Хиляди руснаци бяха обявени за „приближени“ на Владимир Путин и в тази ситуация трудно може да се разбере, кой наистина има влияние в Кремъл.

Моят колега Том Никълс издаде много интересна книга „Смъртта на експертизата“. Бях привлечен от твърдението, че на пазара на публичните дискусии намалява ценността на експертното мнение и анализ. Спомних си тази теза на Никълс, когато анализирах съобщенията в медиите, че аналитичен център с името Руския институт за стратегически изследвания /РИСИ/ е подготвил два доклада, в които е изложил интересите на Русия относно резултатите от американските президентски избори през 2016 г., а също така е предложил стратегия, с помощта на която Москва би могла да повлияе на този процес в изгодна за руските национални интереси посока.

На експертната общност беше предложено да анализира тези документи, след тяхната поява. Сред американските специалисти по Русия незабавно се появиха две различия. Първото различие засягаше взаимоотношенията на този институт с руската власт. Дали РИСИ е де факто аналитичен център на Кремъл и дали неговите доклади, които се пишат основно от бивши служители на службите за сигурност, влияят директно на руската политика? В края на краищата този институт по-рано бе част от разузнавателните служби, а сега работи под егидата на президентската администрация и неговият директор се назначава от президента Владимир Путин. А може би този институт е отстранен от политическия процес и е мястото, където са събрани пенсионирани разузнавачи и дипломати, пишещи доклади, които ръководството на страната може да чете, а може и да не чете? Именно така смята анализаторът Марк Галеоти, който дълги години пише за руската политика, стратегия и служби за сигурност. Второто и доста по-сериозното различие се заключава в това, има ли право Русия /и която и да било друга държава/ да оказва въздействие върху изборите в САЩ и да се стреми към постигането на изгоден за Москва резултат, както се отбелязва в документите на РИСИ? Ако да, тогава къде са допустимите граници на тази дейност?

Това са много важни дебати. Първата тема е важна, защото ние трябва да знаем кой наистина влияе върху руската политика и на нейното поведение на международната сцена. Но през миналата година в популярните американски медии се появи тенденция приближени на Путин да бъдат наричани буквално хиляди руснаци, особено ако някои от тях имат контакт с хора дори и слабо свързани с предизборния щаб на Доналд Тръмп. В такива условия е много трудно да се провежда безпристрастен анализ с цел да се установят ключовите съветници на руското ръководство и центровете на влияние в руската политика. А ако вземем предвид, че почти всеки руснак, започвайки с посланика във Вашингтон и завършвайки с главния равин, могат да бъдат наречени зловещи и тайни агенти на разузнаването, става невъзможно да се определи, откъде и от кого могат да дойдат реалните заплахи срещу американските интереси.

Втората тема е важна, защото в глобализирания свят все по-трудно може да се прокара границата между „вътрешните“ и „международните“ медии. Страна, която поставя на своите медии /особено на тези, които се финансират от държавата/ задачата да участват във вътрешната избирателна компания, предоставяйки трибуна на тези сили, които се смятат за маргинални и периферийни, или публикува необходимата информация /особено тайна, открадната от секретни източници/, притежава по-голямо влияние, отколкото преди. Дори ако много малко американци гледат Раша Тудей, четат прес-релизите на Спутник и следят новинарските ленти на руските журналисти в Туитър, появяващите се там материали неизбежно ще попаднат в американските медии, следвайки закономерностите на добре известния ефект на Мет Драдж. Той има навика да публикува „противоречиви“ истории, а останалите медии започват да съобщават за това. Така например, информацията, получена в резултат на хакерсите атаки срещу Националния комитет на Демократическата партия, съобщенията за здравословното състояние на Хилари Клинтън и други „новини“ могат да се влеят в медийния поток.

Тук дори не е важно дали РИСИ е съветвал или не Кремъл да предприеме подобни действия, или той е поел по курса, който руските лидери вече са решили да провеждат. Важно е друго нещо. Изборите през 2016 г. трябваше да сложат началото на по-активен диалог за жизнеността и работоспособността на американските институции. Малцина се тези, които биха искали да се занимават с неприятния въпрос, защо съветските опити да се повлияе върху американската политика не са имали особен успех, а евтината руска операция за влияние толкова силно подейства върху мнението и предпочитанията на американските избиратели. И подобен дебат на практика не се води. Просто идеята, че Доналд Тръмп е „сибирският кандидат“ е толкова добра, че не ни се иска да се откажем от нея – дори и след като администрацията на Тръмп нанесе ракетен удар по Башар Асад, продължи с разполагането на сили на НАТО в Европа /днес дори самият президент признава, че трансатлантическият алианс въобще не е остарял/ и отказа да даде на компанията „ЕксонМобил“ изключително право на изследователски дейности съвместно с „Роснефт“ в условията на санкции. Новата администрация не се бори да промени руско-американските отношения – напротив, тя е изпълнена с решителност да покаже, че не възнамерява да предприема никакви действия, които могат да бъдат сметнати за изгодни на Москва.

Парадоксът се състои в това, че РИСИ е искал да даде в своите докладни записки съвет за това, как Русия може да намери по-сговорчив стопанин на Овалния кабинет. Но изминаха няколко месеца и ходът на събитията показа, че се случва точно обратното. Дори ако Тръмп остане верен на своите лични убеждения, които той изложи през миналата година, и намери начин за съжителство с Москва, той ще срещне колосално противопоставяне. Американският истаблишмънт на националната сигурност и голямото мнозинство в Конгреса няма да му позволят да се договори с Кремъл, ако руското правителство не промени своя курс в Близкия изток, в постсъветското пространство и във вътрешните си дела. Гледайки на случващото се отдалеч, не виждам обстоятелства, при които американските политици биха се съгласили на подобряване на отношенията с Русия, докато Владимир Путин остава на власт. Изключения може да направи само някоя огромна катастрофа или криза, която да ги застави да действат съвместно. Интересно би било дали някои американски аналитични центрове не подготвят докладни записки за това, как могат да се осъществят промени или прехода на властта в руската политика? И дали те се четат от някой в администрацията на Тръмп? 

----------

Никълъс Гвоздев – пишещ редактор на National Interest, старши научен сътрудник на Института за изследване на външната политика.