Доц.Добрил ХРИСТОВ
„...Пиша със стих грапав,/ дори некрасив,/ но така се изплаквам/ и оставам жив!“. Това лирично признание, направено преди повече от 30 години, принадлежи на човек, който цял живот се е занимавал с точни науки, но сърцето и умът му никога не са търпели ограничения и щампи и винаги са се вълнували от красотата, изяществото, честността, почтеността и справедливостта. Затова и стихът е пророчески, а духът на автора му винаги ще бъде сред нас. И ние винаги ще бъдем с него - колегата, приятеля, учения проф.Борис Томов.
С Борис се запознах през октомври на далечната 1960 година. Тогава ни уволниха от редовната ни военна служба с един месец закъснение и ние се записахме за студенти в специалността „Технология на машиностроенето“ на тогавашния Висш институт по механизация и електрификация на селското стопанство (ВИМЕСС), предшественик на сегашния Русенски университет „Ангел Кънчев“. Закъснението на уволнението се дължеше на обичайните за онова време някакви „събития“ по южните ни граници. 
В началото на следването ни беше много трудно поради пропуснатия материал и специфичния за висшите учебни заведения начин на преподаване: лекции и упражнения на големи порции, често водени от различни преподаватели. Но до края на първия семестър наваксахме пропуснатото и издържахме успешно изпитите от първата ни изпитна сесия през януари на 1961 година. 
Още тук проличаха качествата на Борис, които по-късно той доразви и които го съпровождаха през целия му жизнен път: 
трудолюбие, настойчивост, амбициозност, честност и силно чувство за лична отговорност
 До трети курс бяхме в една и съща семинарна група. Приятелството ни постепенно се задълбочи. Открихме общност на интересите ни в много области: наука, художествена литература, музика и забавления. Често учехме заедно и си обяснявахме взаимно трудните раздели от новите тогава за нас технически науки. В трети курс по някакъв внезапен творчески импулс написах едно младежко-наивно философско есе „Диалектика и метафизика в математиката“. Борис беше един от първите му читатели и критици. Даде ми различни полезни и уместни съвети. 
Той беше многостранно развита личност. Беше например активен член на Културния клуб на Института. Дълго се помнеше и коментираше емоционалното му и артистично рецитиране (в оригинал!) на стихотворението „Erlkonig“ („Горски цар“) от Гьоте. 
Владееше много добре немски и руски език. По-късно усвои също така английски, а от пребиваването си в Полша - и полски език.
През лятната ваканция между първи и втори курс, за да изкараме малко пари, работихме заедно с други състуденти на ръчна сонда в околностите на Русе: на площадката на бъдещия ТЕЦ-Изток, над Левента, в близост до старата телевизионна кула и накрая - на площадката на Кожарския завод. Това беше доста тежка физическа работа, но ние бяхме млади и здрави и тя даже ни доставяше удоволствие.  
През лятото на 1962 година бяхме месец и половина на стаж във Вазовския машиностроителен завод в Сопот. Бяхме петима студенти в обща стая в заводско общежитие. Беше време на младежко веселие и забави, туристически походи из Стара планина и т.н. Борис беше почти винаги
основният и неуморен организатор и вдъхновител
на всички тези инициативи. 
След трети курс заминах да следвам в Росток, тогава в Германската демократична република, но връзката ни продължи с активна кореспонденция. При завръщането ми през 1967 година той вече работеше като конструктор в завода „Петър Караминчев“, а аз започнах в Института по корабостроене. Заедно посетихме наши бивши колеги: в Дряново (инж. Тодор Андреев) и в Плевен (инж. Ивайло Байрамов). Заедно с него си организирахме екскурзия до ГДР, главно по Балтийското крайбрежие, като посетихме някои мои немски и български състуденти. 
През 1968 година той стана асистент в катедрата по Материалознание и технология на металите. Междувременно се ожени за миловидната русокоса госпожица Стефка Петкова, чертожничка при инж. Никифор Димитров в Корабостроителния и кораборемонтен завод „Иван Димитров“, следваща задочно машинно инженерство във Варна. Ще отида по-напред като спомена тук, че тя по-късно се изяви като много добър инженер и стана ръководител на група в Института по корабостроене.
Въпреки семейната си ангажираност, през 1969 година Борис предприе нещо не много обичайно и стана редовен докторант във Варшавската политехника.
Нетипичен ход, защото повечето от асистентите предпочитаха доста по-спокойно протичащата задочна аспирантура
с ръководител от съответната катедра. 
По времето на пребиваването му във Варшава поддържахме интензивна кореспонденция. Запазил съм някои от писмата му, от които виждам, че там не му е било много лесно и докторантурата му не е протичала съвсем гладко и безпроблемно. Но с присъщата си упоритост той преодоля затрудненията и през 1973 успешно защити дисертацията си. Междувременно в началото на същата година двамата със Стефка се сдобиха с първородния си син, който по стара българска традиция прие името на бащата на Борис - Иван. И тук ще отида  напред, за да спомена, че и първият син на Иван и съпругата му Николета, следвайки същата традиция, бе кръстен на дядо си Борис и по такъв начин той носи трите му имена: Борис Иванов Томов...
След завръщането си от Полша Борис разви активна научноизследователска дейност в областта на пластичното деформиране на металите. За съжаление израстването му по йерархичната стълба на Института протичаше при силен „насрещен вятър“... Неговият „проблем“ беше, че баща му - скромен и работлив българин - преди 9.ХI.1944 е бил строителен предприемач и е „експлоатирал“ труда на няколко трудолюбиви като него строители. Може би някъде в края на 70-те години Борис доста отчаян сподели с мен, че 
служител в „Личен състав“, бивш милиционерски офицер, бил казал, че той никога не бива да става доцент
Борис даже смяташе да напусне Института и да се върне в „Петър Караминчев“. Постарах се да го успокоя и да му вдъхна известна надежда и оптимизъм. И наистина през 1983 г. той бе избран за доцент.
Пак по това време в Института се оформи една задружна група за т. нар. „екскурзионно летуване“. Всяко лято за две седмици отивахме със семействата си до някоя нашенска планина, обхождахме хижите и забележителностите й, покорявахме някой известен връх. Борис беше един от организаторите и ръководителите на тази група. От по-раншни екскурзии той познаваше много добре съответните планински маршрути и уверено ни водеше по тях. Окуражаваше изоставащите, при почивките в хижите ни разказваше различни интересни подробности и истории за околностите. Беше неуморимата душа на групата! Спомням си как нарамил раницата и дъщеря си Цвета (родена през 1976 година) тичаше нагоре по сипеи и чукари...
След промените от 1989 година „насрещният вятър“ изчезна и неговото научно и административно израстване се ускори. През 2001 година 
защити втората си докторска дисертация и малко по-късно бе избран за професор
В продължение на две години беше декан на Машинно-технологичния факултет, по-късно стана заместник-ректор по учебната работа и след това, в продължение на повече от 10 години, от 1993 до 2003 г. беше ректор на университета. Това бяха трудни години, свързани с радикално реформиране на висшето ни образование, с финансов недоимък и т.н. С присъщата си упоритост, настойчивост и работохолизъм той успешно се справяше с нелеките проблеми от всевъзможен характер. Ежедневието му протичаше в непрекъснато психическо и физическо напрежение. 
За съжаление това състояние започна да оказва влиянието си дори върху неговия здрав и жилав организъм. Някъде в началото на 21-ия век се забелязаха първите признаци на Паркинсоновата болест. А катеренето по планините, както и картечарската му военна служба по стръмнините около град Гоце Делчев бяха напълно износили коленните му стави и те му причиняваха силни и непрестанни болки. Последователно в Плевен и в София се наложи да бъдат подменени и двете му коленни стави. Но за съжаление, като че ли и двете операции не се оказаха особено успешни и болките не изчезнаха. 
Сполетя го и друг тежък удар: съвсем неочаквано и ненавременно, само на 58 години почина вярната му житейска спътница Стефка. На опелото й на 20 септември 2005 г. в черквата „Успение Богородично“ присъстваха над 100 души. 
И след пенсионирането на Борис връзките ни продължиха. Понеже той имаше затруднения с ходенето, организирахме седмичните си пенсионерски сбирки в близкото до жилището му заведение „Болгар“. Понякога се налагаше да го съпровождаме от и до дома му. Но и тук той беше един от основните „докладчици“ и предлагаше за обсъждане интересни и фундаментални теми. Ето няколко записа от дневника ми: 

30 март 2011 г. (сряда)
На следобедната среща в пицарията пред Халите бях с професорите от РУ Иван Неделчев, Върбан Илиев и Борис Томов. Основната тема беше за „Сблъсъка на цивилизациите“. Борис беше подготвил подробно есе на тази тема по съчинението на един съвременен американски учен-философ. Разви се оживена дискусия.
16 август 2011 г. (вторник)
Днес от 11 до 13.30 бяхме с Борис Томов и Петьо Спасов на приказка в едно заведение срещу бившата сладкарница „Куба“. Припомнихме си много отколешни работи. Борис беше в по-добро общо състояние от по-рано, но каза, че имал много силни болки в мускулите на двата крака. Преди това видяхме за малко Цвета Томова, която си беше дошла за две седмици от Виена.  
11 декември 2011 г. (неделя)
В петък от 11 часа с Върбан Илиев и Иван Неделчев посетихме Борис Томов у тях. Той беше доста по-добре от последния път, сядаше и ставаше сам и даже излезе да ни изпрати до пътната врата. Освен това се включи доста оживено в разговора.
31 декември 2011 г. (събота)
Вчера в 10 часа се събрахме в ресторант „Болгар“ зад Халите: Върбан Илиев, Марко Тодоров, Иван Неделчев, Борис и аз. Преди това ние с Марко отидохме у Борис и му помогнахме при придвижването до ресторанта. Там той постепенно се оживи и при прибирането се придвижи почти самостоятелно. Прекарахме си много приятно до 12 часа, занимавахме се главно с румънската тема, която вълнува особено Неделчев и Върбан. 
30 април 2013 г. (вторник)
Борис Томов бил доста зле. Можел само да шепне, бил напълно обездвижен, не можел нищо да хване. Вдигали го само до стола и след това обратно в леглото. 
А ето и последния запис:
27 май 2013 г. (понеделник)
Вчера от 13 часа беше поклонението пред починалия на 23 т.м. в 19 часа проф. д.т.н. Борис Томов. То беше в катедралния храм „Света Троица“. Събраха се много хора, синът му Иванчо произнесе вълнуващо слово, след него говориха деканът на Машинно-технологичния факултет проф. Руско Шишков и ректорът на РУ проф. Христо Белоев. Понеже той като съпругата си ще бъде кремиран, нямаше погребение.
От черквата по-близките приятели се отправихме към ресторант „Чифлика“, където имаше траурен обяд. Събрахме се около 40 стари муцуни и проведохме оживен и интересен обмен на мнения. Тук емоционално слово произнесе сестрата на Борис - Иванка, една много позитивна и стойностна личност. Ние бяхме на една маса със сем.Смрикарови, сем.Тодорови, сем.Любо Димови, Ваньо Попов, Петьо Спасов, Пенчо Камбуров и др. Аз имах много интересни разговори с децата на Борис Цвета и Иванчо. Цвета беше долетяла от Виена, където работи във фирма за разпространение на биологична апаратура. 
Та ето така приключи забележителния си земен път добрият ми колега и приятел Борис Томов. Урните с праха - неговият и на Стефка - са в самото начало на гробищния парк „Чародейка“. При всяко посещение се спирам при тях и си припомням многобройните дни и часове, които сме прекарали заедно. Често им оставям и по някое цвете...
Ще завърша с встъпителното стихотворение на Борис, дало и заглавието на забележителната му стихосбирка:
Вместо обяснение 
Аз пиша рядко.
Много рядко.
Стихът ми е грапав,
дори некрасив!
То е защото не пиша със мисъл за стих.
Аз само изплаквам живота си сив.
Не мога да пея,
не мога да свиря,
дори да рисувам почти не умея!
А тъгата отвътре напира.
Притиска ме силно.
Аз искам да дишам!
Тогава сядам и пиша.
Пиша със стих грапав,
дори некрасив,
но така се изплаквам
и оставам жив!
януари, 1986 г.