Наричат го основоположник на съвременната наука - твърде обща, твърде тежка и в края на краищата нищо неказваща титла. Удивителното е, че отнесена към него, тя изглежда не като клише, а по-скоро като знак на заслужена почит. Говорим за френския философ и учен с широки интереси Рене Декарт, останал в историята с множеството си прозрения и афоризми. А един от тях от векове е емблема на рационализма като школа в науката - „Cogito ergo sum“, превеждан свободно като „Мисля, следователно съществувам“. Днес се навършват 367 години от загубата на този велик ум.   
Рене Декарт е роден на 31 март 1596 година в Ла Е ан Турен (днес Декарт), Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт - юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Жан Брошар, майката на Рене Декарт, умира през 1597 година и след повторния брак на баща му в Рен той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия.
През 1604 година Рене е изпратен в йезуитския Кралски колеж „Анри Велики“ в Ла Флеш, основан по това време от крал Анри IV. След като завършва колежа през 1616 година следва в Университета на Поатие, където получава степените бакалавър и лисансие по право, тъй като баща му иска той да наследи юридическата му професия.
За следващите години от живота си Декарт по-късно пише: 
„Аз напълно се отказах от изучаването на книгите
Решавайки да не търся друго знание, освен това, което може да бъде открито в самия мен или пък в голямата книга на света, аз прекарах остатъка от моята младост пътувайки, посещавайки дворове и армии, смесвайки се с хора с различен темперамент и положение, събирайки разнообразен опит, изпитвайки себе си в ситуациите, които съдбата ми предлагаше, и размишлявайки през цялото време за това, което се изпречва на пътя ми, така че да извлека някаква полза от него“.
През 1618 година Декарт постъпва в армията на принц Морис Насауски, владетел на Холандия и Зеландия, които водят Осемдесетгодишната война срещу Испания, но тъй като по това време между двете страни е сключено примирие, Декарт използва времето си, за да изучава математика. Така се запознава с учения Исак Бекман, директор на училището в Дордрехт, на когото посвещава един кратък трактат за музиката - „Musicae Compendium“.
Бекман 
създава сложна математическа задача и за негово учудване решението за нея е намерено от младия Декарт
Двамата споделят убеждението, че е необходимо създаването на метод, който да свърже в дълбочина математиката и физиката. През 1619 Декарт заминава за Германия и докато е на служба при баварския херцог Максимилиан I участва в битката на Бяла гора край Прага през ноември 1620 година.
През нощта на 10 срещу 11 ноември 1619 година, докато се намира в Нойбург на Дунав, Декарт изживява поредица от три съня или видения, за които по-късно твърди, че променят из основи живота му. Те го довеждат до заключението, че следването на науката за него ще бъде следване на истинската мъдрост и централна част от делото на живота му. Той също вижда съвсем ясно, че всички истини са свързани помежду си, така че откриването на една основополагаща истина и следването на логиката би отворило пътя към всички науки.
През 1622 година Рене Декарт се връща във Франция, а през следващите няколко години живее в Париж или пътува в различни части на Европа. Докато е в Париж той 
пише първото си есе за метода - „Правила за насочване на разума“
През 1623 година посещава Ла Е ан Турен и разпродава цялата си наследствена собственост там, инвестирайки средствата в облигации, които му осигуряват прилични доходи до края на живота му. През 1627 година участва в обсадата на Ла Рошел от кардинал Ришельо.
През април 1629 година Декарт се записва във Франекерския университет, а година по-късно под името Пойтевин в Лайденския университет, където учи математика при Якоб Голий и астрономия при Мартин Хортензий. През октомври 1630 година влиза в конфликт с Исак Бекман, обвинявайки го, че е присвоил някои от идеите му. В Амстердам има връзка с Хелена Янс ван дер Стром, прислужница, от която има дъщеря Франсин Декарт, родена през 1635 година в Девентер, докато Декарт преподава в Утрехтския университет. Франсин умира едва на 5 години от скарлатина.
Декарт пише 
основните си трудове, с които предизвиква обрат в математиката и философията
именно по време на своя двадесетгодишен престой в Нидерландия. През 1633 година Галилео Галилей е осъден от Римокатолическата църква и Декарт се отказва от намерението си да публикува своя „Трактат за света“, върху който е работил през предходните четири години. Все пак през 1637 година издава част от този текст като три отделни есета - „Метеори“, „Диоптрика“ и „Геометрия“, заедно с общо въведение - неговото известно „Разсъждение за метода“. В него той излага четири правила за мисленето, които трябва да осигурят, че познанието лежи на здрава основа.
През 1641 година Декарт публикува основния си труд в областта на метафизиката „Размишления за първата философия“, написан на латински и предназначен за академичната аудитория. Последван е през 1644 година от „Принципи на философията“, своеобразен синтез на „Размишления за първата философия“ и „Разсъждение за метода“.
През 1643 година изповядваната от Декарт картезианска философия е осъдена от Утрехтския университет и французинът започва 
продължителна кореспонденция с принцеса Елизабет Пфалцка, посветена главно на етични и психологически въпроси
Във връзка с тази кореспонденция през 1649 година той публикува „Страстите на душата“, която посвещава на принцесата.
През 1647 година френският крал му отпуска пенсия. През същата година е публикуван френски превод на „Принципи на философията“, подготвен от абат Клод Пико. В предговора към това издание, посветено също на принцеса Елизабет Пфалцка, Декарт възхвалява философията като средство за постигане на мъдростта. Той описва четири обикновени начина за постигане на мъдростта, а накрая заявява, че има и пети, по-добър и по-сигурен: „да се търсят първите причини и истинските начала, от които може да се изведат обяснения на всичко, което сме способни да познаем“.
През 1649 година Рене Декарт заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира в Стокхолм от пневмония на 11 февруари 1650 година.
Тъй като е католик, а в Швеция официална религия е лутеранството, той е погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж и погребани в абатството Сен Жермен де Пре. Въпреки че по време на Френската революция има планове останките му да бъдат пренесени в Пантеона, те така и не са осъществени. Във Франция съчиненията на Декарт се печатат и тиражират без прекъсване от 17 в. до днес.
Рене Декарт често е сочен като 
първия мислител, акцентиращ върху рационалистичния подход в развитието на естествознанието
За него философията е система на мислене, която обхваща цялото познание, и той го изразява по следния начин: „Цялата Философия е като дърво, в което Метафизиката е коренът, Физиката е стъблото, а всички други науки са клоните, които израстват от това стъбло и които се събират в три основни клона, а именно Медицина, Механика и Етика. Под наука за морала аз разбирам най-висшата и най-идеална наука, която, изхождайки от цялото познание на другите науки, е последната степен на мъдростта“.
В своето „Разсъждение за метода“ Декарт се опитва да дефинира фундаментална система от принципи, които могат да се приемат за истинни без никакво съмнение. Той прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде основа за по-нататъшно развитие - „сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата - истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо“. За да постигне това, Декарт използва метод, наричан понякога хиперболично или метафизично съмнение или методично съмнение: той отхвърля всички идеи, които могат да бъдат подложени на съмнение, а след това ги преутвърждава въз основа на несъмнените идеи, за да получи здрава основа за истинското познание.
Първоначално Декарт установява само един неподлежащ на съмнение принцип - 
мисленето съществува, а мисленето не може да бъде отделено от мен, следователно аз съществувам
Така той формулира цитираното в началото на този текст твърдение „Cogito ergo sum“. Ето как го обяснява неговият автор: „Простото значение на фразата е, че ако някой е скептичен към своето същестуване, това само по себе си доказва, че той съществува“.
Декарт заключава, че може да бъде сигурен, че съществува, тъй като мисли, но въпросът за формата на това съществуване остава открит. Той възприема своето тяло с помощта на усещанията, но те не могат да бъдат приети за надеждни. Така за него единственото несъмнено познание остава фактът, че той е мислещо нещо. Декарт дефинира мисленето като „това, което става в мен, така че аз незабавно да го осъзнавам, в степента в която го осъзнавам“. Така мисленето е всяко действие на личността, което осъзнава незабавно.
За да демонстрира по-добре ограниченията на усещанията, Декарт 
излага т.нар. „Аргумент за восъка“
Той разглежда парче восък и усещанията го осведомяват, че то има някакви свойства, като форма, текстура, размер, цвят, миризма и така нататък. Когато восъкът се приближи до пламък, тези свойства се променят напълно. Но той продължава да възприема предмета като парче восък, въпреки че усещанията го осведомяват за напълно различни свойства. Следователно, за да разбере правилно природата на восъка, той трябва да остави настрана усещанията и да използва ума си. Така Декарт заключава: „единствено чрез съдната способност, вложена в моя дух, аз рабирам онова, което смятах, че виждам с очите си“.
По този начин в „Разсъждение за метода“ Декарт изгражда цялостна система на познание, отхвърляйки усещането като ненадеждно и признавайки само дедуктивния метод.
Разума, ума и интелекта Декарт тълкува като
проявление на Божия разум, като генетично заложен познавателен модел
от който произхождат „допълнителните“ разбирания и понятия. Декартовата интуиция се състои именно в обхващането на всички външни явления, мисловни парадигми в едно единно цяло - само тогава те могат да бъдат до известна степен умопостигнати.
Ученият извежда и няколко практически правила, които дават възможност за надеждно систематично изследване:
„Никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.
Да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да я разреша по-добре.
Да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за да се изкача малко по малко, като по стъпала, до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг.
Да правя навсякъде толкова пълни изброявания и такива общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал“.
Като логическо следствие от разсъжденията на Декарт 
следва идеята за Бога
Самият той се наема да я обоснове и утвърди в своето творчество. Доказателствата по подразбиране са рационални. Тъй като познанието се крепи върху ясни и точни идеи, а Бог по презумпция е техен източник, Декарт разсъждава:
„Идеята за извор на познанието като такова е доказателство за собственото си съществуване, т. е. самата човешка психика и стремежът към познание са доказателство за Божието съществуване.
На второ място е явлението - обект - като нещо сетивно възприемаемо, но разбираемо единствено с усилието на мисълта или разума - само те могат да вникнат в неговата същност и да го обяснят.
В този смисъл обектът съществува само доколкото е познаваем от божествената природа, заложена у човека.“.
Така Декарт, макар и да има преки последователи в „картезианската“ философска школа, се явява пряк предшественик на агностицизма на Имануел Кант.
Той обаче излиза от основното християнско понятие за Бога. 
В Бога Отец вижда потенцията на нещата, в Логоса - тяхната конкретизация, а в Духа - тяхната реализация
Именно затова, вярвайки в триединния Бог през целия си живот, Декарт се спира основно върху аспектите на Светия Дух. При все това философът разглежда материята и нейните закономерности като нещо, което е противоположно на духа в рамките на сетивното познание. Материалните обекти са познаваеми, доколкото са видими за сетивата, но затова и това „познание“ е илюзорно, тъй като сетивата са несъвършени. Само разумът, който е божествен, може да ги възприеме в пълнотата им и да ги обясни. Но материята, както и човешкият дух са крайни величини. Единственото, което може да ги обедини, е безкрайният по определение Бог.
Като равносметка може да се отбележи, че всъщност познавателното доказателство за Бога, подобно на това на Блез Паскал, е много повече разсъждение, отколкото опит за категорично доказване на дадения факт.
Етичните възгледи на Декарт могат да се проследят в неговите съчинения и писма. Като отделя в тази област теологията от рационалната философия, при обосноваването на нравствените истини Декарт се позовава на „естествената светлина“ на разума.
В „Разсъждение за метода“ преобладава тенденция на 
търсене на здравата житейска мъдрост
при което явно оказва влияние стоицизмът. В писмата до принцеса Елизавета обаче той се опитва да изясни основните идеи на собствения си морал. Тези идеи са:
за „съвършеното същество като истински обект на любовта“;
за „противоположността на духа и материята“, която ни предписва да избягваме всичко телесно;
за „безкрайността на Вселената“, която ни предписва „издигане над всичко земно и смирение пред Божествената мъдрост“;
за „да сме солидарни с другите същества и с целия свят, за зависимостта ни от тях и за необходимостта да се жертваме за общото благо“.
Сред най-трайните постижения на Рене Декарт е разработването на аналитичната геометрия, която използва алгебрични средства за описване и анализиране на геометрични обекти. Неговото име носи широко използваната декартова координатна система. Приносите на Декарт в тази област стават основа за последвалата поява на математическия анализ, началото на който е поставено от Исак Нютон и Готфрид Лайбниц с техните решения на задачата за намиране на допирателна.
Със своите математически трудове Декарт допринася и за формирането на някои от съвременните конвенции за математическа нотация. Така 
той въвежда конвенцията за обозначаване на неизвестните в уравненията с x, y и z, а на известните параметри с a, b и c
както и за означаването на степенуването чрез поставяне на степенния показател в горен индекс. Широко практическо приложение има и теоремата на Декарт, даваща възможност за определяне на броя на положителните и отрицателни корени на произволен полином.
В областта на механиката Декарт описва ранна форма на закона за запазване на момента на импулса, но основните му приноси в естествените науки са в оптиката. Малко по-късно от Вилеброрд Снелиус, но независимо от него, той открива принципа на пречупването (закон на Снелиус) и е първият автор, който публикува този закон (в „Диоптриката“).  Използвайки закона за пречупването и геометрични построения, Декарт демонстрира по-нататък, че ъгловият радиус на дъгата е 42 градуса.
Религиозните възгледи на Рене Декарт са предмет на ожесточени спорове между изследователите. Самият той, макар че прекарва голяма част от живота си в протестантска среда, се обявява за вярващ католик и твърди, че една от целите на „Размишления за първата философия“ е именно защитата на християнската вяра. В съвременни биографии Декарт е описван като религиозен католик, запазил вярата си до своята смърт, наред с желанието за откриване на истината.
В същото време още по негово време Декарт е обвиняван, че прикрито се придържа към деистични или дори атеистични възгледи. Неговият съвременник Блез Паскал пише: „Аз не мога да простя на Декарт. В цялата негова философия Декарт прави всичко възможно, за да се освободи от Бог. Но Декарт не може да избегне това, да накара Бог да задвижи света с щракване на своите господарски пръсти. След това той вече няма нужда от Бог“.
По материали от интернет