„Бройте футболистите от номер 5 нагоре. Другите са пълнеж“, казваше някога иронично бившият нападател на ЦСКА Мартин Зафиров. Прицел на шегата бяха брат му Адалберт и баща му Иван, които бяха крайни бранители.
Откакто свят футболен светува, фокусът на вниманието винаги пада върху хората в атака. Един отбор обаче не може да върви напред без добри бранители. Казва го и Гуардиола: „Винаги градя тима си първо от защитата, после мисля за играчите напред“.
Всички говорят сега, че силата на „Дунав“ е в Диян Димов, Ивайло Раденцов, Антон Огнянов, Юлиан Ненов, Васил Шопов, Мирослав Будинов, а забравят някак центъра на защитата със смелото сърце Михаил Милчев. Милчев прави прекрасен сезон в Първа лига, толкова различен отпреди 3 години, когато отборът се мъчеше в „Б“ група и накрая отпадна безславно в зоната. 
Помня един мач срещу „Добруджа“ в Русе. Отборът бе в ужасна физическа форма и не можеше да премине средата на терена, камо ли да организира голова атака. В един момент Мишо се сблъска с нападател на гостите и понеже беше толкова изтощен, едва успя да се изправи. Всички бяха грохнали.
За футболист в такова състояние вариантът е да поеме по най-прекия път към тунела на Градския стадион, където стои надписът „Изход“. Новият старши треньор Веселин Великов обаче го остави в състава - с Ивайло Раденцов и Диян Димов. Тръгна си само Любо Иванов, един от хората от онази ос в средата на терена. Днес Милчев, Димов и Раденцов са основни играчи в Първа лига. И, забележете, все по-често попадат в идеалния отбор на кръга!
Михаил пристигна в „Дунав“ от „Славия“. През 2012 година записа с „белите“ едва 2 мача. Иначе футболният му път тръгва от родния Бутан, минава през „Ботев“ /Криводол/, „Литекс“ и „Спартак“ /Плевен/. В Русе го доведе Мирослав Миронов, който много вярваше в него. Миро, бог да го прости, казваше: „Това е мое момче“.
Неговото момче направи отличен сезон, за да се стигне после до онова пропадане на отбора в зоната. Миро отдавна вече не беше треньор на „Дунав“. Кестените от огъня във „В“ група трябваше да бъдат извадени от Веселин Великов. И той започна да гради тим от нулата. С част от „изпадналите“. 
Ако се сетите за Милчев от онзи мач с „Добруджа“ и ако го видите как играе сега, разликата е от земята до небето. Роденият през юни 1988 година футболист е като възроден. Не блести с кой знае какъв спринт, не е и твърде висок за централен защитник /178 сантиметра/, но е боец, за какъвто мечтае всеки треньор. За бранител с такъв ръст има невероятен, почти феноменален отскок. На практика няма загуба във въздушните двубои. Не се страхува от нито един нападател, смело влиза в сблъсъците, не отстъпва и педя терен. С тази биткаджийска кръв е от хората, които дават самочувствие на целия отбор. 
Разви значително и чувството си за подсигуряване. Няма значение дали ще е в тандем с Тейнур Марем или Петър Патев, тъй като тримата се разбират вече и с вързани очи. Поглежда и напред - все по-често тръгва в атака, скача при корнери, помага на нападателите има в актива си и един гол. Опитва и все по-точни дълги диагонални подавания. Най-голямата му сила обаче е в изпреварващото действие - докато нападателят на съперника дебне своя миг, Мишо вече е протегнал крак и е отнел топката под носа му. Затова и е несменяем титуляр от началото на сезона - 13 мача с 1170 минути игра.
Веско Великов може да е спокоен с такъв човек в ариергарда. Да, той знае, че Милчев може и да греши понякога, но е и наясно, че и никога няма да се предаде. Всъщност, ако става дума за „Дунав“, бройте футболистите от вратаря нагоре. Мишо носи на гърба си номер 22.