Ситуацията в Близкия изток през последните 60 г. не кореспондира много с поговорката: „Да се помириш може само с враговете“. Работата е в това, че като начало трябва да бъдат определени враговете.

Терористичната хидра има много глави, мюсюлманският свят като цяло отхвърля Израел от момента на неговото формиране, а Палестинската национална администрация (ПНА) символизира само препъникамъка в един по-мащабен конфликт. Освен това самото преименуване на арабско-израелския конфликт (той обхваща и Иран след революцията от 1979 г.) в палестинско-израелски скрива доста по-обемната картина, с която безкрайно на израелците се налага да имат работа.

Макар да имаме пълното право да критикуваме израелското правителство (както и властта на която и да е друга държава) и даже да се възмущаваме от някои насоки в неговата политика, не си струва да си затваряме очите за редица истини, поради които в израелците възникват съмнения във връзка с наложения им партньор за преговори за мир.

1. ПНА изплаща обезщетения на участници в терористични актове и семействата им

Макар Махмуд Абас да твърди, че има за цел примирие, той както и преди отделя част от палестинския бюджет, за подпомагане на лежащите в израелски затвори палестински терористи и техните семейства (това се отнася също така и до роднините на загиналите по време на терористични действия екстремисти). В това отношение палестинският закон е еднозначен. Сумата на помощите и пенсиите е пропорционална на тежестта на наказанията, т.е. на броя жертви (както евреи, така и други) на терориста.

Тази практика отдавна е критикувана от израелското правителство, а от неотдавна дори и от Белия дом и властите на редица европейски държави.

Проникването в дом и убийството на мирно спяща девойка, стрелбата по изумените посетители на терасата на ресторант, взривяването сред тълпа тийнейджъри в нощен клуб – всички това са актове на съпротива срещу израелската окупация – смятат от палестинските власти. Трябва да се отбележи, че подобни „актове на борбата срещу окупацията“ бяха обичайни още преди 1967 г. и завоюването от Израел на територия, която дотогава беше заета от Египет и Йордания.

Според палестинския граждански кодекс тези терористи имат статута на „муджахед“(боец), ако са живи, или „шахид“(мъченик), ако загубят живота си при изпълнението на „задача“.

Съвсем наскоро Махмуд Абас дори нарече „расист“ израелския премиер, който заяви, че огромни суми (7% от бюджета на ПНА) отиват за финансиране и поощряване на тероризма. На въпроса за необходимостта от подобна практика той отговори, че такова е „предписано от закона социално задължение“.

Представете си, че Франция би поискала да се помири с „Ислямска държава“ (ИД), макар тя да продължава да обещава помощи и възнаграждения на всички, които биха поискали да повторят убийствата в Париж и Ница.

Подобно нещо просто е немислимо.

Но на Израел се налага да има работа именно с такава ситуация се налага, доколкото негов единствен събеседник е ПНА.

2. Махмуд Абас беше избран за 4 г. през 2005 г., но е на власт и досега

Този факт подкопава позициите на лидера на ПНА, който по такъв начин не притежава и най-малката демократична легитимност. Той е по-малкото зло в привикналия на диктатури регион. Още повече, че западните лидери и досега му оказват поддръжка само поради това, че в допитванията за общественото мнение по петите му върви терористичната организация ХАМАС. Ако Абас направи някоя поне малка отстъпка по отношение на Израел (за да се върне на масата за преговори), той може да загуби и остатъците от легитимността си и дори да губи живота си. Освен това той не иска да остане в историята като първия палестински лидер, който е нормализирал отношенията с враговете-ционисти.

3. Палестинските араби не са готови да се откажат от „правото на завръщане“

Макар част от исканията на арабите действително да може да бъдат обсъждани, това определено не касае правото за завръщане на потомците на „бежанците“ от 1948 г., които се намират в лагери в съседните арабски страни (в частност в Ливан и Сирия), без почти никакви права. Тяхното завръщане би означавало изчезването на Израел под неконтролируемия поток от непритежаващи никаква квалификация и ненавиждащи го хора.

На свой ред Абас настоява, че това е тяхно неотменимо право.

Неговата представа за мир чрез формирането на две държави предполага съществуването на Палестина, където няма да бъде пуснат нито един евреин, и многонационален Израел, където мюсюлманите бързо трябва да станат мнозинство.

Казано с други думи, две страни за един народ. Тази формулирана в устава на ФАТАХ концепция беше призната от застаряващия Ясер Арафат, само че тя така и не беше заличена. Освен това, естествено, никой даже не си спомня за съдбата на милионите евреи, прогонени от арабските страни след 1948 г.

4. Палестинските учебници не признават съществуването на Израел

В доклад на Института за мир и културна търпимост е отбелязано, че „в програмата на началните училища на ПНА децата биват обучавани да бъдат мъченици, Израел е демонизиран и се отрича неговото съществуване, говори се за завръщане към изключително палестинската държава“. В частност в нея има карти без Израел и текстове, възхваляващи прославени бунтовници. В създадената през 1948 г. Близкоизточна агенция на ООН за подпомагане на палестинските бежанци и организация на работата неотдавна изразиха възмущение по повод новите учебници, което на свой ред провокира гняв в ПНА, която отказа да ги промени.

5.ПНА иска отмяна на декларацията на Балфур

ПНА поиска от британците век по-късно да се извинят за декларацията на Балфур (в нея на евреите е обещана земята на техните предци), а също така редовно манипулира ЮНЕСКО и други подобни структури на ООН за демонизиране на Израел със съдействието на арабското мнозинство (тя винаги може да разчита на него) и при самоизолирането на Европа. Палестина всъщност, излиза извън рамките на споразуменията от Осло, които й забраняват да се опитва да урегулира конфликта по друг начин освен чрез директни преговори.

6. Арафат и Абас никога не са приемали мирните предложения на Израел

Както Арафат даде да се разбере още на 10 май 1994 г. в джамията в Йерусалим всяко споразумение с Израел може да бъде само временно и насочено към неговото унищожаване.

През август-септември 2000 г., в отговор на предложението на Ехуд Барак за признаване на демилитаризирана палестинска държава върху 94% от територията със столица Източен Йерусалим, а също и подялба на светите места, Ясер Арафат избяга в Кемп Дейвид и с гордост заяви на народа, че не се е оставил се огъне под израелския и американски натиск. В резултат всички получиха втората интифада с терористични актове и ответни мерки, хиляди жертви и още по-голямо недоверие и от двете страни. Приемникът на Арафат беше смятан за относително умерен в сравнение с бившия лидер на терористите, само че също отхвърли още по-щедрото предложение на Ехуд Олмерт през 2006 г.: 98% от територията, неограничено право на завръщане и пълен контрол над Хълма на храма. Освен това Абас даже не сметна за нужно да отговори на Олмерт, вместо да се фука при всяка възможност.

7. Изтеглянето от Газа доведе на власт ХАМАС и предизвика три войни

След като връщането на Синай на Египет доведе до крехък мир между двете страни (от тогава неговите условия стриктно се спазват от двете държави), премиерът Ариел Шарон се опита да повтори постигнатото, предоставяйки цялата Ивица Газа на ПНА през 2005 г. (с преселването на 10 000 еврейски жители). Той се стремеше да превърне този бивш египетски анклав в новия Сингапур със съдействието на международната общност. Но държавен преврат и последвалата го кървава чистка доведоха на власт терористите от ХАМАС. Върху Израел започнаха да падат ракети, което доведе след себе си три войни: през 2009, 2012 и 2014 г.

8.ПНА иска да получи гаранции преди преговорите

Махмуд Абас постоянно твърди, че каквито и да било преговори с Израел трябва да се основават на формирането на палестинска държава в границите до 1967 г. със столица Йерусалим, а също и справедливо решение на бежанския въпрос. Казано с други думи в качеството на предварително условия за преговори ПНА изисква за себе си гаранция за всичко, което иска, но не желае да прави никакви отстъпки.

Всеки път, когато Израел изразява възмущение по повод упорството на Палестинската автономия, палестинците го обвиняват в подкопаване на мирния процес, което става оправдание за тероризма.

Отбелязаните осем момента са безспорни факти, които подтикнаха сегашната американска администрация към преразглеждане на своята близкоизточна политика след визитата на Джейсън Грийнблат и Джаред Кушнер при двете страни на конфликта.

Но както и да е, ситуацията в региона изглежда все по-нестабилна, а на хоризонта се появява нов проект с привличането на съседните държави. Дори Тръмп и неговите съветници да не поддържат напълно позициите на Израел, всичките те разбраха, че той въобще не е заинтересован от приемането на мира такъв, какъвто го вижда ПНА, без пълноправното участие на арабския свят. По такъв начин конфронтацията може да си върне облика на арабско-израелския конфликт и да създаде условия за истински мирен процес. Защото за мир може да се говори само с всички врагове, а не с върха на айсберга. 

----------

Пиер Рехов, в. „Монд“