Иван МАРКОВ
Първият апостол на българското селскостопанско образование, радетелят за издигането на българите в тежките години преди Освобождението, дълбоко свързаният с град Русе възрожденец хаджи Захарий Княжески е недостатъчно изследвана и непозната за съвременниците ни личност.
А забвението му е повече от незаслужено. Той е родоначалник на медицинската литература у нас, освен това е един от пионерите на модерното земеделие и е сред първите български фолклористи, отличил се с принос към историята и културното развитие на отделни български градове. Наред с всичко е и инициатор за създаване на първата обществена библиотека по нашите земи.
Този възрожденски енциклопедист идва на белия свят на 21 март 1814 г. в старозагорското село Пишмана (преименувано по-късно на Разкаяне, а през 1981 г. - на Княжеско) в семейството на Севда и Петър Русевич. Новороденото получава кръщелното име Жеко, но едва на два месеца го застига нещастие, което дори не може да разбере - баща му умира и пеленачето остава единствено на ръцете на майка си. 
Младата вдовица остава почти без нищо. Малкото имущество на мъжа й е разграбено от по-големите му доведени братя и Севда е принудена да слугува от тъмно до тъмно в чужди къщи, за да отгледа сина си.
Когато момчето става 
на 10 години, отива да учи занаят и да помага в изхранването на семейството
Отначало учи за грънчар при доведения си брат Таньо. Две години по-късно се връща в къщи и уче сапунджийство при другия брат Йовко.
Това е и времето, когато 12-годишният малък мъж започва да издържа не само себе си, но и болната си майка. Главява се допълнително като кандиларин в старозагорската църква „Св.Богородица“. Посещава и  училището на даскал Дончо. Недоволен от учението, Жеко напуска даскал Дончо и отива да учи по-сериозна наука - отначало в Търново, а по-късно и в Света гора. През 1832 г., вече двайсетинагодишен, се връща отново в Стара Загора и става учител в организираното към църквата училище. Работата пак не го задоволява. Жаждата за знание надделява и три години по-късно той за втори път напуска града. 
През 1835 г. тръгва да се скита по света. Посещава последователно Сирия, Йерусалим, където добива името хаджи Захарий, Египет, Гърция, Черна гора, Сърбия, Румъния и Молдова. Натрупва опит и впечатления. Младият мъж решава да продължи образованието си в Габрово. Там учител е известният Неофит Рилски. Усвоява въведения там Бел-Ланкастърски /взаимоучителен/ метод и усъвършенства българския и гръцки езици. В Габрово престоява цели 2 години. Когато през 1837 г. Неофит Рилски е поканен за главен учител в Копривщица и напуска Габрово, младият негов възпитаник хаджи Захарий, 
изпълнявайки заповедта на Търновския владика Иларион, застава на мястото му и заема поста на главен учител
За двете години престой обучава близо 240  възпитаници. През следващата 1838 г. в съседно Търново се открива ново училище с обучение по взаимоучителната метода и младият учител е извикан там. Но и в Търново не се задържа дълго. Желанието му е да следва духовни науки. Излага намеренията си пред настоятелите на училището и моли да го пуснат да отиде в Русия. Във втората половина на 1839 г. пристига в Одеса и постъпва в Херсонската духовна семинария. В продължение на 5 години х. Захарий завършва пълния курс на семинарията и през 1845 г. се подготвя за връщане в България. По-възрастен от другите български семинаристи и човек с весел и добродушен характер, той често събира около себе си по-младите си колеги, които се обръщат към него с прозвището Хаджи баба /баба на турски означава баща - б.р./.
Преди да тръгне за вкъщи х. Захарий получава поръка от български родолюбци да отиде в Петербург и да измоли от правителството пособия за образованието в страната. Заминава за руската столица и престоява там 2 години. 
Успява да издейства от институциите не само 13 стипендии за следване на български младежи 
в руските училища, но и да получи като дарения от министерства и учреждения много книги с разнообразно съдържание. Измолва и църковни книги и принадлежности. Напълва два големи сандъка с образци от разни земеделски уреди и пособия, употребявани тогава в руското стопанство. Х. Захарий иска да покаже  на своите сънародници тази ценна сбирка оръдия, предимно чешко и немско производство, непознати за примитивната ни земеделска култура. Издейства от синода и две печатни преси с необходимите им букви и матрици за отваряне печатница в родния си град. 
Един много интересен и недостатъчно изяснен до сега от биографите му въпрос е кога х. Захарий Петрович, се преименува и започва да се представя  пред обществото и пред своите кореспонденти с фамилното име Княжески? Каква е причината за тази промяна? Нито най-старите му изследователи, нито авторитетният проф.Иван Шишманов, нито в монографията на д-р Лиляна Минкова се дава някакво конкретно и разумно обяснение на посочената загадка. Може би най-близко до истината остава една неизвестна досега ръкописна бележка от архива на русенския краевед Аспарух Емануилов, който през 40-те години на миналия век е разговарял лично с живия тогава син на осиновената му дъщеря Александрина Милкова - х. Пантелеева - Георги х. Пантелеев. Наследникът посочва, че х. Захарий, когато през периода 1845-1847 г. е бил в руската столица, посещавал за известно време и императорската военна академия, където се обучавали предимно децата на аристокрацията. За да не бъде на по-ниско ниво от тях, тогава 
при произвеждането му в чин той приема и името Княжески 
(Захарий). По думите на х. Пантелеев, за да може да стане тогава подпоручик, колегите му ходатайстват лично пред императора. Интересно е също, че това негово следване в Петербургското военно училище досега не беше известно и не се потвърждава от никой друг негов проучвател. Внукът твърдял, че самият х. Захарий Княжески до самата си смърт се обличал в руска военна униформа и носил руска военна фуражка. С такава униформа и с такава фуражка той е запечатан и в единствения известен негов портрет. Тогава става и руски поданик. 
Със завръщането си в родината той започва вече да се представя с новото си име х. Захарий Княжески. Това предизвиква голямо впечатление и авторитет сред българското население. Този неизвестен до момента факт обяснява защо х. Захарий след напускането на руската столица в дългата си кореспонденция с Найден Геров и с руските учени и общественици Михаил П. Пагодин, проф. Йосиф М. Бодянский, княз Юрий Ф. Самарин, Измаил Срезневски, Николай Мазуркевич и др. се подписва вече с фамилното име Княжески. Завърнал се вкъщи става главен учител в родния си град и преподава в старозагорското училище множество предмети - славянска граматика, география, свещена история, катехизис и руски език. Това продължава до 1863 г. когато е поканен да постъпи като драгоман /преводач/ в руското консулство - отначало във Велико Търново, а след преместването му и в Русе.      
През 1850 г. 
Княжески се заема с идеята за поставяне началото на женското образоване 
в нашите градове. За целта с голяма мъка успява да убеди семейството на своя брат Милко (Михаил), да пусне дъщеря си Александрина (Санда, Саша) и нейната братовчедка Анастасия Михова да отидат да учат в странство. Сам повежда родените през 1837 г. момичета на път. За по-безопасно пътуване ги облича в мъжки дрехи и ги извежда от страната. Завежда ги в Одеса и настанява в девическия пансион на г-жа Василиева. Момичетата учат в продължение на шест години и завършват Педагогическия институт. Издръжката им поема благодетелният московски граф Самарин, с когото Княжески поддържа дълга кореспонденция. Впоследствие Анастасия става учителка в девическото училище в Стара Загора, а Александрина след две годишно учителствуване се омъжва и се премества в Русе, където през време на освободителната война остава вдовица и умира в голяма немотия. Освен двете момичета Княжески завежда в Одеса и момчетата Марко х. Паскалев, Атанас х. Иванов и Димо Милков, които също като него завършват тамошната семинария.
След постъпването си на служба в Руското генерално консулство в Търново патриотът не къса връзките си с народа. Напротив - често ходи по селата и обучава жителите им как да обработват земята, за да дава по-добра реколта. При преместването на дипломатическата мисия в Русе се заселва край Дунав и остава тук до края на дните си. А те приключват на 23 януари 1877 г. Х.Захарий си отива немил-недраг, неженен, без преки наследници и непостигнал мечтата си - да види отечеството свободно. Имотът си, състоящ се от къща и два дюкяна в Стара Загора, 
завещава на тамошното главно девическо училище
Интересна е и съдбата на донесените от Княжески материали в България. По различни причини те не успяват да бъдат използвани. Такава е и съдбата на печатницата. Известна част от пренесените книги и вещи самият той раздава на различни училища в страната. Изисква от дарените да подпишат документ, че ги получават безплатно. Близо 40 български училища получават книги от него. Проф.Иван Шишманов публикува и пълен списък на предадената на Габровското училище и съхранявана в Габровската библиотека колекция книги възлизаща на 73 заглавия, между които има и много редки и ценни екземпляри. 
Княжески не успява да раздаде всичко. Появяват се недоброжелатели, които сервилничат пред турците и строго следят за разнасянето на „опасните“ за властта руски книги. Това го принуждава да преустанови дарителската акция и да я отложи за по-благоприятни времена. Нераздадените книги, част от вещите и печатницата предава на съхранение в Мъглижкия манастир. Те се пазят там до Руско-турската война, когато в края на юли 1877 г. по време на битките по тези места, турски части подпалват манастира и всичко оставено от възрожденеца е унищожено. По спомените на Атанас х. Иванов в тази сбирка имало старопечатни книги и ценни за нашата история ръкописи, които Княжески вероятно събирал, за да ги предостави на интересуващите се от тях негови руски кореспонденти.
Пристигнал в Русе Княжески в качеството си на преводач в руското консулство не остава далеч от крупните събития в обществено-политическия живот на русенци. 
В редовната си кореспонденция с приятеля Найден Геров дава подробни описания на редица характерни събития
като убийството на Цвятко Павлович и Никола Войводов и самоубийството на Ангел Кънчев. В определени моменти директно се включва в помощ на революционната дейност на свободолюбивите младежи. Никола Обретенов в свое писмо от 1 август 1874 г. до заточения в крепостта Акия негов брат Ангел препоръчва: „...За да не ни са губят писмата, понеже имаме много неприятели, то за по-добре писмата може да ги надписваш до Хаджи Захария П. Княжески...“. По време на процеса в София през 1872 г. и извършваните следствени действия на властите обследващи прословутия обир на хазната в Арабаконак, руският консул в Русе А.Н.Мошнин моли разрешението на посланика в Цариград Николай П. Игнатиев да изпрати стария Княжески в София за разузнаване хода на разпитите. Към настоящия момент не е известно дали действително преводачът е изпълнил въпросната деликатна мисия. 
След 1871 г., вече остарял и болнав, х. Захарий Княжески излиза в пенсия. Продължава да сътрудничи в консулството, но с намалена енергия. Живее доста оскъдно. Материалното му състояние е силно разклатено. Няма доходи. Годините до края на живота си прекарва в постоянни лишения. Написва и своето завещание. В Русе няма собствена къща. Живее под наем на различни места. Никола Обретенов в друго писмо до брат си твърди, че 
за известен период х. Захарий е бил наемател на семейството Обретенови
От своя страна внуците Георги х. Пантелеев и сестра му Евгения х. Пантелеева - по мъж Райкова, съобщават, че той живеел под наем в къща намираща се срещу сградата на тогавашната Русенска митрополия, в близост до сегашната католическа катедрала в града. В последните години на живота си се премества при осиновената си дъщеря Александрина Милкова, която обитава малка къща в махалата „Чукур чифлик“, около читалището и училище „Ангел Кънчев“. По сведение на Евгения Райкова (Аспарух Емануилов я нарича баба Райковица) в избата на същата къща имало скрити подвързани руски книги, останали от турско време, които в последствие били изгорени. 
Захарий Княжески умира в Русе в дома на осиновената си дъщеря Александрина на 23 януари 1877 г. Погребението е особено тържествено. Съгласно публикувания некролог той е изпратен с почести до вечното си жилище от „мнозина от тукашните българи, както и генералний руский консул, секретарите и другите чиновници от руското консулство в Русчук“. Внукът Георги х. Пантелеев уточнява, че при погребението тялото на мъртвеца било покрито с руското знаме. 
За своята народополезна дейност и вярна служба в консулството х. Захарий Княжески бил награден от руския император със златен медал „Св. Ана“ с лента. 
„Голямата златна моя медаль на Анинска лента за носене на шия 
и портретът изписан с блажни бои от Станислава Доспевски в 1858 г. подарявам на Ески Заарското главно девическо училище за вечно съхранение на моята памет“, пише в завещанието на х.Захарий. Каква е съдбата на този медал и на посочения портрет не е известно. 
Гробът на Княжески, който отдавна е заличен, се намирал в гробището на храма „Св. Георги“, чийто парк бил южно от сегашната русенска централна гара, в съседство с параклиса „Св. Спас“ и гроба на Ангел Кънчев.
Племенницата на Княжески Александрина Милкова по време на учителството си в Шумен се жени за родения в този град х. Пантелей Георгиев. Младото семейство се преселва да живее в Русе и пуска корени тук
Такова е житието на възрожденеца х. Захарий Княжески,  когото проф. Иван Шишманов напълно заслужено определя като една изключително симпатична, пъргава, весела, добродушна, самопожертвувателна и любородна личност.