Отмина поредният 2 февруари, за който в интернет могат да се намерят стотици текстове /често копирани от малък брой първоизточници/. Освен като големия християнски празник Сретение Господне, денят е посочен по три начина като част от българския фолклорен празничен календар - Вълча Богородица, Зимна Богородица и Петльовден. Най-популярен е Петльовден. Според най-често цитираното предание, неговите корени са във вековете на турското робство, когато е събиран кръвен данък - малки момчета, вземани от семействата им и превръщани в еничари, смятани за най-елитната войскова част на Османската империя. При един такъв набег майка от Еркеч /днес Козичино, Поморийско/ скрива малкия си син, а турците заплашват, че ако не им го предаде, ще го заколят. През нощта майката скрива детето си извън селото, коли петел на прага на къщата си и опръсква вратата и всичко наоколо с кръвта му. Когато идват сутринта, турците се стъписват и повече не събират момчета за еничари от селото. Така се ражда традицията този ден да се чества като празник на мъжката рожба, като ден на мъжкото начало, гласи легендата.
Истина ли е това?
Разговаряме с директора на Регионалния исторически музей в Русе професор Николай Ненов.

- Какво празнуваме на 2-ри февруари, проф. Ненов - Вълча Богородица, Зимна Богородица, Петльовден?
- Започвам от последното - Петльовден. Да го кажем така - това е един медийно формулиран празник, който е конструиран на базата на медийни публикации. Това не са обвинения. Но има например две публикации на колеги от Варненския музей, в които се говори за село Еркеч /старото име на село Козичино/, където са записали това историзирано предание за момчетата, които са спасявани от вземане за еничари с белязани от кръвта на заклан петел врати. Всъщност това не е реалност. Това е разказ, но той е уникален. Знаем, че във фолклора няма уникални неща и щом този разказ е уникален, значи е авторски, измислен от конкретен човек. Оттам насетне, понеже е интересен безспорно - има интрига, има национализъм, естествено става любим на всички. Става така, че от един разказ, обраства цяла България.
- Кога се появява този разказ?
- В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век.
- Значи той може да се приеме за много нов?
- Да, да, той е конструиран точно от такъв тип наследство, което ни е важно, защото се връзва с тази дата. Освен това, този разказ всъщност служи за база да се види мъжкото начало, да излезе пред прожектора петелът. И за това има предпоставки. Във времето на социализма много любопитен е моментът за 2 февруари, наричан „ден на к...и и к.....и“.
Разбира се, това е само пикантно римувана смешка
Да кажем, че този празник в социализма е неформален и се случва преди всичко в учрежденска среда - в предприятия, в заводи и между колеги. Но в това време имаме множество и различни не само доказателства, а и свидетелства за такъв интензивен фолклорен живот на общности. Да, те не са домодерни фолклорни общности - съвременни са, градски, но имат своя фолклор.
- Откъде все пак идва това - само от римата ли „Днес е 2 февруари, ден на...“?
- Не, не е само от римата. Да кажем, че в Русе специално, имаме свидетелства за такъв градски празник отпреди 9 септември 1944 година, т.е. в периода между двете световни войни. Помни се кръчмата „Червено знаме“ - така се казва през социализма, а иначе „При Алито“, която е била там, където сега е сградата на Общината и Областната администрация. И когато строят някогашния партиен дом, сега дом на местната власт, събарят тази кръчма. В „При Алито“ - казват градските зевзеци - се събирали всички хомосексуалисти /наричани не с тази дума/, които на 2 февруари, деня на смъртта на Алито, ходели на гроба му. И така има стар русенски лаф, задявка, разбира се - 
„Ще се видим ли на гроба на Алито?“
Естествено, това са само такъв тип закачки, които нищо не означават - нито че тук има някаква специална гейобщност, нито нещо от този род. Но е факт, че това е част от еротичното във фолклора изобщо и е съвсем нормално в някои затворени градски общности - мъжки например - да има такъв тип фолклор. Има го и до ден днешен - и с мемета, и с фейсбук закачки и прочие. Ето на тази основа се развива във времето и продължава да се развива през социализма тъй нареченият празник 2 февруари. През 90-те години в една друга общност, каквато са планинарите - има такива записи и свидетелства на хора, които на хижа „Рай“ над Калофер се събират на 2 февруари. Приемат младите членове, като им удрят син печат, на който пише „Дружество „Здрав гъз“, и извършват този ритуал. Нищо повече, нищо еротично. Тук виждаме например и темата „Дупе да ти е яко“, в смисъл, че планинарството не е за всеки. Ето това е, най-общо казано, контекстът, който съществува около 2 февруари. Това е нов фолклор, развиван и надграждан.
- Как успява тогава този измислен, екзотичен Петльовден да плъзне из цяла България?
- Изследователите отдавна вече наблюдават механизмите за конструиране на наследства, за формиране на престижни образи, които са важни за група хора, независимо каква е групата - дали е домодерна, дали е учрежденска, дали е нация. Ето - и нациите формират себе си чрез някакви образи, които те измислят или наследяват, или пък въображаемо наследяват и така създават нови митове. В случая Петльовден чрез медиите
успява да се разпространи масово, тъй като веднъж публикувана информация не се проверява от никого
И да, дори човек да напише „Това не е вярно, защото...“, всъщност не е от голямо значение за хората. Да, в научните среди ние може да го знаем, но така или иначе се е приело и не може да се изкорени, а не е и нужно.
- Можем ли в такъв случай да направим паралел между Петльовден и Мъжкото хоро на Богоявление в Калофер?
- Да, макар че при Мъжкото хоро претенциите бяха много по-големи, затова сякаш има и много по-голям отпор срещу него. И ето, в последно време виждаме истинската същност на Мъжкото хоро - медиите започват с това: „Всички места за нощувка в Калофер са заети“. Ами това е смисълът всъщност от въпросното хоро - привличане на хора, приток на гости и пари в местната икономика. Да, важно е да се каже, че, независимо от автентичността на един елемент от нематериалното културно наследство, важни са и ползите за местната общност. Местните хора правят поне от 20 години това хоро, то е тяхно, то е истинско, те си го преживяват всяка година и ние не отричаме това. 
Отричаме дълголетната, вековната традиция, но нека да си го правят
и да - нека да имат ползи, нека да идват хора и туристи.
- Това хоро може да бъде приравнено към различните местни фестивали - на ракията, на рибата, на тиквата и т.н.
- Да, разбира се, само да можеш да го продадеш по-добре. Но тук само конструирането съвпада донякъде с елемента Петльовден, защото пък той на никого не носи реални ползи. И освен това никой все още не си го е припознал като само негов собствен, той действително по-скоро се плъзна по цялата територия и стана национален - като разказ.
- Но в интернет могат да се открият текстове, в които изследователи говорят за по-дълбоки корени на Петльовден, свързани например с Големите Дионисии, с един още по-древен пласт от вярвания.
- Не съм запознат с такива изследвания. За мен тук по-важна е връзката с петела. Защото 
знаем как се нарича петелът в славянските езици
На руски кокошка е курица, ясно е как се казва мъжът на курицата, т.е. виждаме точно еротичното в това начало. И в Петльовден българите виждат не само и не толкова спасяването на българчетата от това да станат еничари, колкото виждат присъствието на петела.
- С други думи, подсъзнанието материализира така празника?
- Точно така, разбира се, в рамките на играта. Фолклорът, творчеството, е игра.
- Да, има някаква карнавалност, така както например и в празнуването на Трифон Зарезан в по-нови времена.
- Точно така, появява се не само цар на лозята, но и царица - нещо несъществуващо в традицията.
- А откъде идват другите названия - Вълча Богородица, например?
- Не зная и не мога да кажа, вероятно е някакво регионално название. Много често етнографите пропускат да кажат къде се казва по този начин. Щом има някаква регионална форма, тя е била важна за местните хора, а не за цяла България.
- Покрай създаването на мита Петльовден и превръщането му в някаква форма на национален празник, той започва ли да създава свои традиции в различни насоки - ритуалност, специфична кухня и прочее?
- Много интересен въпрос. Да, тъкмо защото е всъщност конструиран, няма ето тези моменти. 
Ако той беше истински, щеше да има ритуалност
а тук нямаме практика. Нямаме и кухня - например никой не казва, че коли петел на този ден, както на Петровден се яде пиле. Няма ги тези моменти, което показва конструирането, изкуствеността на този елемент.
- Има ли други примери на конструирани празници, които заживяват свой живот?
- Много са, ще посоча само два, близо до Русе. Единият е Посрещането на Ватафа (водачът на рибарската тайфа). Това е пресъздаване на празник на рибарите в Тутракан по Никулден. Във възстановката участват танцьори от читалището, облечени в сценични костюми - селски дрехи. В случая има явно несъответствие, тъй като рибарите в Тутракан са старите граждани - след идването на добруджанци от селата на Северна Добруджа през 1940 година двете групи дори не се женят помежду си.
Другият е много по-популярен - празникът на Еленския бут. Чрез него Елена цели привличане на туристи, но и реализация на местна хранителна продукция. В този планински регион липсва индустриална дейност, поради което местните храни /кисело мляко, сирене/ са представяни като екологично чисти. В публичното представяне на празника основното послание е свързано с „уникалния“ чист въздух в града, който изсушава месото. И това се говори от всички - от кмет, от туристически посредници, от местни хотелиери и ресторантьори. Но в региона на Русе има села, населени от етнографската група „балканджии“, които са дошли от села около град Елена. Всички те познават същата технология за сушене на свински бут и са я практикували в миналото, което ни навежда на мисълта, че основното знание е свързано с начина на приготвяне, а не толкова в „уникалния“ въздух на Елена. „Въздухът“ всъщност получава водещо място заради утвърдената „екологична“ парадигма в представянето на града, тъй като широката цел е неговото популяризиране, а не единствено това на продукта.
По неофициални данни от Дирекция „Регионална дейност“ на Министерството на културата за 2015 г. са отбелязани около 940 фестивала в България
Много често тези „фестивали“ представляват новото лице на старите събори на селищата, като често са обвързани в календара и се случват на едни и същи дати. Това действа стимулиращо за търсенето на различия, които целят да покажат едни общности пред други. Но новите локални фестивали в България невинаги съвпадат с традиционните празници, поради което те търсят своите образи, постигани благодарение на външни наблюдатели /“чуждите“/ - пред очите на които новите празници се конструират, като включват разнообразни елементи от /“своето“/ местното наследство.