиндранат Тагор (1861–1941), чието същинско име е Робиндронатх Тхакур, е световна личност от необикновена величина, наследник на старата индийска култура, на семейство, принадлежало към духовната и родова аристокрация, тясно свързано с индийската религия в нейната най-висша и чиста проява. На родния му бенгал- ски език името му означава „Повелител на слънцето“. От статията на Хенрих Майер Бенфай, препечатана в списание „Слънце“ от 1921 година, преведена от В.Ставрев, се научава, че бащата Дебендранат Тагор е бил душата и същински организатор на Брама Самадтъ, „най-свободното, може би, религиозно общество, което съществува- ло тогава и което със своята безгранична свобода и широта на хоризонта обединява тлеещия жар на благочестивото слово с мощта на въодушевлението, – общество, каквото в Европа не е познато“ (Бенфай 1921: 290). Мислител, педагог, писател, по- знаващ санскрит и богатата древноиндийска литература, Рабиндранат Тагор участва заедно с Махатма Ганди (който го титулува „Божествен учител – Гурудев“) в общест- веното движение за независимост на Индия. Добре познава европейската литерату- ра, особено английската – учи право в Англия. През 1912 година отново посещава Острова, среща се с творци и изявени интелектуалци. През 1913 г. получава Нобело- ва награда за литература като представител на Азия и понеже е първият неевропеец с това високо отличие, става един от най-популярните по света индийци.

Негови произведения се публикуват и в българския периодичен печат („Слън- це“, „Хиперион“ и др.) в десетилетието между 20-те и 30-те години на ХХ век. Бележка под черта в книжка 11 на списание „Листопад“ от 1919 година, което публикува откъс от „Гитанджали“ в превод на поета Методи Вечеров (псевдоним на Методий Петков Стефков, сътрудник на периодичния печат), се съобщава, че в същата година изда- телство „Цвят“ ще пусне луксозно издание на цялата книга. Вестник „Анхира” – лист за окултизъм и литература през 1921 г., публикува наред с текстове на Блаватска и Рудолф Щайнер и произведения на Метерлинк, Стриндберг, Рабиндранат Тагор, Ни- колай Рьорих. Предприетата обиколка из Европа през 1926 година отвежда Тагор на Балканите – след срещи в Атина, Букурещ и Белград, посещава София. В България го познават читателите на „Слънце“, „Хиперион“,„ Листопад“, познавачите и поклон- ниците на древноиндийската култура и източните религиозни общества. Изнася две беседи, в които доминират философските теми за тъмната бездна на надменността (във връзка с отношението на Англия към Индия), за хуманността на бога, за човека като вечното и великото в природата.

Освен София, година преди това през февруари 1925 г. на път за Букурещ, завършвайки своето пътуване в Европа, индиецът посещава и Русе. Това му посеще- нието в България е уредено от младия Михаил Кремен – племенник на поета-теософ Иван Грозев, който е от с. Червена вода, Русенско1. Официалната покана е от  Дома на изкуствата и печата в София, чийто председател е съгражданинът от Русе Добри Немиров. Грозев е неотклонно до Р. Тагор в София, но учудващо не го съпровожда по време на визитата му в Русе. Придружител на индиеца е председателят на сто- личното журналистическо дружество Димо Казасов. В Русе друг млад писател, Вичо Иванов от Варна, изнася сказка в Градския театър „За певеца на любовта Р. Тагор”. През същата година се появява книгата му „Мъдростта на Рабиндранат Тагор”, която е първият изследователски поглед върху творчеството на индийския мислител и поет. Две години преди Рабиндранат Тагор да посети България списание „Хиперион“ публикува негов художествен текст, който жанрово може да бъде отнесен към разно- видност на поетичната проза. Силен, респектиращ е с актуалността си, с емоционал- но-експресивната си образност, с художествено-естетическото внушение, облъчено от енергията на безмерна любов и тревога. Тук се изговаря мисията на Изтока – да спаси човечеството от унищожителната хватка на материалното и телесното. „Кър- ваво-червените облаци на Запад“ са символ на залеза на една самоизяждаща се, саморазрушаваща се от безсрамно самолюбие, лакомия и невъздържана жестокост,

цивилизация [Тагор: 1924]2:

ЗАНИКА НА ВЕКА

Написано на бенгалски език в последния ден на миналото столетие

1 

В кърваво-червените облаци на Запад, в вихъра на омразата гасне последното слънце на века.

Обзето от неизмерима ненаситност, безсрамното самолюбие на Нациите танцува своя безумен, пиян танец под музиката на звънтящи мечове,

под воеподобната песен на отмъщението.

2

В разгара на безумна ярост алчното тяло на Нацията се пръсва от безсрамна лакомия.

Защото целия свят е превърнала тя в своя плячка.

Облизва се, дъвче, гълта огромни късове и все повече и повече затлъстява.

Додето внезапно падналия лъч от небесна светлина не прекъсне кощунствения пир,

пронизал жестокото ѝ сърце.

3

Пурпурен отблясък на хоризонта – това не е утренната зора на твоя мир, о моя родина.

Това е отблясъкът от кладата, на която пламти и се превръща в пепел огромен труп: самолюбието на Нацията, умряла от невъздържаност.

Твоето утро те чака, скрито в тихия мрак на Изтока.

Търпеливо и в мълчание.

4

Бъди на стража, Индия!

Нека бъдат готови твоите жертвоприношения, когато дойде свещения изгрев на слънцето!

Нека гласът ти бъде първия, който ще го срещне с поздрав. Пей:

„Ела, о мир, роден в най-великото страдание на Бога, Ела със съкровищницата на тихо щастие,

Ела с меча на храбростта, С чело, увенчано с кротост“.

5

О, братя мои, не се срамувайте да стоите пред гордите и силните на тоя свят

в бялото одеяние на вашата простота. Да бъде венеца ви – смирение, а свобода - свободата на душата ви.

Върху голите полета на своята бедност издигайте ежедневно трон

на вашия Бог.

И знайте: огромното не е още велико

и гордостта не е дълготрайна. (Тагор 1924: 78-79)

В този блестящ поетичен къс небесното е приканило на двубой хтоничното до- тогава, докогато лъчът небесна светлина ще изпепели разядения от алчност и само- доволство труп на бездуховната жестокост. Две десетилетия по-късно с апокалиптич- ните видения в драмата си „Съдний ден“ Иван Грозев се включва в тази философска равносметка за света, за човека, за диалога между Изтока и Запада, за великото страдание и смирение.

Изглежда Иван Грозев е бил в задочна предварителна връзка с индийския мис- лител. Гостуването в софийския му дом през 1926 г. говори за изключителна духовна близост и доверие, за многократни контакти, духовно наставничество, обмен на ми- сли. А и България вече добре познава световния поет и философ – стотици българи го посрещат и посещават сказките му, а на тази сърдечност той отвръща със знаме- нателните думи: В този момент се чувствам българин! (Димитрова 2008: 135–141). Запазените фотографии на Тагор от знаменателното посещение показват про- низващ поглед и беловласо лице, бледо, набраздено с големи бръчки, излъчващо ас- кетизъм, загриженост и милосърдие: Общо Рабиндранат Тагор наподобява древен библейски пророк. (Димитров: 1926). Почти идентичен е фотопортретът на Иван Гро- зев от последните години на живота му, чието излъчване съвпада с впечатлението на съвременниците му за него като за древен библейски старец. Едва ли е случайна антропологическата прилика, имайки предвид безрезервната вярност и привързаност на Иван Грозев към пророчествата и философията на прочутия индиец. Целият си жи- вот, поведение и позициите си поетът успоредява на мощния идеен, интелектуален и религиозен аристократизъм на Рабиндранат Тагор. От важно значение  за Грозев е бил даже и този детайл – Тагор е Нобелов лауреат, а Грозев достига до номинация за тази престижна награда (академик М. Арнаудов прави предложение през 1928 г.).

Когато се срещат наяве, Грозев вече е написал драмите „Боян Магесника“ (1906), „Йов“ (1923–24), „Златната чаша“ (1923), издал е стихосбирката „Видения и съзерцания“, през 1923–24 година е поканен да изнася беседи в салона на Теософ- ското дружество и в аудитория 45 на Софийския университет.

Впрочем още след 1904 г. Иван Грозев, макар и задочно, вече е в обществото на теософите, които чете и превежда. От началото на 20-те години на ХХ век активно се занимава с история на религията. Трябва непременно да се подчертае, че теософската му нагласа е обгърна- та с религиозност, но той е далеч от студения камък на догмата. У него живее месианско очакване, невалидно за „високите цели на братството”.

Източната религиозна философия се долавя приг- лушено, а будизмът е изличен в полза на езотеричното християнство. Постоянна-

та му духовна будност е съчетана с външно спокой- ствие   и  самообладание.

Един  жизнен и в същото време  уравновесен темперамент. Безшумно и почти незабележимо Ив. Грозев осъществява човешката и творческата си мисия. Инте- ресът му към източната философия, към Индия би мо- гъл да се обясни и като смътно влечение към екзотика- та и древната мъдрост на една далечна страна – нещо привично и обичайно за символистичния творчески на- тюрел. Всички негови текстове (включително и прево- дите му) са доказателство за насоченост навътре към себе си и към човешкото, за надникване в отвъдното. Обръщането към теософията е търсен път –  надежда, там да намери онова, което действителността му отказва: гласа на блаженството и съзерцанието, духовното съвършенство, хармонията на мъдростта. Няма сведения Грозев да е посещавал източни страни, да се е срещал очи в очи с покоряващото мълчание на източната философия и нейните пророци – учители.

Като привърженик на Учението се включва в списването и редактирането на теософски издания. Първото теософско списание в България с цел популяризиране на теософските идеи е Български теософски преглед” (1904 г.). Тук се правят първи- те преводи на Ани Безант (тогава Грозев е председател на Теософското общество). Това първо периодично издание, както впрочем и последващите, нямат широк отзвук в обществото и литературните среди. Заслужено или не българската периодика го „държи” встрани, за тях рядко се появява отзвук – съгласие или не, дори заглавията им отсъстват в рубриките за нови книги и списания.

В навечерието на Балканската война Софроний Ников и Иван Грозев са ос- новни фигури в Българското Теософско общество. Списват „Теософия” – списание с чисто теософска проблематика. Първият брой се появява през 1912 г. С две прекъсва- ния – от 1915 до 1919 г. и от 1922 до 1923 г., то продължава да излиза до 1925 г. Освен качествени преводи (предимно на Ив. Грозев), новото е, че тук се поместват статии на теософска тематика от български автори.

Параметрите на духовната близост между Иван Грозев и Рабиндранат Тагор се конструират чрез философската представа, че човек трябва да познае целия  обсег на своето битие, на своето място в безкрайността. И двамата са поети, които работят и в драмата; драматическите им текстове показват, че са дело на лирически поет, че не са пиеси за сцената в обикновения смисъл на думата, а идеалистични философ- ски построения в драматична форма с психологически интерес и мистични религиоз- ни видения.

Религия  е душата на тяхната поезия и на техните проповеди за изкуството. В лириката на Грозев се долавят настроения и картини от поезията на бенгалеца – тясната връзка с природата, дълбокото чувство на сродство с всичко живо, засилено чрез вярата за страстването на душите и смътното предчувствие за единство между човека и всемира. Но за разлика от Иван Грозев, непоследователен в тази посока, Рабиндранат Тагор отхвърля и оборва решително песимистичната посока, отвръща- ща се от света – усилие, характерно за старата индийска религия, както и за будизма. Срещу него противопоставя своето утвърждение на живота – любовта към света, коя- то за него е откровението на божията творческа радост. Издига вярата си, схващаща злото като несъвършенство и необходима степен в развитието. В света на човека, както и в природата, единството и хармонията са последните истини. Не борбите и контрастите, не подчинението и експлоатацията ще ни направят богати и могъщи,  а обединението в любов, в уважението към свободата на другите и в задружните усилия към една обща цел. Една велика радост и висша надежда за бъдещето на човешкия род – пише в своя проповед Рабиндранат Тагор в „Садхана“, ме изпълват, колчем си помисля, че е било някога в далечното минало време, когато нашите по- ети-пророци, озарени от изобилната светлина на индийското небе, поздравяваха света като нещо познато и родно. Тези древни мъдреци чувствуваха в чистата ясна глъбина на своите души, че същата сила, която живее и действува в безкрай- но разнообразните форми на тоя свят, се проявява и вътре в нас и че единството на тая сила никъде не се нарушава. Дори смъртта не бе за тях една пропаст в полето на живота. С еднакво радостно душевно спокойствие поздравяваха те живота в момента на идването и в момента на отхождането му. Те знаяха, че простото появяване и изчезване става само на повърхността, както вълните на морето, но животът си тече по-нататък във вечния поток, който никога не се вълнува и никога не секва. (Тагор 1921: 292). „Садхана“ е сборник, издаден за пръв път в Европа през 1913 година; съдържа религиозни проповеди, които Рабиндранат Тагор изнася в три университета в Англия. Те са и негови лични изповеди, негово евангелие за постигане на човешкото истинско Аз чрез любовта. Това съчинение е едно от най-важните му послания към човечеството, поетическо произведение на мислител, издържано в най-висок стил, със забележителна пластика на израза, с пълнота и мощ на образа.

В публикуваното в списание „Слънце” през 1921 година есе „Човекът и светът” (с. 202–205) Р. Тагор говори за преградите, които човекът издига вследствие на свое- то цивилизационно развитие: „[…]Люлката на всички модерни култури е била вина- ги от камък и вар. Каменните стени оставят дълбоки следи в душата на човека. И ние, хората на града, се навикваме да укрепяваме, да теглим разграничителни прегради между народ и народ, наука и наука, човек и природа. У нас се създава едно недоверие към всичко, що е оттатък тези издигнати от нас прегради и трябва дълго време да се борим, докато го признаем и приемем… Той [човешкият дух – б.м.] чувствуваше, че истината е всеобятна, че едно съвършено обособява- не от света не може да съществува и че едничкият път да се постигне истината е пътят на взаимното проникване на нашето същество от всички неща, що го окръжават. Да осъществят тази велика хармония между духа на човека и духа на света – ето към какво се стремяха мъдреците на стара Индия.” Като поет и про- рок на времето си мислителят сочи целта и пътя на вътрешния блян на блуждаещия човешки род. Силата на неговото послание е в призива му за събиране на човешкия род в едно духовно общежитие. Само така разкъсаното от многобройни противоре- чия и вражди човечество ще осъществи идеала на хуманността и на всемирната гражданственост на духа.

Само до 1913 година литературното му дело достига около 60 тома. Основна причина за присъждането на Нобел е неговата първа книга на английски – прекрас- ната поезия „Гитанджали“ („Молебствие в песни“), която той самият превежда на ан- глийски в проза. Основните мотиви на стиховете му – песни са любовта и радостта от живота, любовта към бога. „За тая прелест на песните му, за тяхната оригинална форма, изящна строфа и богата рима, английските или немски преводи в проза не могат да ни дадат никаква представа; и нищо не показва по-добре колко силни са в тях първичната поетическа потенция и съществените естетически предимства, кол- кото обстоятелството, че – макар и лишени в превода – те пак ни действуват с мощта на една велика поезия“ (Бенфай 1921: 291).

Творческото кредо на големия мислител е свързано със стремежа към отхвър- ляне на ефектите в изкуството и желанието за оригиналничене, заради които ис- тината се губи, поетът не вижда човека в неговата простота и величие, а съзира само един психологичен проблем или олицетворение на една страст, която изглежда действа силно, само защото е представена във фалшива светлина. Тази творческа философия е заредена с антиницшеански дух: Ако съзнанието на човека се ограни- чеше само върху това, което непосредствено обкръжава неговото Аз, дълбоките корени на неговата природа не биха могли да намерят здрава почва, духът му ще бъде винаги гладен и, наместо здрава храна, би трябвало да му се дават възбуди- телни средства. Тогава човек изгубва вътрешната си перспектива и мери своята величина по обема си, а не по жизнената свръзка с безкрая; той съди за дейността си по степента на своето движение, а не по спокойната равномерност, с която се отличава съвършенството – спокойствието на звездното небе и на вечно теча- щия ритмичен танец на мирозданието (Тагор 1921: 204).

Грозевите псалми и песни за освобождението на духа от стихосбирката „Виде- ния и съзерцания” са огнено горнило на чистилище, през което трябва да премине чо- вешката душа, за да се освободи. Така поетът достига грандиозния храм, където се извършва великата литургия на вечното, а там е ненарушимото съвършенство, което съзира Рабиндранат Тагор, почувствал го в среща с великото тайнство, че аз не съм чужд на този свят, че непознатото, което не знае ни име, ни образ, ме е приело в обятията си, в образа на моята майка. Така и в часа на смъртта това непознато ще се яви като отдавна познато. И затова, че аз обичам живота, аз зная, че ще обикна и смъртта (Тагор 1919). Грозев е стигнал зад вратата на Чистилището – там, където Рабиндранат Тагор се извръща назад, за да следи с мъдър поглед живота на героите си, озарявайки ги със светлината на бъдещото слънце.

Бележки

1. Най-големият брат на Иван Грозев – Петко Грозев, е един от най-дейните и добри учи- тели в Русенско. Жени се за вдовицата на убития Иван Икономов Катя Икономова от Свищов. Тя довежда две деца – Михаил и Цвета, които Петко Грозев осиновява. Цвета Иванова Иконо-

мова – Грозева учителства дълги години в селото. Брат и Михаил Иванов Икономов –  Грозев (псевдоним Михаил Кремен – писател, преводач от немски) живее 7 години в Червена вода, след което заминава за София. За отплата към братовото си семейство Иван Грозев го взема при себе си в софийския си дом. Подкрепя го в следването му, въвежда го в литературните среди. Михаил записва също Филологическия факултет и след завършването му е назначен за учител по литература в същата гимназия, където преподава чичо му Иван Грозев.

2. Заради непопулярността му, цитираме целия текст.

Библиография

Бенфай 1921: Х. М. Бенфай. Рабиндранат Тагор. – В: Слънце, 1921, кн. 4-5. Димитров 1926: В. Димитров. – В: Последни русенски новини, I, кн. 173, 28 септ. 1926. Тагор 1924: Р.  Тагор. – В: Хиперион, 1924, кн. 2.

Димитрова 2008: С. Димитрова. Рабиндранат Тагор – Митичният страж. С., Алфа-Оме- га, 2008.

Тагор 1921: Р.  Тагор. Из „Садхана, Пътят към съвършенството“. – В: Слънце, ІІІ,  1921, кн. 3.

Тагор 1919: Р. Тагор. Из „Гитанджали“. – В: Листопад, 1919, кн. 11.

 За контакти:

Гл. ас. Велислава Владимирова Донева, Катедра по български език, литература и изкуство, Русенски университет “Ангел Кънчев”, e-mail: [email protected]

Докладът е публикуван в Арнаудов сборник, там 9, 2017 г.