Празничен ден /тоест, почивен/. Надвечер. Горещо. В града има няколко интересни събития /празникът е 24 май/, сред които и една много интригуваща театрална премиера. Почти сигурни, че няма как в библиотеката на ВН точно в такъв ден да дойдат много хора /и въобще - кой ли ще дойде?!/, отиваме на среща за представяне на книга. И в момента, в който отваряме вратата, онемяваме: помещението е претъпкано с хора! Като оставяме настрани факта, че организаторите от кръга около авторката на книгата са съобщили един час за начало, а във Фейсбук поканата е била за половин час по-рано, остава все пак смайването, че представяне на една книга може да накара толкова много хора да  излязат от домовете си в почивния ден, и то не за да пият бира с приятели под сенките на тенти и кестени, а за да си купят изданието или да споделят какво ги е впечатлило в него. 
Може би ключът към тази загадка е в заглавието: книгата се казва „Моши моши, Япония!“, автор е Юлияна Антонова-Мурата, която живее от години в Страната на изгряващото слънце и е събрала в томчето свои наблюдения за това как живеят японците и кое е онова, което ги отличава от другите народи по света. 
Книгата разказва простички истории от японското ежедневие, които обаче звучат много интригуващо за българското ухо. За мъничкото момиченце с плисирана карирана поличка, белите чорапки и чантата, преметната през рамо, което отива на училище, като на всеки ъгъл в оживения Токио го посрещат и изпращат родители доброволци. Или за продавачката в магазина за разхладителни напитки, която в дъжда, докато няма клиенти, грабва препаратите и гъбата и измива прозорците и витрината. Или за майстора, който идва точно в осем сутринта и въпреки че никой не го надзирава, спазва до минута 30-те минути на обедната почивка. За 
резервния чифт бели ръкавици и безукорно бяла риза в колата на таксиметровия шофьор
Или за бялата кърпа, която вадят майсторите, ремонтирали камината. След като са почистили след работата с мощна прахосмукачка и са избърсали всичко, накрая минават с бялата кърпа и тя трябва да остане снежнобяла - едва тогава се сбогуват, покланят се и си тръгват... 
За този причудлив свят разказа пред русенци Юлияна Антонова-Мурата. Своите открития, които е направила в далечната страна, тя щедро споделя с българите, защото й се иска те поне мъничко да възприемат от мъдростта и равновесието на синовете и дъщерите на страната, станала символ на честта и духовната дълбочина. 
„Ние винаги бързаме да се притесняваме - правим го дори преди още да се е случило нещо неприятно или проблемно. Аз самата знам и по себе си, и по моите приятелки тук в България. Като се съберем да се видим и да си поприказваме, все някоя ще каже: „Ох, какъв проблем имам!“. И се започва - една се чуди какво да си облече, друга имала болки в коляното, трета се притеснява, че майка й остарява и може да стане така, че да падне, примерно. И всичко това - преди още наистина да е настъпил реалният проблем. В Япония не обичат да споменават думата „проблем“. Те не се фокусират върху проблеми, които може би вероятно ще възникнат. Те живеят тук и сега, живеят в момента. И, разбира се, си вършат работата както трябва. Тоест, правят всичко, което зависи от тях, а това, което не зависи от тях, просто не позволяват да им вгорчава живота предварително и да ги невротизира. Затова пък когато наистина възникне проблем - както когато се случи да връхлети опустошителен тайфун, тогава последиците започват да се отстраняват от всички, с общи усилия. И няма човек, който да не прояви съпричастие“, разказва жителката на София и Токио. 
Пословичната японска учтивост се проявява във всичко, обяснява Юлияна Антонова. И дори се стига до 
парадокси, които за българите са трудно обясними
„Случвало ми се е неведнъж да отивам някъде с колата, но не съм наясно точно къде се намира адресът, който търся. Спирам някого на пътя и питам за адреса. Човекът любезно ми прави знак да шофирам след него. Той кара пред мен, аз след него - и така около петнадесет минути. Тогава той спира, спирам и аз и мъжът ми казва: „Ето, това е адресът, който търсихте“. И тук настъпва онова, което и мен в началото ме шокираше: той започва да ми се извинява?... Аз недоумявам - какво се е случило. А той се покланя и се извинява, покланя се и се извинява. Докато накрая го чувам да ми обяснява, че можел да спести поне три минути от пътя, ако не бил минал по ей онази пресечка... Сега вече и аз съм свикнала с подобни извинения. Но истината е, че това са малките чудеса в Япония, които правят живота там такъв, какъвто е“, продължава разказа си Юли сан. 
Тя обаче научила и още един урок, който й подсказали прословутите японски извинения.
„По едно време ми направи силно впечатление, че аз ако нещо сбъркам или бутна неволно чаша, или си ударя лакътя, да речем, незабавно след това следват извинения от мъжа ми. Аз правя грешка - той ми се извинява. В едни момент това започна да ме притеснява. Не разбирах какво става. И ето че най-после му казах: 
„За всяко нещо, което аз сбърквам, ти бързаш да ми се извиниш. Защо?“
И тогава той ми даде отговор, който ме порази: „Защото ако аз не бях поставил чашата там, ти нямаше да я бутнеш. Защото ако сутринта аз не бързах толкова много да отида на работа, а те бях целунал, ти нямаше да си изнервена и да се удариш...“. Струваше си да се замисля над всичко това. И накрая стигнах до единствено възможния извод: че е добре аз повече да внимавам в движенията и постъпките си, за да не карам този човек да ми се извинява постоянно. И така постепенно това внимателно отношение към хора, предмети и към самата мен, стана мой навик, превърна се в част от моя характер. Може би това е част от начина на живот - когато всеки се отнася деликатно, внимателно,  грижовно към другите, накрая се възцарява онази хармония в отношенията и в бита, която определя спецификата на японското ежедневие“, посочва Юлияна Антонова. 
Разбира се, в началото тя се изненадвала и напълно естествено първите й реакции на една или друга типично японска ситуация били „напълно български“. Когато японците отиват на сватба, те предварително приготвят своя подарък за младоженците - красиво оформено пликче със златен клас, като в него слагат определена сума и изписват калиграфски думите „любов“, „щастие“. И никой не афишира колко пари е дал. Деликатно ще сложи пликчето на отреденото за това място - важното е да зарадва младоженците. Та така, на моята сватба всички ми дават пликчета със златни и сребърни класове, аз се радвам, а след сватбата отивам да се разходя на 
прочутата токийска улица „Гинза“ - с най-изисканите магазини
И там виждам едни обувки, каквито винаги съм харесвала много, някога им викахме „пионерки“. Не устоявам пред тези невероятно удобни обувки и решавам да видя дали с едно от получените пликчета мога да си ги купя. Влизам вътре, пробвам обувките, те ми прилепват, вадя пликчето - о, чудо! Парите не само стигат, но и продавачката ми връща ресто! И аз щастлива с обувките в ръка си тръгвам. Прибирам се у дома и едва там установявам, че съм си забравила очилата в магазина. Мъжът ми се обади на продавачките и те го уверили, че на другия ден ще ме очакват да си прибера очилата. Отивам на следващия ден и що да видя? Посрещат ме, покланят ми се, извиняват ми се - все едно, че не аз съм забраваната - и накрая ми подават една приказно красива копринена кърпа, а в нея завити моите очила! Така една от първите думи, които научих, беше „фурошики“ - копринената кърпа, в която те връзват като във вързопче подаръците. По-късно видях и Бюрото за забравените вещи. Това стана, когато си забравих фотоапарата и с мъжа ми отидохме в бюрото. Влязохме и аз онемях: 100 000 страхотни фотоапарата, 20 000 професионални камери... Всичко подредено на лавици. Попитах мъжа ми: „Какво ще стане, ако вместо моя фотоапарат взема ей онзи там, който струва десетки хиляди?“. А той ме погледна изненадан и спокойно ме попита на свой ред:
 „Защо? Нали намери ТВОЯ апарат?!“
За мъжа ми, както и за всеки японец, е необяснимо и дори невъзможно дори да си помисли, че можеш да вземеш нещо, което не е твое“, споделя българката. 
И не крие,че е една щастлива жена. 
„Когато в Немската гимназия в София си пишехме в едни тетрадки - лексикони им викахме, имаше един такъв въпрос: „Коя дума за теб е най-важна?“. Моите съученици казваха „Следване“, „Кариера“, „Пътувания“ и какво ли още не. Моята дума беше „Любов“. И може би господ е прозрял в моето сърце и ми дари точно това - любов! Когато няма любов, хората се чувстват стресирани, притеснени, нещастни. За мен не е важно къде съм, а с кого съм, кой стои до мен, на кого мога да се осланям. И затова се чувствам щастлива. А пък мъжът ми, Такаши Мурата, който е директор на музея на изящните изкуства в Хокайдо, е убеден, че е извадил огромен късмет: защото според него има най-умната жена! И той, както и всички японци, много харесват българите. Мислят за нас добросърдечно, ценят ни. Впрочем, японците смятат, че сме един весел народ от изключително умни хора... А какво ни пречи да бъдем наистина такъв народ, какъвто те ни виждат? Имаме правото да бъдем щастливи. И това никак не е сложно, просто трябва да направим минимални усилия“, завършва Юлияна Антонова-Мурата. И обещава много скоро да излезе и следващата й книга с продължение на японските впечатления на една българка, приела Токио в сърцето си до родната София.