Клубът на дейците на културата в Русе, където обикновено се правят премиери на книги, се препълни с хора преди седмица, когато там се състоя представянето на новата книга на журналистката от вестник „Утро“ Нели Пигулева. Специално за представянето на неголямото по обем поетично томче със заглавието „Точка. Нов ред“ пристигна от Пловдив Валентин Георгиев, програмен директор на издателска къща „Хермес“, която издава сборника на русенката. Валентин Георгиев представи работата на издателството, което е сред най-авторитетните в страната и което в последните няколко години поставя специален акцент върху издаването на български автори, предимно белетристи. Тази година издателство „Хермес“ навършва 25 години и по този повод направи дарителска акция в пет града, където библиотеки и читалища получиха по 5000 книги от български автори, каза програмният директор. Сред тези градове е и Русе, припомни той, като изрази надежда, че четящите русенци вече са запознати с друга инициатива на „Хермес“ - литературните турнета на издаваните автори.
Връщайки се към повода за сбирката, препълнила КДК, Валентин Георгиев открои една от типичните черти на поезията на Нели Пигулева - сюжетността в много от стихотворенията. За книгата на Нели Пигулева говори поетесата и преподавателка във Великотърновския университет Мая Ангелова. Тя направи свой прочит на много от стихотворенията, като подкрепи анализа си с доста цитати. Авторката прочете стихове от току-що излязлата си книга със заглавието „Точка. Нов ред“ - символично и със закачливо намигване към нови начала и творчески приключения. Заедно с това тя сподели със своите гости - приятели, колеги, добри познати - няколко стихотворения от предишните си поетични книги и едно съвсем ново. 
При толкова четене и говорене за прочити се оказа, че един текст е останал непрочетен. Издателят Пламен Абаджиев подготвил свое откровение за новата книга на своята колежка и приятелка, но по неизвестни причини се отказал да го прочете пред всички. 
Вестник „Утро“ реши да поправи тази симпатична грешка, като публикува текста на Абаджиев.                  

Добър вечер,
Казвам се Пламен Абаджиев и съм познат на някои от вас като издател, други ме помнят като белетрист и автор на детски книги под името Дядо Пънчо, но за повечето съм известен с това, че не обичам да говоря публично.
Но тази вечер ще направя изключение, като предварително се извинявам, че ще чета това, което би трябвало да кажа.
Тук нося едни ябълки като подарък за Нели не защото знам, че ги обича или като награда за поезия, а по-скоро като отговор на нейната прекрасна и тъжна метафора за ноемврийските ябълки, каквито, за жалост, сме повечето от нас. Искам да забележите, че моите истински ноемврийски ябълки не са спаружени, не са жална сянка на някакво лятно великолепие. Тези ябълки са свежи, пълни със сокове, преживели пролетта, лятото и есента, за да съберат всички аромати и слънца на годината. Като поезията, която ни предлага новата книга на Нели.
С тази взета назаем от Нели метафора се опитвам да кажа, че последната й книга е достойна реабилитация на нас, „ноемврийските ябълки“.
И на вкус, и на вид няма как да не припознаеш добрия сорт поезия, макар да е познат отпреди на любителите: стиховете й са изненадващо нови, свежи и респектиращо майсторски. Който знае „Сеч“ и „Пясък в обувките“, неминуемо причува отново писъка на авлига и философското плискане на бавната вода.
С другарката Пигулева се знаем от години и казвам другарка без иронично намигване към миналото, нито като намек за бъдещето. Казвам другарка в онзи смисъл, в който е хубаво и полезно в живота си да имаш истински другар, на който да разчиташ, да се възхищаваш и да се опитваш да се равняваш (в сферата на стила и правописа - обезкуражаващо напразно). А както казахме вече, макар и ноемврийски, работите на другарката Пигулева са от сорт с доказано качество и екология на душата. Тя сама си признава в „Жената, която прави вестници“, че е хубаво това, което правиш, да го правиш искрено и честно, макар да те убива бавно. Най-вече, когато пишеш поезия.
Няма как, когато сме се събрали поживели и препатили старчета, да не се обръщаме назад със светнали от носталгия очи и да си спомним първи публикации и трепети, първи стихосбирки (в които за радост сме съпричастни и като издатели) и без да се отплесваме по младост, да кажем едно важно нещо за Нели в образа й на поет.
Ненатрапливост. Отказ от суета. Безкомпромисна самокритичност.
Винаги когато сме били на четения, журирания и някакви фанфарни поетически събития, каквито имаше много в годините, Нели никога не влезе в ролята на прима. Не сме я виждали да причаква литературни величия в сепаретата на конюнктурата, нито да драпа за признание и слава.
Затова стиховете й, не говоря само за последната стихосбирка, винаги са звучели като споделяне на изстрадани раз/очарования и надежди, без да задават хоризонти на безсмислен оптимизъм и да кокетничат с читателя. Безпощадни и към глуповатите ни заблуди като човеци и към нашата безпомощност като личности.
Темата за отлитащото време, за липсата на избор, която ни оставя само един изход - да сме свободни, метафорите с реки, морета и води чертаят чувствената графика на една умора от илюзиите. Такава, каквато ни се случва ежедневно. В това е силата на текстовете в стихосбирката - фрагменти от приказки, които звучат като ежедневие или ежедневни случки, превърнати в притчи. В тази размяна на местата, погледната с тъжното око на съпричастието, пречупена през съдби и истории, всеки може да намери своето късче поезия. 
И въпреки всичко, което ни се случва или ни очаква, Нели все пак е оставила една ягодка в заскрежената ливада на северната приказка, която да ни свети като загубено копче от лятото. Ненапразно този тих оптимизъм е кодиран още в заглавието. Точка и нов ред. Като покана да го последваме.
Това бяха няколко пестеливи думи за книгата и за удоволствието да си с нея няколко часа, когато в следобедите полягат мъглите. А на другарката Пигулева искаме да кажем: да слуша зверчето в себе си, щом иска повече Брамс, повече Превер и повече пътища в неочакваното.