Drama, as a genre which sprang up relatively late in the new Bulgarian literary field of the early 20ieth century, is an interesting site for research. There one could trace the culture-building aspirations of the national literary prose and drama and investigate the newly formed concepts for the stratification of culture and self-awareness of the merits and deficiencies in works from this genre of national significance. The present research paper is focused on an author and a title that reshape the idea about the canon in the Bulgarian literature.

Key words: the Bible, drama, God-search.

 

 „Йов” на Грозев е от маргиналните текстове в българската литература, подценявани и пренебрегвани. За изследователя и литературния историк те са източник на нови смисли в българската драма в процеса на модернизиране на литературата ни. Чрез тяхното обследване се открояват съществени тенденции и стратегии в историческото развитие на този жанр.

Символистичната мистерия ”Йов” е публикувана за пръв път в “Хиперион” през 1923-1924 г. По-късно се появява  в Съчинения т.1 през 1942 г. заедно със “Златната чаша”,”Семела” и “Обяснителни бележки върху Богомилството”. Грозев е определено пристрастен към този си текст и споделя , че го цени и обича най-много. [1] Преведен е на френски, но няма сценична реализация, дори не е предлаган за репертоарния план на Народния театър.

Темата и персонажите са библейски. Авторът ги заема сравнително точно спрямо Библията и ги проектира като мистично послание  към съвременността.

Избирайки библейския герой  Йов, драматургът изследва въздействията на Бога върху човешкия дух и общуването помежду им. Този архетипен библейски образ отдавна се е превърнал за християните в загадъчен символ на човешкия бунт срещу немилосърдния Бог. Обръщането към старозаветния текст “Книга на Йов” за символиста и мистика вероятно  е предизвикано от обстоятелството, че това не е историческа, а поетическа и мъдра книга (поместена в третото основно подразделение заедно с книгите “Псалми”, ”Притчи”, ”Еклисиаст” и “Песен на Песните”).

В общия сюжетен ход драмата плътно се придържа към свещения текст и в детайли следва съдбата на Йов - един от патриарсите на Стария завет от земята на Уц, богобоязлив и справедлив човек. Основен мотив, инспириран от Библията е този за боготърсачеството у мъжа и жената.

Успоредяването на библейската реалност и художественото пресъздаване в драмата е открито и съзнателно разгърнато, логично мотивирано, и лесно предизвиква рецепционни асоциации. Осмислената и осъзната потребност от постоянен контакт с текста измества първичната емоция с помощта и на богатия образен език. В полза на драматичния конфликт е увеличеното присъствие на телесността, респективно на жената. Това до известна степен в текста на Грозев води до ортодоксално отклонение – идеята за Бога не се полага канонично. Този подход се налага от авторовата рефлексия за присъствието и участието на жената в диалога между човека и Бога. В драмата мистикът Грозев си е позволил свобода на литературната интерпретация при изобразяването съдбата на Лилит. Всъщност основните литературни наноси се откриват по линията на този женски образ.

В изключително интересния диалог между съпрузите драматургът извежда образа на Йов - човека, признал Ехова за върховен съдия, единствен и неизменен. ”Ние сме в дома на нашия Отец небесен - от кого да се боим, Лилит? Не сме ли ние? Негови рожби?” (с.121) [2]. Йов е библейският пример за вярност на човека към Бога. За него Божият закон изключва съмнението. Човекът принадлежи на твореца и следва Пътя му чрез вярата, надеждата, любовта и творящия си дух. Грозев гради образа на един възвисен смъртен, повярвал, че сам той е искра от Божия пламък. Един горд човек, който овладява пространството на сушата, небето, морето със самочувствието на сътворец. И в същото време вярата в собствените сили се осъзнава като част от Божествен подарък за избраника: ”О, Ехова. Ти си дал земята - да бъде тя заселена и завладяна от твоите избрани люде.” (с.125).

Също както библейския си първообраз Грозевият Йов е непорочен, справедлив и богобоязлив. Той е не само един от избраните (“и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток”- …), но той вярва, че пътищата на творящия, съзидателния дух и на Бога отправят в една и съща посока: ”Че аз и моите синове чрез нашата наука и царствено изкуство покорихме стихиите, и през нашите ръце потекоха всички земни блага за доброто на человеците. (с.125) ...Не съм ли аз цар на сушата, на водата и на въздуха? Не е ли Ехова над мене и не ме ли благославя той във всички мои дела? Велик е Ехова в своята милост към мене, да бъде волята му! (с.122).

          Библейски мъдри са посланията на бащата към синовете му, към самочувствието и летежа на младия живот: ”Вземете Божията благословия, и нека Ехова ви закриля. Пазете се от миражи, не се спирайте за дълго в оазиси” (с.122). В думите му се открива житейската философия на вярващия и предан Божи човек, че човешкото съвършенство е възможно само под покровителството на Бог.

        Докато Йов е сравнително константен по отношението си към Бога герой, то образът на съпругата му вибрира, нейният път към Бога има отклонения, изпълнен е със съмнения и обрати. За да поддържа външния конфликт в драмата (вътрешният се разгръща във 2-ро действие), Иван Грозев въвежда образа на Лилит като главен опонент, като гласа на съмнението, бунта и провокацията. Този образ активно функционира и в трите действия на текста. В Библията му е отреден само един стих: ”И рече му неговата жена: ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!” (Йов, 2:9) [3].

     В 1-во действие Жената се възправя като защитница на Мъжа, разпознава първа Сатана, който я обвинява за първородния грях и въобще за греховността на Мъжа: ”Аз те излъчих от себе си... В твоето сърдце царувам аз. Аз съм всегдашния твой съветник-съобщник в всички твои дела, в всички твои помисли и желания (с.131) ...Горко томува, който вярва в клетвата, що го свързва с жена... Защото всеки съюз с жена е благословен само от мене” (с.133)

       Лилит от драмата е свободна и независима жена, личност с ясен разум и чиста воля. Силна, уверена, защитник на другаря си (в началото), тя се обръща към “прокажените души” на сънародниците си: ”О,неблагодарно племе! Вий открай време сте гонили Божийте угодници от земята си, и страдалците за вашите грехове сте убивали с камъни, но... почакайте! Проклятието нека падне върху вас!” (с.134). Разговаря със Сатана почти толкова свободно, колкото със своя съпруг, гневи се и на Бог напълно съзнателно и без страх.

       При развитието на образа на Лилит (във 2-ро и 3-то действие на драмата) се открива важен преход в символистичния пласт на внушението, многозначителна разлика, случваща се в хода на сюжетното действие - от господарка на живота, независима личност и достоен партньор на Мъжа, Лилит претърпява метаморфоза - става подвластна на Сатана, загърбва предишната си същност. В текста на драмата действа любимият на Грозев похват за “очистването чрез огъня”. Преображенията у човека преминават от светлина към мрак и от мрак към светлина. Жената се включва в движението (устрема) към светлината в последната битка за отвоюването на Йов: ”...пред страшното лице на смъртта аз те призовавам към него” (с. 129). Жената, даваща и бдяща над земния живот, се бори за него: ”Не си ли ти син на Земята? Върни се към земята, и тя ще те запази, защото тя – Майката на всички същества, ми пошушна - възигра сърдцето ми: нов род ще възстане чрез нас.” (с.145). На боголюбивия, богобоязлив, кротък, смирен и мъдър мъж е противопоставена жената - решителна, изпълнена с воля за живот, разумна. Интересно противопоставяне между Мъжко-Женско, Великата Земя Майка и Ехова се открива в оживения драматичен диалог между Лилит и Йов: ”Възстани, Йов, опълчи се срещу това небе, което те обсипва с жупел, и върни се пак към Майката... (с.144). Жената “завръща” Мъжа към Старата религия, към Великата Богиня Майка. ”Нашата велика Майка ми повелява да запазя пламъка на живота в сърдцето си (с.145)...Чуваш ли, Йов, майката природа - многоглова, многоуста - с хиляди гласове вика срещу тебе” (с.147). Лилит експонира женското разбиране за Великата Богиня – Майка, вярна на своята природа. Тук се налага символистичната идея за „Небесната невеста”, подтикът по „ничията ничия”, стремежът към вечната неусвоима женственост (веруюто на символизма).

         Второ действие на драмата е посветено на греха и изкушението (в сюжета на библейския разказ липсва този конфликт.) Атмосферата е баладично-мистична; излизат удавниците от морето (водата обвинява), безоки сенките на загиналите пастири, бродят в подземни пещери (земята обвинява), както жълти миражи в небето, висящи във въздуха като вихри,  се повдигат исполинските сенки на кервана (пустинята обвинява), гласовете на децата, отишли отвъд, напомнят за греха. Гневът на Бога е страховит, преекспониран, неудържим. Точно прекомерното и отвъд естественото са онитологически белези на идеята за свещеното. В тази ситуация на горчива орис и Божи гняв Жената се поддава на изкушение. Сатана предизвиква у нея майката и жената: ”От устните ти ще тече нектар, а от пълната ти и млада гръд ще блика живот за всички твои синове и дъщери, с които Аз чрез Йова ще те надаря... Ела, Аз ще ти разкрия тайната на земния живот, че да можеш да съблазняваш и самите светии и да ги отвръщаш от пътя им към Бога...” (с.137). Когато става въпрос за брачен живот библейският текст се отрича от примамките на красотата и дори ги определя (разглежда) като капан, който би могъл да попречи на подходящия избор. Нагизденото тяло не съблазнява библейския разказвач - жената, която се грижи за себе си, не би могла да се отдаде изцяло на грижата на семейството. Красивото лице предполага самочувствие и нарцисизъм - две неща, които семейният живот не търпи. Семейното женско тяло трябва да бъда здраво, издържливо и всеотдайно - това определя неговата висока цена, неговата “безценност”. Такава е Лилит в началото на драмата - родила седем сина и три дъщери, отдадена само на семейството си. В 2-ро и 3-то действие се нарушава “рецептата” на библейския законодател - Сатаната става съветник и съобщник във всички нейни дела, помисли и желания, напомняйки й, че “в моето царство ти прие плът от моята плът.” (с.131): ”Не съм ли хубава? Погледни ме, Йов... Ако очите ти ме погледнат, Йов, сърдцето ти ще ме пожелае.”, ”Слепи са очите ми за всяка земна хубост. Сатана е влязъл в тялото ти! - махни се, Лилит, ти ме терзаеш!” (с.139). Напътствията на св. Августин, затруднявали поколения християни, и в този български текст напомнят за дилемата пред мъжете – да обичат в съпругите си “това, което е човешко“ и мразят ”това, което принадлежи на жената”. Преди него ап. Павел в 1 Кор. 11: 11-12 ясно говори за битийното и за духовното единство между Мъжа и Жената у Бога, за тяхната равноценност чрез сътворяването им от Бога: „Все пак нито мъж без жена, нито жена без мъж бива в Господа. Защото както жената е от мъжа, тъй и мъжът е от жената, а всичко е от Бога.”.

Поначало онтологията на греха му определя “женски” характер и така се вписва в самата женска природа. Сама подлъгана, жената подвежда мъжа да “падне в престъпление”. В последното действие  Йов се гърчи в мъки. А пред него танцуват седем съблазнителки... на Преизподнята! Изкушават мъжа да угаси вярата си, за да изчезне мъката, да отстъпи от своя Бог, за да бъде спасен: ”Тя проваля човешкото в неговия божествен статут (подобие Божие), в резултат на нейното поведение болката и смъртта стават неизменни спътници на земните същества.” . [4]

      За да постигне религиозно внушение Грозев си служи със средствата на два наративни ефекта (подобно на библейския разказвач) - контраст и инверсия. Ниското става високо, профанното героично, а конфликтът печели откъм ефектност на драматичните събития и ефективност на тяхното желано въздействие.

По повод библейския разказ за Йов, М. Кирова пише: ”Демонична за библейската мисъл е онази съблазнителка, която подрива самата система на патриархалните норми, давайки образ на своето (невъзможно, невидимо) женско желание. Най-типичният образ на този демонизиращ процес е Лилит, бегло спомената на две места в Библията, но подробно разказан в апокрифни еврейски текстове.” . [5]

           Жената на Йов вече има свое име в драмата (за разлика от Библията), следователно своя идентификация. Някой трябва да заплати цената на достойнството и силата на Мъжа: ”Аз съм Ехова в Неговия ужас...Аз съм силен!” (с.149). Жената тръгва към смъртта, когато Мъжът доказва несломимата сила на своята вяра: ”Мълнията на твоя Бог ме запали, Йов... Плътта ми се топи... Умирам.” (с.149).

        В 3-то действие следва нова метаморфоза - възкръснала от смърт и преобразена с нови очи за новия свят, Лилит на Грозев е реабилитирана за Живота, дава й се шанс да продължи с Мъжа и да повярва заедно с него. По този начин не само се балансира драматичният конфликт и се допълва литературната обвивка, но и се излиза от каноничния модел. Интересното е, че подобно разгръщане и “дописване” на библейския конфликт между съпрузите се среща в интерпретациите и на живописците. Например експресивното бароково платно на Андреа Саки в Уилтън Хаус изобразява Йов полугол и на прага на отчаянието. До него са жена му и двама от утешителите. ”Йов, посетен от жена си” от Жорж де ла Тур представя жената на Йов като истинска негова крепителка в тежките дни. [6]

      В края на драмата, подобно на библейския разказ за Йов, последният събеседник е сам Бог, който произнася страховита реч за своето всемогъщество и с поток от съкрушителни реторични въпроси посочва на Йов колко дълбока е бездната между него и всички смъртни, неспособни да проумеят сътворените от Бог чудеса, а също и безумието на тези, които искат да го порицаят или да спорят с него. За да е силен и верен на своя Път и своя Бог, според Божиите напътствия, човек трябва да смири горделивите, да свали надменните от висотата им, да стъпче и накаже нечестивите.

Истинско покаяние преживява Грозевият Сатана, осмислил, че е изгубил всяка граница между смърт и възкресение, добро и зло. Образът на каещия се  Сатанаил затваря композиционната рамка на драмата: “Къде да се скрия от Тебе? Нима мога Аз – Безсмъртният – да умра като смъртните и да възкръсна като тях? Проклятие! Проклятие! Аз ще потъна в най-дълбоката мирова бездна!” (с.150) Драмата завършва с отстъплението на Сатаната в бездната и с обожествяването на праведника Йов. Хорът на ангелите и хорът на блажените възвестяват възкресението на човека, а идеята за духовно безсмъртие се разтваря в космическата картина на вселенския порядък: “Мир се спуща върху цялата земя като безмълвна музика, слизаща – за просветления взор – от бездънния етер.” (с.152)

            „Йов” на Грозев внушава, че личността на човека (мъж или жена), близък до Бога, не е битийна даденост, а само битийна зададеност, която трябва да се разкрива и осъществява чрез свободни творчески действия. Човекът като личност се развива в   отношенията си с Бога, хората и света. Единствено личността смислено съществува, греши и се поправя; тя живее в себе си и в света, за и в Бога. Изплъзва се от всяко духовно ограничение и нравствено потискане. В контекста на цялостния си живот и Йов, и Лилит, схващат страданията като знак на Божия справедлив съд и на неговата бащинска любов.

            В заключение на темата за боготърсачеството в драмата „Йов” може да се обобщи, че личността на човека, доближил се до Бога, страда и обича. Мотивът за мъжкото и женското боготворчество в  света подкрепя основната идея в сюжета за Йов – човечеството е принудено да върви към добрата идея за Бога в лоното на историята. Иван Грозев се опира на широтата на библейските референции, но и дава своя литературен глас в конструирането на тази идея.

Велислава Донева, РУ "Ангел Кънчев", Педагогически факултет, катедра БЕЛИ.

            ЛИТЕРАТУРА:

[1] Бръзицов, Хр. При големи хора по халат и чехли. Пловдив, 1976, с. 148.

[2] Грозев, Ив. Съчинения том 1, 1942, 35 с. (всяко следващо цитиране на текст от драмата няма да бъде извеждано в литературата, а ще бъде указвано като страница след съответния цитат).

[3] Библия. Издава Св. Синод на Българската православна църква, С., 1993 (при всяко следващо цитиране от библейския текст ще бъдат указвани главата и стихът от съответната книга на Библията).

[4] Кирова, М. Библейската жена, УИ ”Св. Кл. Охр.”, 2005, с. 22.

[5 ]Пак там., с. 207

[6] Калвореси, Питър. Кой кой е в Библията, Летера, 1995, с.140.

Докладът е публикуван в Научни трудове, том 45, Русе, 2006