Една много стара легенда разказва, че през 590 г. сл.Хр. в Оверн - обширна област със спящи вулкани в Южна Франция, управлявал цар Еулалиус. Жена му Третедия била много сприхава и двамата често спорели и се карали. При един такъв конфликт царят се обърнал към епископите на Сент Флор, Родес и Менд да посредничат за решаването на спора им. Тримата се съгласили да се срещнат на високото плато Aubrac, където се срещали техните епархии.
Разговорите се проточили, настанало време за обяд, а чистият въздух възбудил апетита им. Тримата си взели само лека закуска, защото не очаквали разговорите да се проточат толкова дълго. Епископът на Сент Флор носел картофи, епископът на Родес - характерното за района му сирене Томе, а епископът на Менд - сол и една наскоро внесена от далечни страни скъпоценна подправка, какъвто бил чесънът в онези времена. Те повикали един от готвачите, дали му продуктите и заръчали да им приготви „нещо, годно за консумация“. Готвачът направил пюре от картофите и още горещо го смесил със сиренето и го подправил с малко чесън. Като го опитали, единият епископ възкликнал: „Не е толкова зле“, другият рекъл: „с малко чесън е знаменито“, а третият казал: „Направо е чудесно!“.
Скоро на дъното на тенджерата останало много малко от пюрето със сирене и чесън и светини им започнали да се карат. „Ще взема тази хапка, ще я занеса на моя готвач, за да го вдъхнови за постните дни“, казал епископът на Сент Флор. „Извинете, но тази необичайна каша ще позволи на монасите ми да продават повече от сиренето, което произвеждат“, възразил епископът на Родес. „Съжалявам, но мисля, че тази каша ще изправя на крака поклонниците, които минават през моята епархия“, намесил се и епископът на Менд. Накрая тримата взели по една лъжица и започнали да си разпределят пюрето. колкото повече бъркали в тенджерата, толкова сместа ставала все по-еластична и започвала да се точи на конци. Това е знак!, възкликнали божиите служители и решили, че трябва да дадат име на новото ястие. Нарекли го Алиго - Ailligot от Ail /чесън/ и ligoter /свързвам/.
През 12 век на платото, където се провела срещата, бил построен манастирът Domerie d‘Aubrac, а голям каменен кръст, известен като Кръста на тримата епископи, напомнял за случилото се преди повече от 500 години. Кръст има и днес, но той е реплика на оригиналния, който въпреки своите 300 кг бил откраднат през 1990 г. Загадка остава и как тримата епископи са разрешили спора между царя и неговата сприхава съпруга.
Историята обаче продължава с манастира Domerie d‘Aubrac, покрай който минава най-старият поклоннически път Камино към Сантяго де Компостела и катедралата с мощите на свети Яков Заведеев. Тази част от пътя се смятала за най-тежката и опасна. Легенда разказва, че фламандски граф на име Adalard дал обет пред Бога, ако мине невредим през многото опасности, каквито представлявал Aubrac през 12 век - разбойници, лошо време, кратери, ще изгради приют за поклонници в тази планинска местност. И удържал на думата си. През 1120 г. са построени първите сгради на манастира Domerie и манастирската болница към него. В своите писания Плиний Стари свидетелства, че в манастира гледали говеда от типична за района порода и произвеждали сирене Tome от френско-провансалската дума toma /планинско сирене/. Поклонниците, които минавали оттам, като спирали за кратко и монасите ги хранели с aliquid - нещо на латински. Нещото било смес от сирене и хлебни трохи, което бързо възстановявало силите на поклонниците.
По време на Френската революция монасите били лишени от собственост и прокудени, манастирът бил изоставен и повечето от сградите изчезнали през следващите десетилетия. Но ястието отдавна било прескочило манастирските стени и се приготвяло в домовете в целия район. През 18 век заради лоша реколта от пшеница хлябът бил заменен с картофи, а религиозното изискване в петък да се яде постно предоставило нови възможности алиго да присъства редовно на трапезата на бедни и богати. Постепенно алиго се превръща в празнична храна и задължително ястие по време на фестивала в Aubrac, който се провежда всяка година при извеждането на говедата във планинските пасища. В този район на Южна Франция и до днес се спазва традицията, когато на масата е сервирано алиго, да не се пие нито вода, нито вино и да не се яде хляб. Вероятно останала от времето на постните петъци.
Кулинарите пуристи смятат, че истинското алиго трябва да бъде приготвено задължително със свежо сирене Том, произведено във високопланинските райони на Алпите и Пиренеите. Тъй като това е трудно постижимо, рецептите за ястието позволяват използването на моцарела, чедър или друго меко сирене, които се топи.  За по-силен вкус дори се използват няколко вида сирене. Алиго винаги се поднася горещо и по това прилича на фондю, но за разлика от него е самостоятелно ястие и обикновено се използва като гарнитура. И много си подхожда с червено вино - факт, който сигурно вече са научили и жителите на родното му място в онзи красив планински район в Южна Франция.

Алиго

Необходими продукти:
1 кг стари картофи
150 г  масло
200 г млечна сметана с висока масленост
350 г сирене чедър или моцарела
2-3 скилидки чесън
сол
черен пипер
Начин на приготвяне:
Картофите се обелват, сваряват и намачкват в подходящ съд. Докато са още горещи, се добавят маслото и сметаната и всичко се бърка с дървена шпатула, докато стане на гладка каша. Добавят се настърганото сирене, счуканият чесън, сол и черен пипер на вкус и се разбърква. Съдът се слага на силен огън и се бърка непрекъснато. Алигото е готово, когато сместа стане много еластична. Внимателно следете за този момент, защото нишките ще започнат да се късат, ако съдът се държи прекалено дълго на огъня.