Актьорът Симеон Лютаков, който ще влезе в ролята на четец-разказвач по време на концерта „Хубавата Магелона“ в петък, откликна любезно на молбата на „Утро“ да даде интервю по този повод. Това стана няколко часа, преди Лютаков заедно с екипа на варненския драматичен театър да отпътува за сръбската столица Белград. Там тази вечер трупата представя своя спектакъл „Едноокият цар“ на режисьора Петър Денчев на Белградския театрален фестивал. След това Лютаков се връща в България, за да се отправи към родния Русе, където му предстои различната по жанр, сюжет, натюрел и емоция художествена задача. 

- За първи път излизате на русенска сцена...
- Да, колкото и парадоксално да е това, за 22 години от професионалната ми кариера аз така и не успях да се появя на русенска сцена в роля. Искал съм това, за мен би било прекрасно да играя пред публиката на града, който толкова много обичам, но по една или друга причина, все не се е получавало. А всичко, което е свързано с Русе, ми е свидно и моето определение за това е с онзи Иванвазов стих - „любя, тача и милея“. Толкова харесвам моя град и толкова е важен той за мен! Затова когато получих поканата да се включа в този концерт, аз се съгласих веднага. 
- Това, че правите русенската си премиера не с театрална роля, а с участие в концерт, и то по време на фестивала „Мартенски музикални дни“, е другият парадокс, нали?
- О, да, определено! Този фестивал го знам от мъничък, ценя го страшно много, харесвам го безкрайно и искрено, без капка куртоазия, признавам, че за мен е наистина невероятно преживяване да съм част от него. 
- Представял ли сте си някога, че - ето, вие обличате фрак и се появявате на концерт от този фестивал?
- Какво говорите?! Никога не съм си го представял! Никога не ми е минавало през ума подобно нещо! 
- Как стана възможно това сега? 
- Ами - чрез пианистката Мария Принц, най-общо казано, поканата дойде от нея. 
- Вие се присъединявате и ставате част от един интригуващ проект, който е доста различен от всичко, което сте правил досега.  
- Наистина се вълнувам от възможността да съм част от такъв артистичен проект, в който ще работя заедно с музиканти със световна слава от класата на пианистката Мария Принц и баритона Матиас Гьорне. 
- Вие сте разказвачът, този, който ще поднесе на публиката в зала „Филхармония“ българския текст на средновековната романтична история за любовта на прекрасната Магелона, дъщерята на краля на Неапол, и нейния любим, граф Петер. Вие как намирате тази красива приказка? 
- Като красива приказка! Намирам тази история много вълнуваща, по един много романтичен начин тя пресъздава старинния разказ за любовта и най-вече за верността на Магелона, за перипетиите, през които минава любовта на двамата, за щастливия завършек на драмата. 
- Дали в днешно време такава средновековна любовна история може да звучи романтично? 
- Честно казано, струва ми се, че проверката на любовта и верността на обичащия е нещо, което остава актуално винаги. Колкото и да не е прието да се говори за това и колкото и на пръв поглед да изглежда като отживелица. Но в същото време в условията на тази многотия, която ни предлага днес животът, когато човек може да си купи всичко, да докосне и да притежава кажи-речи всичко, силни и искрени чувства като любовта, като верността, като отговорността, като достойнството и морала остават дори още по-ценни, по-важни и по-необходими. 
- Вие самият обичате ли класическа музика?
- О, може би „обичам“ не е най-точната дума! Аз слушам много класическа музика, имам и огромна колекция от дискове с такава музика. Чайковски е нещо, без което не мога. Безобразно често слушам реквиема на Моцарт, колкото и за някои това да прозвучи банално. Харесвам много предкласиците - те ми звучат по-съвременно от много съвременни автори. Познавам твърде добре Бах, неговите оратории „Матеус Пасион“ и „Йоханес Пасион“ са ми сред любимите. Но с удоволствие слушам и съвременни композитори - като Арво Пярт, да речем, или Макс Рихтер, който, впрочем, прави и много филмова музика. Той обича експериментите и преди няколко години беше направил авторска интерпретация на „Годишните времена“ на Вивалди в духа на минимализма и постмодернизма, като записът на Britten Sinfonia оглави рейтингите за класическа музика във Великобритания, Германия и САЩ.