Имам си любими цветове - така започва отговорът на известния и много обичан български художник Ради Неделчев на моя малко идиотски въпрос. Честно казано, след стотици направени интервюта не знам защо така се притесних преди срещата ми с художника. Струва ми се, че ако ми предстоеше интервю с Нико Пиросманишвили*, може би нямаше толкова да се вълнувам. Вероятно затова се появи смешният въпрос за любимите му цветове.
А той се оказа търпелив и добронамерен: „Имам си любими цветове, различни при различните картини. С годините палитрата на човек обеднява, а платното се освежава. Не се бях замислял, но ето, оказва се, че наистина имам десетина цвята, които използвам постоянно. Те, разбира се, звучат различно, всеки от тях си има нюанси... Знам, че изглежда, че правя картините си с много цветове, но това не е така. Ето, черното, например, много рядко го използвам. Обикновено го замествам с много тъмнокафяво. От синьото най-често работя с ултрамарин, примесвам го с бяло за нюансите. Рядко прибягвам и до турскосиньото. Затова пък червено използвам. Най-вече английско червено, цинобър. Особено когато трябва да светне и да грейне. Зеленото също много често е в картините ми, не обичам тревнозеленото, а повече ми допада цветът между ултрамарина и жълтото. Охрата също е сред редките ми цветове“.
Ради Неделчев е също такъв сладкодумец в разговора, какъвто е и в картините си 
където безспирно разказва чудни истории. Достатъчно е да се вгледаш в снега, във фигурките, в детайлите, в клоните на дърветата - зиме изсъхнали и протегнати в различни посоки като тъмни ръце, пролет - потънали в розови и пастелнолюлякови преспи цвят. Много от картините му са толкова известни, че някои хора го мислят за връстник на Цанко Лавренов... А една част от разказаните с масло истории са се превърнали в поздравителни картички, които разнасят живата топлина на българското до най-различни краища на земното кълбо. 
Тази изложба малко я избързахме - трябваше да я направим за моята 80-годишнина, леко повдига вежди художникът, като поглежда директорката на Художествената галерия Елена Великова. Ще направим друга за юбилея, веднага отговаря Елена. И не спестява удоволствието си от това, че е успяла да убеди живописеца да се завърне поне с изложба в града, откъдето е тръгнало битието и славата му на художник. Когато преди малко повече от година й се обаждат от президентската администрация с молба да предостави негова картина за коледната картичка на държавния глава, тя с радост изпраща фотокопие на една от най-прекрасните зимни творби на Ради Неделчев със снежен русенски пейзаж. А на приема при президента за 24 май Великова веднага повежда разговор за изложбата. 
И ето, тя е факт. В нея Ради Неделчев показва 35 напълно нови картини. Те запълват цялата централна зала на галерията. От фонда на РХГ е извадена само една - автопортрет на художника: 
с характерния черен калпак и късото червено палто
Тя е поставена на входа в залата. А вътре зрителите ще видят още два автопортрета на Ради Неделчев - през които прозира онова незримо помъдряване и стихване на необузданите пламъчета, парещи в очите на гордо и дори демонстративно независимия Ради отпреди десетилетия, застанал с четката на фона на Доходното здание. 
„От 15-годишен съм в Русе - той ме изгради като художник, израснал съм с неговите къщи, улици, полетата край Русе. По-късно, при хлорните обгазявания, купих една къщичка в Церовец. Затова в моите пейзажи присъстват тези гледки - от Русе, от моето родно село, от Церовец. Всеки мой спомен става картина. Спомените ми са като приказки“, казва художникът. 
„Преди повече от двадесет години си отидох в моето родно село Езерче, исках да го покажа на сина ми. Какво да видя?! Махалата, където бях израсъл, нямаше нищо общо с моите спомени. Оказа се, че аз съм идеализирал къщите, дворовете, полето... Когато бях дете, баирите бяха по-големи. Помня усещанията, емоциите, играта. И моите спомени и усещанията се оказаха много по-важни за мен като художник“, размишлява Ради Неделчев. Бил палаво дете. Но много обичал да рисува. Един ден откъснал един лист от зелка в градината и седнал да го рисува - с всички жилчици, гънчици, сенчици. Не съм видял как
цял следобед съм рисувал и не съм успял да направя нито една беля
засмива се той. В казармата във Варна гледал как един друг войник рисувал букви. От него научих много неща, казва живописецът. А като се уволнил и се върнал в Русе през 1959-а, чул, че има вечерна школа по рисуване и веднага се записал. 
„Събирахме се в един салон срещу операта, тази сграда отдавна я няма. Ръководител на школата беше Димитър Атанасов. Рисувахме уши, носове. Така малко ми се отвориха очите. Тогава нищо не знаехме, пък и не само аз, за импресионистите, например. Властта се грижеше до нас да не достига нищо „упадъчно“. Имаше една дълга сладкарница зад театъра, там се събирахме художниците, там ходеха и моряците. Един от нас да има пари за лимонада, всички сядахме на една дълга маса и започвахме да си говорим. Марко Монев, Никифор Цонев, Велизар Петров... Бяхме напористи млади хора, искахме да рисуваме, а партията ни заклеймяваше като модернисти... 
Бях щастлив, ако имах 3 стотинки да си купя четвъртинка черен хляб
Родителите ми, които на практика ме хранеха, току ми подмятаха: „Хайде бе, синко, намери си една свястна работа...“, продължава разказа си художникът. 
През 1962 г. се записал за участие в Окръжната изложба на художниците. Приели му една картина. Пак по това време в Русе пристига и Светлин Русев. „Той тук стана член на Съюза, когато го канил да дойде от Плевен, тогавашният първи секретар на партията Петър Данаилов му обещал какво ли не: „Ти само ела!“, викал му той. Пък като направиха групата, некадърниците тук не харесваха Светлин, а пък ние, младите, все при него ходехме. Помня, седалището на групата беше на улица „Черно море“. Направиха едно събрание, на което старите като почнаха да бълват плюнки срещу Светлин. И той си взе шапката и напусна Русе, замина за София. А после стана председател на СБХ. Неговото време беше златно за художниците. Той обичаше да казва: „Вие само бачкайте и правете изложби!“. Участвахме в много изложби, от всяка ти купуваха поне три работи. По времето на Петър Петров и Георги Табаков направиха 13 ателиета в парка. Моето беше 60 квадратни метра, високо 5 метра и половина. Всички гости - и от България, и от чужбина, минаваха оттам. Помня, беше дошъл китайският посланик. Като тръгвал към Русе, тук се обадил Андрей Луканов и наредил: „Картина от Ради Неделчев!“. Казаха ми това и аз нарисувах една картина, още беше мокра, когато щеше да дойде посланикът. Рамка ми направиха скоростно в Столарското училище. Посланикът попита какво искаме от Китай. Какво да искаме?! Не мина много време, 
донесоха ни една торба с китайски четки и бои. Като взехме да ги делим, се изпокарахме... 
Докато бяхме нещастни и бедни, бяхме като юмрук, като се позамогнахме, се пръснахме като пилци...“, поклаща глава Ради Неделчев. 
През 1969 г. Ради Неделчев избягал от Русе и си наел квартира в Разград. Там през 1971 г. го открил швейцарецът Жорж Каспер, който бил видял снимка на негова картина. Поиска ми две картини за изложба, пратих ги и не щеш ли, спечелих втора награда, разказва Ради Неделчев. „Човекът поиска на следващата година да направя самостоятелна изложба там. Стреснах се - аз тук още не бях правил самостоятелна изложба. Приготвих 25-30 картини, отивам при Светлин, тогава беше зам.-председател на СБХ, питам го какво да правя - бях като пате в кълчища. Натоварихме картините на влака и тръгваме за Лозана. Белград, Италия, два-три часа във Венеция, Симплонският тунел... Аз за първи път излизам в чужбина - гледам в Италия лозята им как са подредени, на всяка гара специални рампички за слизане... В Лозана ни посреща господин Каспер, собственикът на галерията, натоварва картините и ни откарва към градчето Морж, към хотел на брега на Женевското езеро. Като се откри изложбата, се оказа, че 
аз съм първият българин, който прави изложба в Швейцария
Дойдоха на откриването 150-200 души българи, имаше един доктор родом от Кацелово, той купи три картини, после ни води по ресторанти. Още в първата вечер се купиха 5-6 картини, от цялата изложба продадох около 15. И накупих много неща - на всички в България трябваше да взема по нещичко. Отидох там с една чантичка, върнах се с 6 куфара. И колко лекарства носех - на тръгване оттук що рецепти ми дадоха хората. А и на себе си всичко подмених - облякох се изцяло с ново!..“ 
Каспер бил поканил много критици на изложбата в своята Galerie pro arte Kasper в Морж. Един от тях, проф.Анатоли Яковски от Париж, написал много положителен отзив за Ради Неделчев, скоро пристигнала и покана да изпрати картини за музея на Анри Русо-Митничаря във френската столица. Когато Ради Неделчев се върнал от Швейцария, си дошъл и в Русе. Представям тук картини за една изложба, а колегите, с които толкова се обичахме преди, се чудят къде да ми дадат място - и ми дадоха най-тъмното място в галерията, клати глава художникът. „Няколко години след Швейцария такова беше отношението към мен. Но 7-8 години след това изпращах по една работа годишно на Каспер. Картините ми там се купуваха. Първата година той ми изпрати един многолистен чек за няколко хиляди франка за продадена картина. Отивам в банката, а там: 
А, другарю, не може така! 
Само една банка може да ви изплати чека!“. Какво да се прави - тясната врата на социализма! Отивам аз във Външнотърговска банка. А там ми удържаха 60 на сто от валутата, вписана в чека! Тогава казах на жената от външния отдел на СБХ: „Донке, напиши на Каспер да не ми праща повече чекове!“. Като отидох през 1975 г. в Париж, си получих останалите пари по пощата, без никакви удръжки...“, разказва живописецът. 
За съжаление, връзката му с галериста Жорж Каспер приключва нелепо. Галеристът иска от русенеца да му изпрати две свои работи за конкурс. Ради Неделчев опакова две картини и ги отнася в СБХ, за да ги изпратят за Швейцария. „Отивам след известно време по работа в София и гледам - моите картини си стоят подпрени зад вратата. Питам какво става, а те започват да мънкат: забравили сме ги... А аз получих гневно писмо от Каспер: оказва се, че той имал клиенти за моите работи и като не получил картините, излязло, че е подвел хората. Опитах се да обясня какво е станало, но той повече не ми прати покана... Какво да се прави - български номера!“, поглежда някак отстранено към печалния спомен Ради Неделчев. 
Канили го да остане в Швейцария 
още при първото му отиване в Морж. „Предлагаха ми ателие, възможности за работа чудесни. Но аз имах жена, тогава вече имах едно дете, не можех просто ей така да остана там, а те тук - давах си сметка на какво ще бъдат подложени. Не можех да им причиня това, аз съм отговорен човек. Мислих много - и се върнах тук“, продължава Ради Неделчев. 
А след първата му самостоятелна изложба в Швейцария нещата му наистина потръгват активно. Изложби, участия, откупки. Днес негови картини има в Англия, Швейцария, Русия, Италия, Канада, САЩ, вероятно има работи в частни колекции, за които не подозира. „Бяха ми поискали седем работи за изложба в Канада, по едно време ми се обадиха от „Хемус“ - имаше една такава агенция, да ми кажат, че ми били загубили работите. Платиха ми ги по 300 лева всяка. А дали наистина са ги загубили и как е станало това, си остана загадка. Друг път ми се обаждат пак от „Хемус“: „Ще правиш изложба в Щатите!“. Пращаме картините, скоро след това ми звънят и ми казват, че всъщност няма да има изложба. Още докато редили, минали някакви японци, харесали десет работи, платили ги и моментално ги отнесли със себе си“, засмива се Ради Неделчев и ситни бръчици образуват две птичи крила покрай очите му. 
Днес той живее в София. Вече е посвикнал. Важното е, че продължава да рисува. Като махнеш това, че годините натежават и съм станал много чуплив - на всяко падане все по нещо си чупя, инак май всичко е наред, усмихва се художникът. И се изправя, за да застане за снимка до автопортрета си от първия русенски период. Така, както е с калпака и с пронизителния поглед - направо си е почти същият. Абе, той и Русе си е почти същият, ама не съвсем... По-важното е, че Ради Неделчев и сега намери с какво да очарова, да замае и да изненада русенските си приятели и почитатели, които се радват на новите картини. И отсега предчувстват следващите цветни изненади, които той ще им подари след две години на бъдещата юбилейна изложба.
* Нико Пиросманишвили или Нико Пиросмани е грузински самоук художник, представител на наивизма. На историята на нещастната му любов към певицата Маргарита де Севр е посветена песента на Алла Пугачова „Милион алых роз“ - б.а.