„Тази книга бе събудена от едно отиване в родното село на моя баща - едно странджанско село, в което отидохме аз, брат ми и братовчед ми. Отидохме, за да продадем земята на нашия род - и така екзекутирахме рода Славови. Продадохме земята, която беше изгледала четири поколения Славови, като парите от тази разпродажба стигнаха единият от нас да си покрие сметките за ток, друг да купи нещо на дъщеря си, с други думи - всеки взе толкова пари, колкото за едно посещение на мола. 
По-страшното беше, че това завръщане в селото, което е свързано с детството ми, ми показа категорично, че всички ние живеем в територии, в които не се говори български език, територии, в които въобще не се говори никакъв език. Всичко това - полуобезлюденото село, в което останалите полуживи български къщи сякаш са се скупчили в единия му край, около църквата; земята; продажбата - всичко това събуди тази книга. Писах я като рапорт пред жената, рапорт пред любовта, но и рапорт пред религията, пред вярата, която е минавала поколения наред с едно кандилце с олио вътре от къща на къща. И аз знам, че докато го има това кандилце - и споменът за него, нищо не е погребано завинаги“.
Това откровение принадлежи на писателя Недялко Славов, който преди дни пристигна в Русе заедно със собственика на издателска къща „Хермес“ Стойо Вартоломеев, за да представи пред русенци най-новия си роман „Камбаната“. Пред обидно малко, но затова пък искрени и мислещи читатели, авторът първо описа с няколко изречения основния си замисъл и идеята, с която е писана книгата. А след това направи горното откровение. 
Преди срещата с русенските си читатели по време на националното литературно турне за премиерата на романа Недялко Славов бе любезен да отговори на въпросите на „Утро“.

- „За кого бие камбаната?“ - предполагам, че този въпрос ви задават навсякъде, където се срещате с читатели, господин Славов?
- Да, така е. 
- И вие какво отговаряте?
- Ами - това е правото на читателя: кой каквото чуе в тази камбана. Тя оповестява много неща: рождество, смърт, пожар, война, бедствия, всичко... 
- Една обреченост сякаш тегне в романа ви. 
- Нищо подобно! Обратното! 
- Но ето, вашият главен герой Вено живее с тази обреченост! Той се завръща след втората излежана в затвора присъда и сварва своето село полуживо и подложено на постоянен тормоз и бавно убийство от Мематите - групата нагли цигани, които се стрелкат от своята махала в къщите на старците, за да ги убиват, ограбват и да се гаврят с тях. И Вено Самурая, у когото внезапно се събужда дълго стаяваната човечност и режещото му чувство за справедливост, внезапно е сполетян от откровението на вярата - нещо повече, на него издъхващият поп Васил възлага най-отговорната мисия: да пази черквата и да бие камбаната. Та този главен герой, към когото вие не скривате своята симпатия, дори и когато го рисувате безжалостно откровено в свирепите му заслепения, този главен герой още от самото начало на повествованието знае точно в кой момент и с кое изречение /“Дойдох си, Вено!“/ ще бъде поведен към гибел. И, знаейки, той върви към своята гибел. 
- ...Ама моля ви се! Това не е обреченост! За мен това не е обреченост, ако беше така, не бих написал този роман! По-скоро обреченост е състоянието, в което живеем всички ние в момента. А от всяко състояние ние излизаме по своя собствена воля - казал го е още Шопенхауер. Аз не съм гуру да давам крайни квалификации и да определям посоки, аз пиша това, което чувствам и което мен самия ме вълнува и тревожи. Литературата може да прави всичко, но няма право да лъже. 
И в този смисъл също моят роман е апотеоз на любовта, на борбата, на непримирението. И вкопчването в камбаната накрая е естественият финал на книгата, макар че аз напълно умишлено съм оставил отворен този финал. В края на краищата две са нещата, които могат да спасят този свят - вярата и изкуството. А колкото до усещането за обреченост, него го внушават медиите и политиците. И това е част от глобалния план за обезсърчаване на хората по принцип и в частност на българите. 
- Писал сте романа по-малко от година. Къде работихте върху него и как се чувствахте? 
- Писах го вкъщи и на вилата. Заради него остана на заден план моя нова книга със стихове - романът просто не остави място за нея. Винаги, когато пиша, се чувствам добре. Естествено, има моменти, които не могат да се нарекат слънчеви, но не им се отдавам, не обичам да занимавам хората с утаечни настроения. Твърде кратко живее човек, за да се отдава на подобни настроения. 
- Много хора, които вече са чели „Камбаната“, признават, че са я прочели почти на един дъх, нещо, което отдавна не се е чувало за проза, особено за българска. Зарядът, който носи романът, е на една особена енергия, един учестен ритъм, който стремглаво увлича читателя. 
- Писах тази книга с известно чувство на гняв. Писна ми едни кречетала непрекъснато да обвиняват нашия народ в какво ли не - че българинът е глупав, че е завистлив, нетолерантен, черен, крадлив. Аз не приемам да ни натикват в някакъв ъгъл, дори мисля нещо повече - нито сме по-глупави, нито по-грозни от англичани, италианци, руснаци, германци. Дори напротив: мисля, че българските жени са най-красивите, а българинът е достоен мъж! Тази бълвоч срещу България и българите трябва да престане, но ние трябва да се еманципираме и да се върнем към нашата гордост и достойнство! Казвам го като една четвърт немец по кръв, моята баба е германка, която дядо ми е довел със себе си от Германия. 
- Издателят Стойо Вартоломеев нарича „Камбаната“ „литературна плесница на прехода“. Вие как възприемате това? 
- Аз не назидавам, не давам определения, не налагам на никого моята истина - такава, каквато е тя за мен. И пак ще кажа: аз написах моя рапорт пред жената и пред любовта. 
- Доколко образите и реалиите в романа са реални и доколко в тях присъства художественото пресъздаване?
- Едва ли бих могъл да кажа колко точно: в голяма степен родното село на баща ми в Странджа, в което съм прекарал значителна част от детството си, е заставало пред очите ми, докато пишех книгата. Но това е и едно най-обикновено българско село с цялата негова магия, която може да види едно дете и тя да остане завинаги в съзнанието му. Най-голямото въображение идва тогава, когато човек умножи реалността. Ако седне да съчинява изцяло, нищо не се получава. 
- А образът на Лейла има ли реален прототип? 
- След като се оженим, като правило в това, което пишем, правим сборни образи на жените - за да избегнем катаклизми у дома... Жената е велика сила. 
- Колкото вярата? 
- Има ли вяра, тя може да спаси всекиго, тя е тази, която извисява хората и ги изтръгва от онова скупчено множество на планирани, ежедневни, хорови и жалки роботизирани създания. Кандилото на моята баба, което е горяло в дома й и преди тя да се роди, е съхранило тази вяра векове наред. Това е нещо, което нито Фейсбук, нито интернет не могат да направят. Защото вярата е насочена към конкретния човек. Да, има конкретен човек! Това, което можеш да прегърнеш с две ръце, това е светът. Всичко друго са приказки. 
- За вашата книга хората признават, че ги хваща за гърлото...
- Една книга не те ли хване за гърлото, значи напразно е била написана... Днес дочетох „Коприна“ на италианския писател Алесандро Барико. 118 страници, но наистина така те сграбчват, че не можеш да мислиш за нищо друго, освен за книгата... 
- Успявате да четете, докато пътувате по време на вашето литературно турне?! А как се чувствате на срещите си с читатели по време на това турне?
- Интересно е да чуя хората какво мислят, обикновено тези разговори преминават в обсъждане на по-широк кръг теми. Виждам си родината, дават много тези пътувания. И ми прави впечатление, че колкото повече човек се отдалечава от столицата, толкова повече се проявява почтеността. В София е пълно с хора с наклонени напред походки, амбициозни хора, които искат с цената на всичко да постигнат някакви свои цели. Тук, в така наречената провинция, хората са много по-чисти, по-запазени.
- Тези литературни турнета се превърнаха в една от запазените марки на издателство „Хермес“ и неговия собственик Стойо Вартоломеев. 
- Има само още едно българско издателство, което по подобен начин се отнася към своите автори. Истината е, че Вартоломеев е възрожденски тип човек, изключително почтен, изключително коректен и заедно с това изключително находчив. Благодарение на своя несъмнен инстинкт на издател той улавя ритъма и духа на литературния пазар у нас. И най-важното: той ми създаде абсолютен комфорт като писател и това ми позволява да работя пълноценно. Ценя неговото доверие в мен: той преиздаде всичките ми книги и, от своя страна, аз му доверявам новите си текстове. Стойо Вартоломеев е от издателите, които в момента спасяват българската литература. И слава богу, че е така!