По повод материала „В търсене на истината - три истории за Обретенов и Караджата“ на Боян Драганов, публикуван във в.“Утро“ на 13 януари, в редакцията се получи текст на един от задълбочените изследователи на рода Обретенови д-р Веселина Антонова от Държавен архив-Русе, който е част от по-голямо проучване, публикувано в Алманах за историята на Русе. Публикуваме го в интерес на пълното и вярно осветяване на важни факти от миналото ни.

Д-р Веселина АНТОНОВА
Героичните събития от лятото на 1868 г., когато четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа води неравна битка с османския завоевател, слагат своя траен отпечатък върху съдбата на семейство Обретенови в Русе. Известно е, че сред четниците са и двамата синове на Баба Тонка - Ангел и Петър. Участието на двамата братя в четата не е спонтанно решение на „луди глави“, а добре обмислено действие в резултат на близки контакти между младите патриоти преди сформирането на военния отряд. 
През 1831 г. Тонка Тончева и Тихо Обретенов създават семейство. Едва след като бяха проучени търговските тефтери на съпруга вече е възможно да се проследят и най-ранните събития в живота на младото семейство - в края на 30-те г. на ХIХ в. то притежава собствен дом (две къщи) в Русе и хан с два дюкяна в Исакча - единият „с манифактура, колониал и дикиджийска стока, която се доставя готова от Русе, Шумен, Друмаята, Карду и Узунджова панаири“, другият е бакалница и кръчма. Работата се разраства и заедно с баща си за Тулчанско пътуват порасналите синове Атанас (1839), Ангел (1841) и Петър (1842), както и чираци и калфи, които да шият абаджийските стоки. 
Обесен ли е Стефан Караджа?
На 6 срещу 7 юли 1868 г. четата на Х.Димитър и Ст. Караджа преминава Дунава. В дома на Обретенови настават дълги и мъчителни дни и нощи. „Майка ми по цял ден ходеше из градината с очи, обърнати към Дунава...“, а Никола прекарва времето си в читалище „Зора“ и внимателно следи какво пише в периодичния печат. На 10 юли 1868 г. на страниците на в.“Дунав“ е отпечатана уводна статия, в която се съобщава за „разбойници, които са се събирали във Влахия и се мъчат да нарушат спокойствието...“. Новините стават все по-тревожни. Майка и син обикалят града, наблюдават конака с надежда да научат каква е съдбата на братята. 
„В Русчук най-напред била занесена главата на Стефан Меша, другар на бабините Тонкини синове - пише З.Стоянов. ... познала я Баба Тонка, познала я най-после и майка му. Тая последната..., като знаела че той сина й от няколко години живеел постоянно при Баба Тонка..., отива при тая последната пустосва й къщата, кълне синовете й, а на нея същата говори лоши и неприлични думи, защото с магиите си сполучила да омае чедото й и да го тикне в кривия път...“. С горест Никола описва болката на своята покрусена, но горда майка: 
„Нещастието на майка ми беше много по-голямо от нещастието на другите майки, защото те губеха само по един син, а тя губеше двама...“ 
На 13 юли в Русе е докаран и тежко раненият войвода Стефан Караджа. „С майка си бяхме се приближили до пашовските врата, когато затворника Янчо Гуруто донесе на гръб Караджата... Подкрепян от двама жандарми, Караджата беше бледен, посърнал и само се чуваше охкане. Майка ми мислеше, че може да пита Караджата какво станаха нейните синове Ангел и Петър, които бяха с четата, но това не й са отдаде, а още повече, че той представляваше труп... На другия ден майка ми са опита да са доближи до затвора, но и там не сполучи... така щото... са върнахме без да узнаем нещо“. За болният войвода се грижи затворникът Еню Гуруто, а раните му са прегледани от военния лекар на турска служба д-р Каприел Джерахян.  
За да се справи с извънредната ситуация в областта и да се предотвратят опасните последици, в Русе е изпратен със специални пълномощия Мидхат паша, първият управител на Дунавския вилает (октомври 1864 г. - февруари 1868 г.) и настоящ председател на Държавния съвет. Всички дипломатически представители на чужди държави в Русе са единодушни в оценката си за последвалите жестокости както към четниците, така и към мирното население.
Италианският консул Александро ди Реджи Донато докладва, че на 16 юли „привърженикът на бесилките“ пристъпва към първата екзекуция. Френският консул Шарл Анри Огюст Шафер е допуснат в затвора да разговаря с войводата. Официалният вилаетски вестник „Дунав“ от 4 август 1868 г. съобщава, че войводата е умрял в затвора от тетанус и допълва, не без огорчение - „без да мине през губилищното място“ (т.е. бесилката). За турските власти е въпрос на чест да бесят „злосторниците“ и „враговете на империята и султана“, при това винаги през деня и винаги пред много хора. Българите са заставяни насила да присъстват на такива екзекуции за страх и назидание. 
За написване на „Четите в България“ Захари Стоянов разпитва оцелелите четници, доведени в Русе само за няколко дни след смъртта на войводата. Българинът, полагал грижи за ранения войвода в затвора, съобщава, че Караджата е умрял в затвора от отравяне на кръвта. 
Чуждите консули в Русе никъде не говорят за обесване 
на Стефан Караджа, а и в донесенията си английският консул Р.Далиел изрично подчертава, че войводата не е обесен.
 Консулите са очевидци на събитията, които имат привилегията да следят отблизо случващото се и  лично да разговарят с висшия турски държавник Мидхат паша. Те пишат докладите до своите правителства непосредствено след видяното, жестоките гледки придружават с личен коментар. Прави им впечатление достойното поведение на бунтовниците, подробно описват облеклото им, кокардите и месинговата пластинка „Свобода или смърт“, но никой от тях не споменава за екзекуция на войводата. Дали твърденията на Н. Обретенов и М. Хаджикостов, че са присъствали на обесването на полумъртвия Ст. Караджа са истина? Цитираните мемоари са писани около 60 години след героичния подвиг на четата. В паметта на уважаваните поборници се е запечатала страховитата гледка на обесени българи, дръзнали да се борят за свободата на отечеството и най-вероятно, възрастните вече Обретенов и Хаджикостов, обобщават техния мъченически образ в най-яркия за тях символ - войводата Ст. Караджа. В писмо от 12 декември 1924 г. до Петър Кършовски в Елена, Н.Обретенов описва героичната смърт на ранения в коляното четник Петър Кънчев:. „Петра обесиха първи и единствен с униформа. И до сега е пред очите ми в сива куртка, бели беневреци със зелени ширити, с бели навои с черни върви и висок румънски калпак. Той беше млад хубавец, среден ръст, смел вървеж. 
Щом му туриха столчето, той рипна силно отгоре му, ритна го и с пълна вяра, че умира за свободата на България увисна на бесилката“
Иван Коев е свещеникът, определен от общината и от правителството да изповядва, причестява и погребва затворниците. „Дошло му на ум да извика майка ми - пише Никола, която имала двама синове с Караджата, за да вземе мъченика като свой син и се постарае да бъде погребан... Накарала да окъпят обесения, после го облекли в чисти дрехи... Тялото било придружавано само от майка ми и от стражаря Мехмед чауш“. Тленните останки на войводата са положени извън парцелите за починали граждани, в място, определено за обесени, където няма паметници, а анонимни, запустели гробове. Сърцето на гордата майка прелива от страдание, че гробовете на другарите на нейните синове ще се изравнят, ще изчезне под пръстта спомена за тях. И за да не бъде заподозряна от стражаря, тя показва „незаинтересоваността си“ към погребението и отива при гробовете на своите близки. Изчаква Мехмед чауш да си тръгне, връща се, „навела се над гроба и върху прясната пръст написала с ръка ончето“, единствената буква, която научила от поп Недю. Не след дълго на пресния гроб е поставен дървен кръст с името на покойника. 
За тези далечни събития е съхранен следният спомен  в родовата памет на сем. Букурови: „На сватбата на прабабата и прадядото Цвета и Стоян Букурови е кумувала Баба Тонка. Един ден тя отишла при кумицата си Цвета и казала: - „Ще бесят Караджата. Ела ма, Цвето, да го видим. - Като отиват в затвора при Караджата, Баба Тонка го попитала: - Какво искаш синко?, а пред турците казала: - Чакай да видя хаирсъзите! Караджата й отговорил: - Да ма погребеш, да са погрижиш за тялото ми! Това е причината Баба Тонка да го погребе и да съхрани черепа му“.
Символът
След Освобождението този символ има магнетично въздействие върху по-младото поколение. Психологически следствия от тежките загуби, житейските трудности породени от двете национални катастрофи, обществено болното и идейно обърканото следвоенно време в Русе се ражда нов ритуал - възстановка на бесилката и шествие с черепа на Стефан Караджа.
По повод 50-годишнината от героичния подвиг на четата, в деня на смъртта на Стефан Караджа 31 юли 1918 г. русенци и пристигналите специално за случая добруджански дружини с развети знамена се събират пред дома на Никола Обретенов. Оттам тръгва шествие с черепа, преминава тържествено с военна музика през шпалир от граждани по главната улица на града до мястото, където се е издигала бесилката. Тук пред предварително построената и обвита в черен креп бесилка се извършва молебен, след което шествието се отправя към гроба на войводата. Очевидец на събитието разказва: „За честването бе направена бесилка такава, каквато е била при обесването на Караджата, тъй като много хора, гледали обесването, бяха все още живи... Направената бесилка за честването бе изработена много добре. Всяка една греда беше обвита в черен плат - воал. На горната греда имаше въженце за обесването, а отдолу - нещо за стъпване... Към 10 часа преди обед пристигна баба Петрана Обретенова, дъщерята на Баба Тонка. През рамото й имаше широка трикольорна лента и в ръцете си държеше една зелена табла - поднос. Върху нея... беше поставен черепът на Караджата. Там стана траурен митинг. Сред като завърши митинга, колоната потегли начело с баба Петрана, минаха по главната улица и стигнаха пред църквата „Св. Троица“ - на площадчето. Там направиха молебен, след което колоната тръгна наново и отиде на гроба на Караджата“. Сформиран е и комитет, който започва набирането на средства за издигане на паметник на лобното място на войводата. Постепенно черепът, съхранен от Баба Тонка, се превръща в магнетичен символ на мечтата на българите за връщане към родината на несправедливо отнетите добруджански земи. Тези ритуали утвърждават и неверния според мен исторически факт, че Стефан Караджа е обесен.
На 11 август 1924 г. Добруджанското дружество в града отново организира шествие до лобното място на войводата. В него участват опълченци и доброволците от Сливница и много граждани със знамена, обвити в черен креп, и музика се отправят към дома на Никола Обретенов, „поставиха черепа всред разкошен венец, понесен от облечени в своята носия добруджанци“. На гроба е отслужена панихида с участието на добруджанския хор и шествието се отправя към лобното място, където говори народният представител Никола Камилев.“ Тогава са публикувани критични материали в местния печат, че
„гробът му е буренясал, а лобното място в центъра на града - свърталище на касапските кучета“,
подема се инициативата за издигане на паметник. 
През 30-те години домът на Никола Обретенов е масово посещаван от екскурзианти, ученици и много граждани, пристигнали специално в Русе за да чуят разказа на възрастния поборник за отминалата епоха и да се снимат с черепа на Стефан Караджа. До трагичните събития от зимата на 1944-1945 г., когато „безследно изчезват“ дъщерята и зетя на Н.Обретенов - Тонка и Нико Просеничкови, черепът се съхранява в дома на стария поборник. Когато внучката на дядо Никола и единствена оцеляла наследница  на рода Лиляна Просеничкова се омъжва за художника Ненко Балкански и се премества в София, тя взема и тази необичайна семейна реликва.
„Черепът беше част от нашето ежедневие, но ние се отнасяхме към него с респект - разказва Лиляна. Дядо ми го съхраняваше в специално направена за целта лека кутия от светло дърво, в която беше поставил изсушен лавров венец. Стоеше върху долния плот на малка квадратна дървена масичка в хола и това беше най-скъпата реликва в дома ни - все едно кюлче злато. Помня, че всяка година на 3-ти март пред нашата къща се събираха хиляди хора - учениците от русенските училища, цялото население от града, идваха откъде ли не. А дядо ми излизаше с черепа на Караджата и почва речите... Идваха ученици от цялата страна при дядо ми, за да им го показва, разказваше им... Когато се махнах от Русе, взех и черепа - бях свикнала с него. Добре, че при разграбването на къщата никой не му е обърнал внимание и остана по чудо. Баба Тонка го беше завещала на дядо ми. Тя го е пазела в мазето на къщата си, обвит в червена кърпа. Когато се върнал с другарите си от Диарбекир, тя ги посрещнала с черепа на Караджата, положен върху сребърна табла с цветя. Ненко не можеше да разбере как е възможно да се живее в една къща с тази светиня, плашеше го, но аз се страхувах да дам черепа на когото и да било, за да не би да се загуби. След като възстановиха читалище „Зора“, го предадохме там, а след това в музея...“. 
През 1955 г. черепът се връща отново в Русе 
и три години по-късно, през 1958 г. е сред първите експонати, заведени в инвентарната книга на отдел „Възраждане“ на Историческия музей и става неизменна част от експозицията на музей „Баба Тонка“ до затварянето му през 1990 г. 
По повод предстоящото честване на 100-годишнината от смъртта на войводата, през лятото на 1966 г., черепът е занесен в Москва, за да се направи първото за България научно документално пластично възпроизвеждане на образ на историческа личност. Инициаторите на идеята, ст.н.с. Христо Йонков от Института за история при БАН, художникът Жечко Попов и редакцията на в. „Отечествен фронт“, осъществяват контакт с известния руски учен - антрополог и археолог проф. Михаил Михайлович Герасимов. Ученият вече е известен с изработените от него възстановки на емблематични личности от руската история - главнокомандващия на руския Черноморски флот адмирал Фьодор Фьодорович Ушаков (1744-1817), великия княз на Великото московско княжество Иван IV Грозни (1530-1584) и др. Той работи по реконструкцията на българския воевода половин година и както сам признава „работата ме увлече, защото възпроизвеждах красиво лице“. През 1968 г. в обновената експозиция на музей „Баба Тонка“ е поставена и документално пластичната възстановка на образа на Ст. Караджа. През 1968 г. в Русе е открит паметник на Ст. Караджа.
Десет години по-късно, във връзка със стогодишнината от Освобождението на България, в Русе са разкопани костите на погребаните в Парка на възрожденците (старото градско гробище), участници в национално освободителното движение и опълченци, за да бъдат пренесени и положени в новопостроения Пантеон на възрожденците. За целта е поканен д-р Йордан Йорданов, ръководител на лабораторията за пластична и антропологична реконструкция в Института по морфология при БАН, който изследва и съхранявания в музея череп. В хода на проучванията си, провеждани във временна лаборатория,  разкрита в помещенията на Окръжната хигиенно-епидемиологична станция в Русе той установява, че антропологичната характеристика на черепа на Ст. Караджа не съответства на известната календарна възраст, на която е загинал войводата. Според д-р Йорданов костната възраст на черепа съответства на мъж на възраст 35-40 г., а е известно, че Стефан Караджа е убит на 28 години. 
Изведнъж се оказва, че някой е сгрешил! 
Дали това е Баба Тонка, която е белязала прясно изкопания гроб само с един буквен знак и когато след ден-два поставя кръста е сбъркала гроба на Караджата с този на друг четник? И на двамата българи, посетили проф. Герасимов по повод на работата му по черепа на Стефан Караджа, прави силно впечатление фактът, че базирайки се тъкмо на опита си, той определя точно и категорично възрастта, на която е загинал войводата - 28-годишен. Дали авторитетният проф. Герасимов, чиято работа върху черепа на Стефан Караджа е една от последните в неговия живот, въпреки големия си опит е сбъркал? Дали д-р Йорданов правилно е определил възрастта? Дали през тези 100 години някой е подменил реликвата? Това са въпроси без отговори. Звучат сензационно и разпалват въображението.
Но в конкретния случай не по-маловажно е да „погадаем“ какво е подтикнало възрастната, религиозна жена да извади черепа от гроба? Твърде силно ще да е било психологическото въздействие върху нея от единствената й среща с Караджата и болката по изгубените синове, за да извърши такава нелогична, шокираща, без аналог в историята ни постъпка! Какво е чувствала майката, съзнателно обрекла децата си на борбата за свободата, жертвайки живота им? Колко мъка и болка е таяла в душата си в името на тази осъзната саможертва? Силният порив да отнесе в дома си  черепа, нейния символ на всички млади хора, за които се е грижила през годините, обрекли се на святото дело, олицетворява мощите на нейните собствени загинали синове, мощите на нейния светец!